В седмицата, в която текат преговорите по ротацията на властта, правителство и парламент сътвориха пълна каша във висшето образование. Първо правителството прие „безплатното“ висше образование, тоест отпадането на таксите, и съответно прати законопроекта към парламента. Това се посочва в анализ на Института за пазарна икономика /ИПИ/.
Ден по-късно Народното събрание, което от своя страна гласува други промени в Закона за висшето образование, прие един от най-лошите фискални текстове в последните години. Без аргументи, без обсъждане в публичното пространство, без оценка на въздействието, на коляно, защото на някой в залата така му е хрумнало, се гласува бюджетът да отделя 0,9% от БВП всяка година за висше образование.
Много сектори се борят да си гарантират минимален размер на публичните разходи като процент от БВП. Най-често това се ползва като референтна стойност, спрямо която да се оказва обществен натиск за увеличение на бюджетните разходи. Досега обаче в законодателството не е присъствал текст, който директно да обвързва разходите в дадена сфера с БВП.
Дори широко познатото правило за разходи за отбрана в размер на 2% от БВП е на практика международен ангажимент с характер на стратегическа цел, записан в национален план за повишаване на разходите за отбрана до 2 на сто от БВП, приет с решение на Министерски съвет. Това в случая е решение на изпълнителната власт, което служи като референтна стойност при разписване на бюджета, без тези 2% да присъстват в закон.
През годините са се наложили много различни практики, чрез които парламентът да гарантира една или друга политика. Имаме например правило за осъвременяване на пенсиите, което гарантира тяхното повишение всяка година, без размерът на разходите за пенсии да се фиксира като процент от БВП. Имаме правила как се финансират определи сектори – например в сферата на културата и туризма, или по каква формула се определя минималната работна заплата. Всички тези правила, гласувани в парламента, гарантират една или друга политика, без да обвързват разходите в съответната сфера с БВП. Това категорично е лоша бюджетна практика, а най-вероятно е и противоконституционна.
Конституцията на България ясно казва, че държавният бюджет се изготвя и внася от Министерски съвет, тоест от изпълнителната власт. Това е единственият законопроект, който не може да бъде изготвен и внесен от депутатите – по дефиниция това е право само на правителството.
Народните представители могат да гласуват различни фискални и бюджетни правила – било то правило за бюджетния дефицит или за осъвременяването на някое плащане, но съвсем друго е да фиксираш публични разходи в дадена сфера като минимален процент от БВП. Тук е сложен въпросът дали подобно правило е в духа на Конституцията и какво би се случило, ако се сезира Конституционният съд. От гледна точка на фискалната политика обаче, това безспорно е много лош текст.
Разходите по държавния бюджет преследват някаква конкретна политика и цел. Този разход е такъв, защото се вдигат заплатите, а този такъв, защото се вдига разходния стандарт и т.н. Фиксирането на минимален процент на разходите в дадена сфера не преследва никаква цел, освен да се вземат повече пари – целта на тази политика е пари, а не образователен резултат, знание, умение.
Точно както целта на подправянето на оценки и фалшивото раздаване на дипломи е пари, а не образование. Иронично, но в седмицата, в която стана широко известно, че в един от големите университети в страната в главната книга се пишат произволно оценки и се раздават фиктивни дипломи, отговорът на властта е да направи висшето образование „безплатно“ и да приеме правило, което изважда висшето образование от нормалния бюджетен процес. Това трябва моментално да се коригира. В противен случай всички сектори ще си поискат собствен процент и бюджетната политика ще замине в коша.
