Чувстваш ли понякога, че си луд? Че не те слуша главата?
Днес сутринта се почувствах по същия начин. Огледах се между стените на дома си, огледах гардероба си. Огледах добре невидимата част от мен – душата си. И това, което видях далеч не бе очарователно.
Вещи, които пазя за момента, в който може да ми потрябват. Нищо, че този ден може и да не дойде. Дрехи, които имам, защото много ми харесват, но не обличам, защото имам други любими, с които се чувствам най-комфортно. Емоции, които не пускам, защото ми е удобно с тях. Не хубаво, но удобно. Свикнала съм да се чувствам по даден начин и не мога да направя крачката, която ще ме извади от зоната ми на комфорт.
Тръгвам към един от големите търговски центрове, за да платя част от сметките си.
Някак си точно днес, както и много често не се вписвам в картината. Косата ми е вързана и бях приключила с „прическата“ си за по-малко от половин минута. Сложила съм си възможно най-дебелото яке, което никак не се вписва в тенденциите, но пък топли страшно много и се опитва да ме предпази от иначе избухващата с пълна сила през ноември студова алергия.
Нямам грим – снощи бях с предостатъчно и усещам, че кожата ми вече се изнервя и иска да я оставя да си почива. Общо взето единствено маникюрът ми е в перфектен вид, но това не е моя заслуга, а на най-добрата маникюристка.
Оглеждам се – има доста хора.
Повечето от тях са се погрижили да са във вид, който е различен от моя, който е тип „преди малко станах от леглото“. Приятно ми е да ги гледам. И да, понякога обичам суетата. Но точно днес ме напряга страшно много. Чувствам се чудесно точно така, както съм.
Взела съм точно толкова пари, колкото ми трябват.
И най-важното – не изпитвам никаква потребност да си купя поредната вещ, която да ме направи по-радостна за времеви диапазон от 5 до 15 минути.
Нямам търпение да си тръгна.
Да бъда с хора, които обичам и ме обичат. И да хвана гората – в най-буквалния смисъл, който може да съществува. Да прегърна някое дърво, което ще ми даде безкористно от енергията си, без да иска нищо в замяна.
Да си събера шишарки. Да замръзна, докато огънят бъде запален, а после да се стопля на него. Да се смея с глас, без да ме гледат странно непознати. Да си говоря с хора, с които има какво да си кажа. И тук се сещам за още безброй причини, които отговарят на въпроса:
„Защо е по-яко в гората, отколкото в търговския център.“
Ще ви споделя само няколко от тях, иначе текстът ще стане безкраен:
Мирис на дървета, трева и цветя, а не на парфюми.
Имам много любими аромати. Обичам да ми мирише на кафе, на люляк, на сладкото от смокини, което вари някоя баба. И ароматът на гората. Да усещам чистия въздух по кожата си, билките, когато има такива, а през зимата да ми мирише на пушека, излизащ от огъня. Но някак си това изобщо не би ми било неприятно. Трябва да се стопля, а пламъците си играят толкова красиво, че искам да стана част от танца им.
Красивите гледки.
Независимо дали съм щастлива или тъжна в даден момент, гората е мястото, което подсилва емоциите ми. Красивите гледки ме пренасят в приказка, която обаче е съвсем реална. Влюбвам се – в несъвършеното съвършенство на природата. И събирам камъчета и шишарки, в които вярвам, че е събрана огромна положителна енергия.
В съзнанието ми остава само един въпрос:
„Кой предпочита да гледа щандове със стока, вместо реалните пъстри картини на природата?“
Минавам през огромни джунгли от бетон, за да стигна до един от многото търговски центрове в града.
Почти съм готова да се хвана на бас, че инвеститорите и всички печелещи от тази постройка, си я представят като архитектурен шедьовър. Далеч не е такава, но понякога откривам някое червило, което наистина много искам да имам или роклята, заради която наистина си е струвало посещението ми на мястото.
Обаче няма как покупката на най-красивата рокля или най-дълготрайното червило да замени усещането, което може да ми даде една разходка сред природата. Никой щанд не е по-красив от гледките на величествените гори. Няма парфюм по-хубав от този на гората. Няма ресторант, в който да се чувствам по-добре, отколкото на някоя полянка.
Свободата.
Природата дава усещане за свобода. Приема всеки човек – без значение какви дрехи носи, без значение дали е решил да си сложи грим или не, без значение дали има пари или няма, защото в гората няма къде да се харчи. Усещането да се чувстваш свободен и приеман без условия, е усещането, което си заслужава да изпитваме възможно най-често.
„Не, не ми е лошо в търговския център. Понякога искам да съм там и да си купя поредната нужна или ненужна вещ. Но на въпроса в гората или в търговския център, отговорът е еднозначен.“
И най-важното. Не само ние обичаме чистотата на природата.
Обичат я и онези, които ще дойдат след нас или предишните, след които сме дошли ние. Нека не забравяме, че когато си тръгваме от дадено място, то трябва да изглежда сякаш никога не сме били на него. Природата е на всички. И много прилича на нас хората, когато обичаме даден човек, но обичаме ли го наистина, ако…
„Не му показваме колко го ценим и колко ни е важен?“
Нека бъдем отговорни към цялата красота, която е подарена на човечеството, на нас и онези, които ще бъдат тук след нас. Когато имаме нещо стойностно, трябва да го пазим. За да продължи да бъде наше…