– Шефе, идва утре! – изрецетира министър Ангелов в началото на онлайн срещата на кабинета и усети как челото му облива новата коса в радостна пот.
Борисов се вгледа в монитора, повдигна колана до пъпа и изпъшка шумно, с дъх на обедно меню.
– КОЙ идва утре бе, Ангелов? – с почти безразличен тон попита премиерът.
– Не КОЙ, а КОЕ, г-н премиер. Идва ваксината! Утре!
Борисов сбърчи вежди. Утре ли е сряда? Сигурно.
– Дообре. Значи, искам да се ваксинират първо хората на първа линия – Севдето, НСО-то, знаеш кои са…
Министър Ангелов забърса очилата си и опита да пита:
– Слушам… а, такова, за лекарите да има от първите дози, понеже…
Борисов го прекъсна:
– Да бе, да бе. Дай им там един кашон, ще им стигне, шепа хора са… – премиерът преглътна и рязко викна – Сачева!?!
Социалният министър се изпъна пред своята камера. Леко в профил, защото така се харесваше.
– Сачева, дай там да раздадем малко ваксини на пенсионерите. Може би не на всички, щото няма смисъл да ги хабиме… ама примерно на двама пенсионера по една ваксина, да си я разделят. Нещо такова. Може на стари двойки да даваме, нещо като подарък за сребърна сватба, примерно. Ше го измислите там…
Сачева кимна отривисто. Естествено, вече го е измислила. Тя плахо отвори уста, докато очите й продължаваха да държат в хладна хватка камерата на лаптопа.
– Ами, господин премиер… – започна Сачева – Аз имам по-добра идея. Предлагам да подходим демократично. На всички пенсионери, без значение от възраст и трудов стаж, ще дадем използвани ваксини.
Борисов кимна доволно. Ей такива министри му трябват – с решения.
– Браво, Сачева, действайте – отсече премиерът, преди отново да повиши тон – Значи, слушайте ме сега внимателно всичките. От първата партида искам три ваксини за Делян, обади ми се вчера човека. Три му трябват за него самия, понеже една нямало да му стигне, така каза. За нашата парламентарна група отделете ваксини. Да им се бият по време на пленарно заседание, в самата зала, да се пукат от завист Корнела и другите. И последно, да не забравите – оставете там да има и в моето нощно шкафче…
В този момент министър Ангелов се покашля. Насила, не от Ковид.
– Ама, господин премиер… то, трябва… такова… минус осемдесет градуса…
Борисов изпръхтя гневно и го прекъсна:
– Абе, Ангелов! Сложете там лед да има, кво ме занимавате с глупости!
Премиерът искрено се ядоса и тресна капака на лаптопа. Облегна се в креслото си и се замисли колко неблагодарна е господарската професия. Ти им даряваш живот, раздаваш им време на тая земя, за да ти се пречкат… да ти пъплят в краката…
Телефончето на бюрото му извибрира. Борисов го погледна с половин око. Пишеше „Dogan“. Премиерът пое дълбоко въздух и вдигна апаратчето. Докато дебелият му палец пътуваше към копчето, през ума му преминаха много солени, арогантни обръщения и съвсем нецензурни фрази. Но когато натисна зелената слушалка, гласът му беше мек и меден. Каза просто:
– Слушам!
И почна да слуша. Както винаги.
Източник: Radoslav Bimbalov
