Бай Сашо е единственият жител на махала, намираща се в отдалеченото родопско село Мостово. В сърцето на мистичния триъгълник между Кръстова гора, Караджов камък и Белинташ той намира щастието, споделяйки ежедневието си само и единствено със своите животни, далеч от градската суматоха.
По маршрута за махалата „Ряката“ нямало асфалтов път. Посоката следвала коритото на река Сушица, а в далечината можело да се видят няколкото каменни къщи, останали от едно време. Макар че много хора не биха изкарали и ден в оглушаващата тишина там, Александър Караславов твърдял, че точно в нея той открива своя рай.
„Тук е спокойствие. Животни си гледам, градинката си гледам“, разказвал с любов Бай Сашо. Всичко, от което се нуждаел, се намирало в неговия двор и грижливо засята нивичка. Храната била подсигурена. Земята раждала картофи и фасул, а животните давали мляко и месо. „В момента имам една крава, която ще се тели през март. На къра имам три крави с телета. Тази малката кравичка ми е много кротка и не знам как ще се разделям с нея като му дойде времето“, говорил с умиление родопчанинът.
Много от старите къщи в селото били пред рухване. Запазените фамилни сгради се броели на пръсти, имало и няколко възстановени имота, които се ползвали като къщи за гости. Няма делник, няма празник – в село Мостово винаги царяла тишината. От време на време минавали туристи, които търсели пътеките нагоре по пътя към живописните скали. От първия локдаун насам хората, докоснали се до тази почти непокътната красота, са се увеличили. „По 50-60 човека минаваха. И все бъркат пътя, идват тук при мен и аз давам наставления“, разказвал единственият жител на „Ряката“.
На 31 декември съпругата на Караславов била дошла при него да подготви празничната трапеза, за да посрещнат новогодишната нощ заедно, разказва в своя материал репортер от „NOVA“. Докато се печала традиционната баница – родопски клин, и домакинята бъркала салата от смилянски фасул, пържолите се печели на скарата за мезенце към виното. От цялата къща се носел аромат на вкусна домашна храна. С всяко вдишване се долавял домашният уют и гостоприемство на Родопа планина, а от втория етаж на къщата се чувал звън на чанове, където в малка стаичка Бай Сашо бил запазил част от историята.
В тези безценни мигове, изпълнени с надеждите на един човек, останал сирак още в ранно детство, но създал семейство с две деца и три внука, се криел отговорът на въпроса – „Какво е да бъдеш единственият жител на махала в родопско село?“. Както и много други отговори, които всеки можел да намери за себе си, пренасяйки се мислено в един свят, лишен от суета и безапелационно консуматорство. Там, в очите на този здрав родопчанин, видял за своите 70 години и добро, и лошо, който винаги ще те посрещне в планината, ще сподели с теб трапезата и ще те изпрати с усмивка. Там се криели големите, но изконни човешки истини.
