Как бяха измислени “волжките българи”

Публикувам с разрешението на автора технологията на една измама, която обикаля общественото ни пространство. Става дума за лъжата за т.нар. „волжки българи“ – групи от азиатски народности, които не разбират и не говорят български, не са участвали никога в българското битие, и срещат кирилицата през 20-ти век. Илиян Вълчанов е изложил много подробно в блога си основните тези и ги е оборил в детайли. Целият материал е в четири части, от които последната още не е публикувана. Другите три пускам заедно, за удобство на читателя.

Известията на неколцина средновековни арабски и европейски пътешественици за народите, населяващи средното течение на Волга и особено на арабина Мохамад Ибн Фадлан, популярно в България със заглавието си „Пътешествие до Волжка България” са  широко известни. Те са  крайъгълен камък на една от теориите  за произхода на българите – тюркската, която е  господствала в Европа почти 200 , а в България повече от 100 години. Почти няма известно име сред историците в Европа през XIX  и XX век, което да не се е повлияло в една или друга степен от пътеписа на Ибн Фадлан , а мълвата очевидно е успяла да премине  и  през дебелите зидове на атонските манастири, поради което Паисий Хилендарски ще напише: „Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари — и до днес, и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.”  Смятания  за патриарх на българската история  и основен глашатай  на тюркската теория Васил Златарски пише в „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) „: „Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописии и хуни ( — Hunni) у европейските автори…”. Впечатляващо е, че всички историци, които твърдят, че българите са получили името си от името на река Волга не желаят да се съобразят с очевидния факт, че в древността голямата река е била известна на европейските  географи с името Ра, а преди началото на XVI век името на реката е било известно само с  няколкото си тюркски имена – Атил, Итил, Идел и Етилия, но за Волга никой не е чувал или чел. Че тюркската теория е изобретена от руските имперски историци, а личности като Златарски  и неговите последователи  само са я транслирали на български език, говори и фактът, че веднага след като започва разкопки в Плиска през 1899 г., групата на Успенски, в която е включен и лекаря анатом д-р Богдан Еллих, започва трескаво да търси и анализира човешки  черепи в некрополите и първо ги сравнява с чувашки, казански и пр. уралско-монголски черепи. По-късно в изследването ще покажа с данни как очакването им за сходство се е срутило с гръм и трясък. Истинско земетресение в хипотезите им предизвикало откритието в Плиска, че българите освен гръцки език са използвали и кирилица стотици години преди разпространената мълва за нейното създаване от митологичните братя Кирил и Методий. При разкопките на Голямата базилика вместо черти, резки и тюркски руни те откриват в строителните знаци върху каменни блокове множество латински букви и знаци на кирилица. Строителните знаци и надписи  като  ЖУЛ , ДЕЛАНЬ БАНЬ и други, в които е налична и графемата „Щ”, изключват всякаква вероятност те да са съставени от гръцки букви. Както е известно, екипът на Успенски датира Голямата базилика във времето на Муртаг, т.е. началото на IX век. Само че базиликите не се строят от граматици, а от майстори строители. Откритието на Успенски означава, че за да се ползват строителни надписи на кирилица в ежедневната работа, тя е била част от  културата на местното население вероятно стотици години преди това.

Въпреки доказаната несъстоятелност на теорията за тюркския произход на българите, тезата за кръвно родство между дунавските българи и волжките булгари продължава да се радва на голям  брой привърженици. „Булгаризъм” е  сравнително ново обществено движение, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространен и в съседна Чувашия, което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, които са  потомци на фадлановите волжки булгари са и роднини на съвременните българи. Основни  апологети на това движение са Татяна Ярулина и Фархад  Нурутдинов, които обосновават тезата си с манипулирано фонетично сходство и чрез един съмнителен руски превод на препис на преписа на тюркския исторически епос „Джагфар тарих”, имащ всички белези на оригинален труд, написан през втората  половина на XX век. Особено любопитен момент е, че татарските и чувашки поддръжници на тезата водят помежду си остри дискусии, като всяка страна отрича правота на другата да се нарича  наследник на древните булгари. Парадоксално е, че на езика на спорещите т.н. Волжка България звучи по начин, твърде далечен и различен за нашето ухо – на чувашки  е Атӑлзи́ Пӑлха́р – фонетично „Атълшчи Пълхар”, а на татарски – Idel Bolğar, фонетично – „Идел Болфар”, т.е. „булгар” е руския фонетичен  вариант на оригиналното тюркско наименование. Очевидно прелюбопитното обстоятелство, че звученето „булгар” е постигнато през услужливото посредничество на руския език, а както ще видим по-нататък – то се дължи на несъвършенството на куфическата арабска писменост, на която са написани арабските извори от X и XI век, не впечатляват с нищо изследователите. Претендентите за наши роднини също забравят удобно, че в латинските и гръцки извори, каменни надписи и метални печати от V до края на ХII век българите са наричани „вулгари”.

Пътеписът на Ибн Фадлан е станал популярен в Европа и Близкия Изток чрез включване  на отделни  негови фрагменти в съчинението на персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил  главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо,Сирия. Близостта до Византия е  причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век.

През 1923 година в библиотека на гробницата на имама Али ибн Риза  в град Машхад, Иран е открит почти цялостен препис на фадлановия пътепис, т.н. Машхадски препис, за който се е мислило дотогава, че е загубен безвъзвратно за науката. Откривател  е  емигриралият от Русия лингвист  и специалист по Изтока Ахмедзаки Валиди Тоган. Башкирец по произход, роден в малко градче от Уфимска губерния – т.е. само на 200 км от Волжка България , един от лидерите на башкирското национално освободително движение 1917-1920 г. и  краен пантюркист.

През 1935 година правителството на Иран подарява на Академията на науките на СССР фотокопие на Машхадския препис. Фотокопието е много качествено и показва всички граматически особености на преписа. Черно бялата фотография не е успяла да предаде само спецификата на заглавието, което единствено е изписано с червен киновар от преписвача, спазвайки най-вероятно оригинала на Ибн Фадлан:
„Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид ибн Хамад, клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн  Абас  ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други, независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението на делата им”

През 1939 г. книгата е издадена  в превод на Андрей Ковалевски и редакция на издателя акад. Игнатий Крачковски в обем 200 страници, от които само 34 съдържат текста на Фадлан. Останалите 166 са предговор, коментари, обзор на ползваните извори и много подробни руски и арабски указатели. Краят на записките на Фадлан липсва, на практика последната оригинална глава обхваща описанието на русите. Последната част на книгата – „При хазарите” не е оригинален текст от преписа, а е запазен фрагмент  от „Речника” на Якут ар Руми. През същата предвоенна година А.В.Тоган издава книгата  в Германия. За кратко време пътеписът се превръща в един от най-популярните текстове в света. Доказателство за което е и създаването на холивудската филмова продукция  „Тринадесетият войн”. Любопитен детайл е, че през 1999 година по идея на режисьора Майкъл Крайтън в Холивуд излиза друг филм със същото заглавие, а в образа на Ибн Фадлан се е превъплатил актьора Антонио Бандерас.

Един от най-впечатляващите факти, които се съдържат в книгата, е че от първия до последния ред Фадлан  нарича управителя на страната „малик ас сакалиб” – цар на сакалибите, а там където използва „цар на булгарите” става дума за жителите булгари, които обитават седалище на царя на сакалибите. Т.е. Алмъс едновременно  е цар на страната на сакалибите, в която управляват още четирима негови колеги, наречени също „царе” и едновременно е повелител/емир на седалището си, наречено Булгар. В заглавието, което както вече споменах е написано от самия автор и което може да се приеме за есенция на съдържанието – името на булгарите също липсва. Този факт е бил толкова поразителен за преводача А.П.Ковалевски и редактора акад. Крачковски, че те вместо оригиналното заглавие измислили нещо съвсем неутрално – „Пътешествие на Ибн Фадлан до Волга”. Съветските и руски учени пазят гробно мълчание по този особено важен въпрос повече от 70 години. Същото се отнася и за българските им колеги. Самият акад. Крачковски в предговора с половин уста отделя едно изречение за наименованието „сакалиби”, обяснявайки, че  за Фадлан това е обобщаващо наименоваие на северни народи. Което е невярно, защото и русите и народа вису са северни народи, но са споменати с конкретните си имена. Важно е да се отбележи, че навсякъде в превода името „сакалиби” е заменено със „славяни”. Можем да обобщим политиката на преводач и редактор  с едно известно правило на действие, характерно за болшевишка Русия: има сакалиб – има проблем, няма сакалиб – няма проблем. Ковалевски си е позволил още една манипулация – изписва името на народа „болгар”. Традиционно от времето на Татишчев  руската историография използва името „болгар” за означаване на дунавските българи, а „булгар” за волжките тюрки. Този дребен проблем е изправен във второто издание на книгата от 1956 година, а превода отново е на А. Ковалевски. След първото издание в СССР се провеждат множество публични обсъждания, на които се появяват критични бележки от страна на арабисти и специалисти по Изтока за точността на превода. Във второто издание вече е въведено ново изписване „булгар”, основателно е добавена тюркската управленска титла на царя на сакалибите „йълтъвар”, коригирани са някои лични имена, както и наименования, отнасящи се за племето „сувар”. На читателите, които си служат с руски език препоръчвам прочита на второто издание, а коментарите и бележките – от първото, което е обаче библиографска рядкост. Във второто издание „сакалибите” отново са си останали популярните „славяни”.

А.В.Тоган също издава книгата си с неутрално заглавие: ” lbn Fadlan’s Reisebericht ”, Leipzig. 1939. В. 24. N 3. „Доклад за пътуването на Ибн Фадлан”. Той е избрал обаче ангажиращо подзаглавие, което е далеч от оригинала : Aḥmad b. Faḍlān b. al-Abbās b. Rāšid b. Ḥammād) war der arabische. Autor des Reiseberichts ьber eine Gesandtschaft des Kalifen al-Muqtadir, die am 21. Juni 921 von Bagdad zum Hof der Wolgabulgaren aufbrach und dort am 11. Mai 922 ankam , Ахмад ибн Фадлан, автор на пътепис за едно посолство на халиф Ал Mуктадир, което тръгна на 21 юни, 921 от Багдад до столицата на волжките българи и  пристигна там на 11 май, 922 . Формално основание за манипулацията Тоган намира във факта, че списъка на фадлановите народи  в заглавието завършва с „и други”. По същество обаче в основата на безскрупулните му фалшификации стоят чисто политически мотиви. Тук допълнителната  уловка е, че на немски език дунавски и волжки българи се изписва по еднакъв начин.Тоган упорито защитава тезата, че волжките българи и дунавските са части от един народ. Най-общо казано, за него всички народи в Европа до Волга се делят на две огромни групи – тюрки и германци. През 1935 г. защитава докторска дисертация във Виенския университет по темата „Пътешествието на Ибн Фадлан до северните българи, тюрки и хазари”. През 1935-1938 преподава в Бонския и Гьотингенския университет. През 1939 година обаче Германия се оказва некомфортно място за пантюркисти и тогава благоразумно се премества да живее в Турция, където е арестуван и лежи за кратко в затвора за участие в нелегална тюркска организация. Почетен доктор е на университета на Манчестър от 1967 година. И така, след Малка България, Тъмна България и Голяма България, след дунавски българи, волжки българи и сребърни българи, пантюркиста Тоган въвежда в научен оборот още един вид българи – северните. За западноевропейските историци от първата половина на ХХ век  откривателя на Фадлановия пътепис – Тоган се превръща в говорител на истината от най-висш порядък.

За разлика от неутралните подходи  към заглавията в руските и немското издания, българското определно води класацията  по манипулативност  – „Пътешествие до Волжка България”, превод от арабски  Г. Наумов, ИК „Аргес“, София, 1992. ”  Ще дам  пример с кратък цитат от началото: „Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните. В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.” Освен че липсват сериозни пояснителни бележки в изданието, още с първите редове чрез грешно поставяне на скоби.  читателя влиза в заблудждението,  че руснаците  са славяни, а в други бележки се твърди, че под славяни следва да се разбира българи. Манипулацията „сакалиби – славяни” въвежда в заблуда не само обикновения читател. Дори известния български историк проф. Йордан Иванов, който е познавал пътеписа на Фадлан от запазените фрагменти на Якут ар-Руми, през 1931 година възторжено ще напише абсурдното твърдение, че още през Х век дори на арабските пътешестевници е било ясно, че волжките българи са славяни. Това показва, че манипулацията „сакалиби – славяни” не е била изобретена от А.Ковалевски и Крачковски,  а те просто безкритично са се  отнесли към заблудата, останала меродавна в Европа в продължение на векове.

Преписът на Ибн Фадлан е написан на куфическа арабска писменост. В  бележките си към първото издание А.Ковалевски отделя специално внимание и обяснява подробно проблемите при транскрипцията на неарабски наименования , които произхождат от  малко известни и непознати на арабския свят народи, каквито са тюрките,  и предаването им с арабската писменост. Така от бележките му научаваме, че проблеми  могат да възникнат с кратките гласни – краткото „А” може да се произнася като кратко „Е”, краткото „У” като”О” – така например е възникнал проблема при изписването на ”Булгар” или „Болгар”. При съгласните възможностите за грешки и манипулации също не са за пренебрегване: „Б” може да означава „П”, „Г” често се предава като „К”, объркване може да се получи при двойката съгласни „ДЖ” и „Ч” и други. От това също следва , че „Булгар” може да се прочете и като „Пълхар” и като”Болфар”, каквото е съвременното звучене на чувашки или татарски език. Ситуацията се усложнява още повече, когато пътешественикът е персиец, а в случая с пътеписа на Ибн Фадлан – и когато преписвачът не е знаел арабски и е преписвал механично, изпускайки на определени места точки под и над графемите, проблеми които А.Ковалевски изчиства едва с второто руско издание от 1956 година. За илюстрация на казаното ще дам пример с един и същ израз, взет от различни издания на книгата:

Руско издание от 1939 г.: „ Когато пристигна писмото от Ал-Хасан, синът на Балтавар, царя на славяните …”

Руско издание от 1956 г. : “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на йълтъвар Шилки, царя на славяните…”

Българско издание от 1992 г: „Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар – цар на славяните …”

Американско издание 1979 г. на университета в Индиана, превод от арабски: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah  reached …”  ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979)

Забелязва се пълното смислово сходство между руския превод от 1956 и американския от 1979 г., в текста вече присъства  тюркската благородническа титла „йълтъвар” – важно доказателство за тюркския произход на волжките туземци.  Американския превод твърдо се придържа към Машхадския препис и „сакалиби”  не са манипулирани в „славяни”.  Американското издание е особено важно за нас и с наименованието на т.н. „булгари” – Bulghars. Както се вижда, на английски изписването и фонетичното звучене на  волжките булгари е съвсем различно от дунавските българи, а звученето е почти идентично с татарското „Болфар”. Именно „булфар”, а не „булгар” е наименованието на ценните животински кожи в Средна Азия на местните тюркски езици. Горните констатации получават потвърждение и от друг арабски пътешественик – Абу Хамид Ал Гарнати Испанеца, който посещава Булгар през 1136 година и се е докоснал лично до езиковите неволи на арабите с тюркските наименования и имена, който пише: „… А учените при тях се наричат БАЛАР, затова са нарекли тази страна БАЛАР, което означава „учен човек“, и това са го арабизирали и са започнали да я наричат Булгар.“

Да видим какво представлява т.н. „Волжка България” в началото на Х век, според първите изследователи – Ибн Русте и Ибн Фадлан, чиито впечатления са почти от едно и също време – между 910 и 922 година след Христа. Малка териториална област с малобройно население от 4 сродни северни тюркски племена, намиращи се в начален и съвсем примитивен процес на политическа консолидация под ръковоството на един княз. В същия начален етап е и процесът по приемане на новата религия – исляма. Волжките туземци имат щастието да обитават малка, но за сметка на това много атрактивна в търговско отношение територия  около устието на река Кама при вливането  и във Волга. Двете големи реки обединяват огромните си водосборни райони и заедно с големия брой пълноводни и плавателни притоци образуват гигантска транспортна мрежа, по която могат да се превозват и обменат стоки между Севера и Юга. Мрежата достига през Каспийско море до Кавказ и  Персия, удобно пресичайки Пътя на коприната. Успешната търговия и лесните пари са допълвани от дребни, но редовни обири на съседните племена. От север  традиционните експортни стоки са ценни дивечови кожи, роби и млади проституиращи жени, от юг – живи селскостопански животни, плодове, подправки и занаятчийски произведения. Същевременно волжките тюрки се намират под политическата зависимост на хазарския хаганат, ситуиран между каспийското устие на Идел и западните брегове на Меотидското езеро. Тази зависимост е по-скоро символична, тъй като освен плащане на данъци и едно заложничество на сина на царя, тя не е свързана с  други отрицателни последици за местните хора. Според Ибн Русте народа балкар (ал балкарийа) се състои от три сорта: барсул, ескел и балкар. Използването на думата „сорт” означава близко родство между тях.Тук е необходимо да отбележа отново, че верни на манталитета си да манипулират,  руските преводачи отново са записали народа като „булгар”. Според Ибн Фадлан, Алмъс е цар на 4 народа, като са назовани три от тях: булгар, суваз и аскал. Ако обощим сведенията на двамата ще забележим, че „асгал” съвпада с „аскал”, „балкар” с „булгар”,  останалите два са „суваз”  и „барсул”.

Останките от някогашните градовете Булгар, Суваз/Сувар и Биляр дават една добра представа за големината на владението на Алмъс. Средновековния град Булгар се намира на 70 км южно от Казан и на 4 км от Волга, близо до днешното село Приволжский. Град Биляр се намира в непосредствена близост до днешното градче Билярск, на 90 км североизточно от Болфар и 45 км  от брега на река Кама. Средновековния Сувар е ситуиран в околността на съвременното село Кузнечиха  – намира се на 45 км югоизточно от Болгар и на 60 км югозападно от Биляр. Сведенията на Ибн Фадлан напълно доказват разположението и разстоянията между тези три най-важни места. Ето какво ни е написал Фадлан: „Пристигането ни при него беше в ден неделя, когато беше изминала 12-ата нощ от месец мухаррам, година триста и десета, а разстоянието от Ал-Джурджания до него беше 70 дни. Ние останахме в юртите от неделя до сряда. Те бяха определени специално за нас. Чакахме, докато се събраха царете, предводителите на неговата страна, за да присъстват на четенето на писмото на халифа. Когато настъпи четвъртък и те се събраха …”

От текста се вижда, че от неделя до сряда вечерта пратениците са тръгнали от седалището на Алмъс към другите по-нископоставени царе и са се върнали в рамките на 4 дни. Можем да си представим алмъсовото владение като приблизителната територия между Русе, Разград, Силистра и река Дунав. От трите средища Булгар има стратегическо предимство пред Биляр и Суваз, защото се намира почти до река Волга. Не е случайно, че точно там  е определено мястото за акостиране на плавателни съдовете, заедно с тържище, складове и места за отсядане на търговците. Поради тази причина постепенно името „булгар” получава по-голяма известност и се превръща  в своеобразна търговска марка.

В следващата част ни предстои да направим сравнение на материалната култура, езика, писмеността, нравите и обичаите на местното население, и ги сравним с тези на европейските българи от първата четвърт на Х век.

Материална култура

Във времето, когато Голямата базилика в Плиска е една от най-големите и представителни сгради в Европа,  дворецът на Крум или Муртаг като архитектурен план и строителна технология е копие на двореца на Диоклециан в Салона, а цар Симеон е кесар, или съимператор на Ромейската империя, и в центъра на Константинопол е издигнат негов бронзов паметник, животът във волжкото владение на Алмъс протича сякаш в епохата на Адам и Ева. Местните туземци живеят в палатки, палатка – но по-голяма от обикновените  представлява и „двореца” на Алмъс. Тухлата, керемидата, камъка и бетона са абсолютно непознати материали. Непознато е и дървото като строителен материал. Единствените дървени сгради са построени до пристанището и са собственост на руските търговци. Няма изградени пътища, липсват елементарни защитни съоръжения около населените места като ровове, насипи или стени. Затова и преводачът на руското издание в бележките си срещу името „Булгар” е записал – страна или град? Арабската дума за град е „мадина”, а Фадлан я използва само при споменаване столицата на хазарите. Както вече споменах, „булгар” при Фадлан има смисъл както за населено масто, така и за област, но авторът използва друга арабска дума – „балад”, което означава  страна или местност. Очевидно Фадлан е бил затруднен да използва думата „град” за седалището на Алмъс, защото на практика град в общоприетия смисъл на думата няма, а вместо него е налице обширна равна поляна, върху която са разпънати шатрите на населението. Тук е уместно да припомня  подзаглавието на манипулатора Ахмедзаки Тоган, в което твърди, че пътуването на посолството е до „столицата на волжките българи”. Сто и десет години по-късно, през 1136 г.  Абу Хамид Ал Гарнати – Испанеца посещава Булгар и отбелязва наличието на голям прогрес –  Алмъсовата поляна вече има облик на град, къщите са построени от боров материал, а селището е оградено от дървена защитна стена, за която е използван  дъб.

Няма сведения от Ибн Русте и Ибн Фадлан, от които да съдим за наличие на развито занаятчийство – металообработване, керамично производство, килимарство и други. Последният споменава за интересни вещи, които е видял в шатрата на Алмъс – килими, скъпи съдове и брокат, но всички те са внос от далечни страни. Дори царския шивач е арабин, жител на Багдад. Сто години по-късно Абу Хамид  – Испанеца потвърждава, че ситуацията с металообработването не се е променила, металите и металните изделия продължават да се внасят от други страни. Ето какво пише той по този въпрос: „А тези мечове, които доставят от страните на исляма в Булгар, носят голяма печалба. След това булгар ги пренасят във Вису, където живеят бобрите, след това жителите на Вису ги носят на Йуру и те ги купуват за самурени кожи, за роби и робини.”  Тази сведения контрастират силно на ситуацията в Дунавска България – почти няма средновековно селище, в което да не е развита собствена металургия, металообработка и керамично производство. Противоречиви са сведенията и за селскостопанскаата култура на местните жители. Ибн Русте твърди, че ал-балкарийа са земеделски народ и отглеждат много видове зърнени култури, като пшеница, ечемик, просо и други. Същият автор обаче казва, че в страната им преобладават гъстите гори и блатисти места. Със сигурност можем да твърдим, че по това време владението на Алмъс попада изцяло в зоната на Великата тайга и лесостепите и степите се намират извън контролираната територия. Логично би било да мислим, че при тези климатични условия, производството на зърнени храни ще бъде проблемно, дори невъзможно. Ибн Фадлан потвърждава, че зърнените храни присъстват на местната трапеза и че хората ги отглеждат, без да отрича изрично, че част от тях се внасят от съседни страни. Сигурно е обаче обстоятелството, че местните  не умеят да съхраняват зърното и то бързо става негодно за консумиране и опасно за здравето. Ето какво пише Фадлан по въпроса: „Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо  е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите нагощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещения да складират провизиите си, копаят кладенци и закопават храната си втях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им.” Според Фадлан лошата и развалена храна е сериозен проблем здравето живота на туземците: ” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.” От този текст можем да направим определени изводи не само за ниското качество на живот, но дори и за интелектуалното ниво на волжките „българи”.

Няма никакви данни за развитие на животновъдство във всичките му форми. По тази причина в диетата на местните липсва мляко и млечни продукти. Тази особеност контрастира рязко на известията на хронистите, че траки, скити и българи са традиционни млекопийци. Според двамата автори, хората на Алмъс ползват в ежедневието си коне, но изглежда, че нямат традиции в развъждането им.  Набавят си ги чрез грабеж от съседния народ буртас, чиито основен поминък е именно животновъдството, за което съобщава  Ибн Русте.

Външен вид

Без да описва отделно външния вид на местните хора, Ибн Фадлан ни е оставил достатъчно данни, по които можем да получим представи за техния облик. Маршрута на посолството започва от Багдад, преминава през Иран и заобикаляйки страната на хазарите се отлонява на изток към Средна Азия, след което прави завй на запад по посока на Атил, за да достигне до земята на Алмъс. Така пътя на Фаблан минава единствено през тюркски племена. Първата му среща с русите го впечатлява много и той описва техните характерни черти, с които те се открояват не само от жителите на Средна Азия, но и от „волжките българи”: „ Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми – с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси, с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън. Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.”  Откроява се и тяхното облекло, което е различно от всички останали, които живеят на левия бряг на Атил. Следователно можем да приеме, че „волжките българи” са антипод на русите – по-ниски, брюнети и с тъмен, матов цвят на кожата. За матовия (изглеждащ нездрав) цвят на кожата Фадлан изрично е записал следното си впечатление: ”Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни.” Впечатленията на Фадлан за външния вид на русите съвпадат с описанията на европейските хронисти за траките и европейските скити – хуни, алани, гети и др., т.е. за етническия микс на дунавските българи, които са едри и силни хора. Археологическите разкопки на некропола край с. Кюлевча, датиран към първата четвърт  на IX век разкриват, че 28%  от погребаните войни в масовия войнишки гроб са били с ръст от 1.80 м  и повече. Сред индивидулните погребания на обикновени хора също се срещат скелети с ръст над 180 сантиметра.

Когато в началот на ХХ век археолозите започнали да разкопават некрополи в Източен Туркестан и да откриват отлично запазени мумии на бели, русокоси и червенокоси хора, историците получили визулно потвърждение на твърденията на древните хронисти за характерния масов обичай на траки, илири и европейски скити да татуират телата си. В това отношение Ибн Фадлан направил същото като Херодот, Страбон и Амиан Марцелин – описал силното си впечатление за татуировките на русите: „Мечовете им са плоски, с бразди по тях, франкски и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.” Татуирането, като вековна традиция сред скити и българи било чуждо както за ал-балкарийа, така и за всички тюрки, които посолството срещнало по пътя си.

Нрави и обичаи

Ибн Фадлан е описал достатъчно подробно погребалните обичаи на волжките туземци: „И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца – едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земята, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.” На пръв поглед в текста става дума за обичай при погребване на мюсюлмани. Но Фадлан също е мюсюлманин и очевидно  необичайността на ритуала  го е провокирала да го опише. Всъщност Фадлан е описал много добре спецификата на т.н. нишово погребение, при което след изкопаване на гроба се издълбава встрани ниша и покойника се поставя в нея така, че над него да има здрава ненарушена почва. Това изглежда  е нещо съвсем ново и непознато за мюсюлманина Ибн Фадлан  и  по-скоро е свързано с културата на местните хора, преди приемане на исляма. Въпреки всичко  последното изречение звучи обобщаващо, че погребалния обичай се прилага за всички жители, а не само за приелите исляма:” Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.”

Нишовите погребения са непознати за културата на дунавските българи. При общо проучени над 3000 средновековни гроба на територията на България, които са датирани VIII – IX век, археологически разкопки са установили едва 20 нишови погребения (0.7%), от които в некропола при с. Кюлевча – 16, с. Ножарево 2 и Девня 2. И днес в България нишовите погребения се практикуват само от българските тюрки – турци и татари. При българите мюсюлмани (помаци) от Западните Родопи обаче, нишовите погребения са непознати. Можем да обобщим, че Ибн Фадлан е описал един начин за погребения на хора, типичен за тюрките, а не за мюсюлманите.

Брак и секс

Траките, европейските скити и българите са известни със своето многоженство (полигамия), разбира се във времената преди приемане на християнството. Този факт винаги е впечатлявал съседните народи, които са били моногамни , особено гърците не пропускат възможност да пишат за екзотичните нрави на техните балкански съседи. И наистина, Фадлан свидетелства не само че русите, като истински северни скити  многоженци, но и фокусира вниманието си върху необузданите им оргистични сексуалните  нрави. При т.н.”волжки българи” няма данни за такава полигамия, още повече, че ислямската религия не я забранява и възпрепятства.

Ибн Фадлан описва еднаквото крайно строго отношение към свободния секс, изневярата и педерастията на различните тюрски народи, които са абсолютно неприемливи за обществото им, а установините прояви се наказват безусловно със смърт. Ето какво е писал Фадлан за  огузите: „Те не знаят що е разврат, но ако забележат или разберат нещо, свързано с него, ще накъсат на парчета тази личност на две в най-буквалния смисъл. Съединяват клоните на две дървета, връзват човека на клоните и го пускат едновременно и намиращият се там се разкъсва.” За педерастията: „Педерастията и педерастът се наказват много строго. Действителен случай: веднъж в Кударкин  – правоприемникът на  царя на тюрките, [някой си] от жителите на Хорезм се отбил при един стопанин за покупка на овце. Тюркът имал голобрад син. Хорезмиецът непрекъснато го ухажвал и го канел при себе си. Най-накрая, момъкът изпълнил желанието му. Тюркът незабавно подал жалба до Кударкин. Последният му наредил: „Събери тюрките.“ Той изпълнил заповедта. Когато те се събрали [той] попитал тюрка: „Искаш ли да го съдя действително или наужким?“ Той отвърнал: „Действително.“ Заповядал му: „Доведи сина си!“ Довел го. Той казал: „Би следвало и той, и търговецът, и двамата да бъдат убити!“ Аналогична ситуация Фадлан описва и при хората на Алмъс: „Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво.” През средата на ХIII век Вилхелм (Гийом) де  Робрук минава през владенията на Златната орда от Константинопол до Монголия и пише почти същото за нравите на татарите в „Пътешествие до източните страни”: „Убийството на човек те наказват със смъртна присъда, също както при извършване на сношение не със своя жена.”

Законът за съдене на хората (Законъ соудный людьмъ) е оригинален акт на българското средновековно право, без аналог във визатийското. Приема се, че ЗСЛ изразява българското обичайно право, адаптирано през нормите на християнската религия, т.е. става дума за закон от същия времеви хоризонт, в който се случва пътуването на Ибн Фадлан. От общо 32 члена текст  в ЗСЛ в  са предвидени 10 члена – от 4 до 13, които третират в детайли казуси, касаещи пълна гама сексуални отношения между хората. Забележителното е, че за никоя простъпка в областта на секса и изневярата между съпрузи не е предвидено смъртно наказание. Това е сигурна индикация, че между нравите на дунавските българи и крайволжките туземци няма никакви допирни точки.

„4. Който си има жена и сблуди с робиня, като се хване безчинницата, князът на тая земя трябва да я изгони извън земята и да я продаде в друга земя, а цената й да се раздаде на сиромаси.

Също блудникът трябва по Божия закон да се отстранява от божите раби, и до 7 години да се подложи на пост: извън Божия храм да стои две години във време на литургията; две години да влиза в черква само до светото Евангелие, а другото време да стои вън; други две години да служи литургията [само] до „Верую во единого Бога“; а в 7-ата година да стои на цялата [литургия], но да не взема (да не яде блажно); а като се сключи 7-ата година, да яде всичко. Длъжен е 7 години само хляб да яде и [да пие] вода.

5. Който [неженен] блудствува с чужда робиня, да плати 30 стънлеза (жълтици) на господаря на робинята, а сам той да се подложи на пост 6 години, както казахме и да не се продава. Ако е сиромах, против волята му имотът му да се даде на господаря на робинята, а сам да се предаде на речения пост.

6. Който чернец (калугер) блудствува, според светския закон да му се отреже носът, а според църковния – да му се наложи 15 години пост.

7. Който се ожени за своята кума, по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния – да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост. А редът на поста е такъв: 5 години да стои вън, да плаче и да слуша литургията; 4 години да стои в черква до светото Евангелие; 3 години до „Верую во единого Бога“ и 3 до края, и все да е на хляб и вода. Така, като се свърши срокът, в 16-ата година всичко да яде.

Същото наказание да получи оня, който обладае дъщеря си от светото кръщение; също и тоя, който се намери [че блудствува] с мъжетница.

8. Кога някой посегне на девица още девствена, против волята на родителите й, после, като се помирят, ако той пожелае да я вземе и родителите й се съгласят, да стане сватба. Ако ли той изведнъж вземе да не рачи, тогава, ако той е богат, трябва да даде на девицата за срам 6 литра злато, сиреч 72 стънлеза; ако подобни няма, да даде половината от имота си; ако ли е сиромах, да го бие съдията на страната и да го изгони от своята област. Да се подложи на пост 7 години, както писахме.

9. Който посегне на девица още девствена в пусто място и насилствено, гдето няма кой да й помогне, да се продаде, а имотът му да се даде на девицата.

10. Който посегне на девствуваща преди 20-ата й година, то да се продаде всичкият му имот и да се даде на девицата; също и ако някой стори подобното и на годената. А по църковния закон всички се подлагат на пост 7 години, както казахме по-преди за случая ат мъжетница.

11. Който посегне на сгодена девица и с нейна воля да е извършил това, да му се отреже носът.

12. Които извършат брак при кръвосмесителство, да се разлъчат.

13. Който има две жени, да напусне по-сетнешната с децата й и да се бие. А по църковния закон се подлога на пост 7 години.“

Писменост и език

Както вече споменах  общоизвестния факт, през периода IХ – X век за официалните случаи дунавските българи използват гръцки език и кирилица в ежедневието, която е засвидетелствана по строителните знаци и надписи от Голямата базилика в Плиска. На тази тема екипа на Успенски и Шкорпил е посветил цял раздел в изследването си за Абоба-Плиска от 1905 година, но по стара традиция фактите са оставени бeз коментар и научно обяснение. Още от дълбока древност Балканите са люлка на богата и многообразна писмена култура. Тракийското и скитско монетосечене безусловно доказват наличието на писменост („тракица” и „скитица”), различна от гръцката. През IV век гетския епископ Урфила превежда Светото писание на гетски език и с това изпреварва латинския му превод с повече от 70 години. През същия век скитът Етикус Истрос  въвежда в употреба още една писменост – глаголицата, използвана до края на ХVII век в западните часи на Балканския полуостров.

Няма писмени известия и археологически артефакти, че през Х век волжките туземци на Алмъс имат писменост. Мюсюлманските проповедници, които пристигат в страната десетина години преди Ибн Фадлан четат корана на арабски, език, който местните хора дори не разбират. Арабската писменост започва да се използва за  надгробни надписи  едва в първата четвърт на ХIII век, когато фактически започва да се използва и камъкът като строителен материал.

Езикът на волжките туземци  категорично е установен от известия на хронисти  и епиграфски паметници, а и от самия Фадлан –  този език е тюркски, който се среща в няколко диалектни форми, използвани паралелно във времето. Съществува обаче теза, базирана само на предположение, че по времето на Фадлан езика не е бил тюркски, а става такъв след установяване на господството на Златната орда през 1236 година. В изложението по-нататък тази теза бъде отхвърлена с помощта на първокласни доказателества.

Тюркският филолог Махмуд ал Кашгари, (1029 – 1101) в своя труд „«Дивану лугат-ат-тюрк”(Речник  на тюрките)  привежда сравнителни данни за средновековните тюркски езици, в т.ч. и булгар и сувар един век преди експанзията на Златната орда.”Езикът на булгар, сувар и печенегите, които са близо до Рум е тюркски  с еднакви окончания”. Ето няколко стиха от  Кашгари на оригинален булгар език, записан на кирилица от руските преводачи и редактори:

Етил сува ака турур / Текат водите на Етил-река

Кайа туби кака турур /  На скалата се разбиват

Балък телим бака турур / Там  са много рибите  и жабите

Колун такъ кушарур / Блатата също се пълни

Освен несъмнено тюрксата дума „йълтъбар”, на която ще се спра подробно малко по-късно, в целия си пътепис Фадлан е записал една-единствена оригинална дума на местните хора, която означава напитка от мед. Ето как изглежда откъсът, взет от българското и американското издание на университета в Индиана:

„Докато се хранехме, царят нареди да ни поднесат напитка от мед, по тяхному тя се наричаше „суджув“, приготвена същия ден или същата нощ.”

„When we had eaaten, he called for a beverage made from honey which they call suju, which takes a day and a night to prepare.”.

И така напитката от мед се нарича „суджув” или „суджу”, но въз основа на езиковедските бележки на руския преводач А.Ковалевски можем да я четем и като „сучув/сучу”. Медовината е продукт, който се произвежда от две основни съставки –  мед и вода, към които могат да се прибавят по желание някои подправки. Тя е воден разтвор на пчелния мед. На всички тюркски езици „су” означава вода (на чувашки е „шу”), която е едната основна съставка на напитката. Няма пътешественик от онова време, който да не споменава, че меда е основна храна за туземците и се среща  навсякъде из гъстите гори наоколо. Ал Гарнаги споменава изрично, че местните жители издържат на нечовешкия студ през зимата, само защото употребяват много мед и медовина: „А жителите на Булгар са най-издръжливите от хората по отношение на студа, защото в тяхната храна и питие  преобладава меда, меда при тях е много евтин.”

На тюркските езици „бал” означава пчелен мед. „Бал” !? – спомнете си оригиналното наименование на Ибн Русте на страната – „ал Балкарийа”, изопачено от руските преводачи на „Булгар“. Но и тюрксата дума  за сняг – „кар” се вписва учудващо добре в съчетанието „Бал – Кар”. Връх Елбрус е най-високият връх в Кавказ и Европа, ако приемем, че Кавказ и принадлежи. Връх Елбрус е заснежен през цялата година, там има много и постоянен сняг, върхът и планината”  стърчи изидигнат „кабардисал” над околния ландшафт. Страната, в която се намира се нарича Кабардин Бал кар, а преобладаващата част от местното население са тюрки. В днешна югозападна Турция се намира планината Болкар даг. „Бол” означава „много”, многоснежната планина е известно място за ски туризъм в Мала Азия.

По едно неслучайно стечение на обстоятелствата думата „medos”, която означава „мед” или напитка от мед е записана като оригинална хунска дума от Приск Тракиец, при посещението му в столицата на Атила през 448 тодина. И днес, след хиляди години във всички съвременни езици на територията на Европейска Скития думата „мед” продължава да звучи  без промяна като „мед/мьод”. Тази древна дума я откриваме и в предримска Тракия, една от съпругите на Филип Македонски е гетската принцеса Меда. За тракийското племе „меди”, което обитава долината на Долна Струма между южните склонове на Рила, Пирин, Славянка и крайбрежието на Бяло море се споменава в гръцките и римски извори още от V век преди новата ера. Тукидид  (455  пр.н.е.  ок. 397) : „…когато минавали през планината (идвайки) откъм одриската земя, (войските) отдясно имали пеоните, а отляво – синтите и медите”. (Thuk. ІІ, 98, 2.) Страбон (64 пр.н.е. – 23) „География” – Книга 7, глава 5: “Към дарданиатите принадлежат галабриите, на които е…, древен град, и тунатите, чиято земя се слива с тази на медите, тракийско племе на изток.” Тит Ливий споменава областта Медика, чиято локация е пак там:„Галската войска се била разположила около Десудаба в Медика, като очаквала да получи уговореното възнаграждение”. (Liv. XLIV, 26, 6-8; )

През Х век Константин Багренородни в съчинението си „За управлението на империята” свидетелства, че в средата на IХ век  по  местата  на някогашните меди обитават склавите „милинги”: „15. За славяните в темата Пелопонес за милинги, езерити и за плащания от тях данък, както и за жителите на града Майна и за данъка, плащан от тях

Славяните от темата Пелопонес във времето на император Теофил и на неговия син Михаил се отцепили, станали независими и вършели опустошения, поробвания, плячкосвания, пожари и грабежи. През царуването на Михаил, сина на Теофил, бил изпратен протоспатарий Теоктист, по прякор Вриений, за стратег на темата Пелопонес, с голяма и силна войска от тракийци, македонци и от останалите западни теми, за да воюва с тях и да ги подчини. Той подчинил и покорил всички славяни и други непокорни (жители) от темата Пелопонес. Останали само езеритите и милингите около Лакедемония и Елос.”  На гръцки език „μέλι” означава  – мед, а известието на Константин Багренородни потвърждава днешното съвременно значение на думата „мед”.

Епиграфски паметници

През 1720 г. на път за персийския си поход Петър Първи се отбива да разгледа развалините на средновековния град Булгар. Той  разпорежда да се изготвят точни копия на надгробните надписи и да се преведат на руски език. В изпълнение на неговата заповед са описани 47 надгробни плочи, от които само 3 били нечетливи. Известният натуралист и пътешественик Паллас, който е изследвал района също е описал плочите и данни за това са публикувани в първата част на неговия пътепис. Руският географ, пътешественик и историк  Василий Н.Татищев през 1743-1745 в качеството си на губернатор на Астрахан лично е провел теренни проучвания в района около Сувар и Булгар. Татишчев е и първият изследовател, който твърди, че местните хора са били тюркски народ. През 1767 г. около Булгар минава и Екатерина Велика, която на свой ред също не останала доволна от състоянието на средновековните останки и отново разпоредила на съответния  чиновник да се вземат мерки за опазването и документирането им. Изглежда, че точно между управленията на Петър и Екатерина Велика върху епиграфските паметници  е нанесен истински погром. Голяма част от тях са използвани като строителни материали за стопански и битови сгради. Основите на Успенската църква и камбанарията в Булгар са направени изцяло от надгробни камъни.

През 1815 г. в Казан избухва пожар и изгаря сградата, в която се съхраняват описите на надгробните плочи, направени по разпореждане на Петър Първи. Работата по събиране и описване на плочите продължила – събрани били 200 изцяло запазени плочи и 400 фрагмента със  запазен текст, но почти до края на ХIХ се изпълнила само първата част от заръката на царя – дотогава никой все още не бил направил успешен опит да се преведе текста, написан на арабска писменост, без да се има дори бегла представа, че плочите са изписани с арабска писменост, но на два езика – арабски и тюркски. Едва през 1864 преподавателят в Петербургския университет Хюсеин Фейзханов публикувал три новооткрити плочи, откривайки  думи, които нямат арабско значение, а се срещат в съвременния татарски и чувашки езици. Откритието на Фейзханов ускорило работата на лингвистите по превода на плочите. Вече било ясно, че на арабски език са изписани кратки строфи от корана, а на тюркски – имената на починалия, година на раждане и смърт или професия . Така върху фрагмент на плоча бил открит и най-стария надпис от 1223 година. Важен момент в изследването на тези паметници е монографията на руския изследовател Н.И. Ашмарин  от 1902 г., доказала тъждественост между булгарския и чувашкия език, а текстовете на част от паметниците започнали лесно да ги разшифрават на база съвременния чувашки език. През 20-те години на миналия век комисия от учени – А.Б.Булатов, Л.З. Залялетдинов, Н.Ф.Калинин и С.Е.Малов съставят три фотоалбума с  253 изображения на 273 предмета от 13-14 век, 75 от които били с епитафии. Най-ранния паметник от тази сбирка  е от 1244 година. Изследван, напълно описан и преведен от Г. Ашмарин, днес той не съществува, тъй като вероятно е изгубен. В обобщителния доклад комисията е разделила паметниците на две основни групи, които се различавали по стил на изработване, език и размер. В крайна сметка изследователите стигнали до извода, че езиковите различия всъщност са диалектни разлики на един и същ език тюркски език. Особено ценна се оказала работата на Г.В.Юсупов, които написал дисертация, по-късно издадена като книга „Въведение в булгаро-татарската епиграфика”, 1960 г., където паметниците са анализирани и класифицирани по хронология, типология и частично по езиковедски признаци. Работата на Юсупов се характеризира със строга документираност на източниците, оригинални интерпретации на текстове и въвеждане в научен оборот на съвсем нови надписи. Всички паметници от района могат да се разделят в езиково отношение на три вида: на арабски, на тюркски р-език и на тюркски з-език, като допълнително в тюркския р-език се установили две т/ж подразновидности.

Няколко примера за р/з ротации:  токуз / токур – 9 девет ; жуз/жур –  100 сто; съкез/съкер – 8 осем;  отуз/отур –30 тридесет. Така и Ибн Фадлан описва в пътеписа си една и съща река по два различни начина Джаушър и Джаушъз. Но за нас най-важен е следния цитат на Ибн Фадлан: „Царят премина през водно пространство, наречено Халджа, до река, позната му под името Джаушъз, и остана около нея два месеца, после поиска отново да премине по вода и изпроводи при хора, познати под името Сууаз, за да тръгнат заедно с него. Те му отказаха и се разделиха на две групи, едната от някакъв си род, която като че имаше цар по име Уираг.” Чрез р/з ротацията ние разбираме, че народа „сууаз” всъщност означават народа „сууар” . Вече обясних, че корена на наименованието е „су” – вода. Сууаз най-общо означава водните ази/аси –  известна от миналато група тюркски племена, за които има голям брой  древни известия. Повечето от наименованията на племената от групировката на Алмъс съдържат в себе си основата – аз/ас : буртас   , аскал , сууаз. На днешен чувашки език „шу” означава „вода”. Ето така изглежда и схема  на диалектните разлики, в чиято основа е тюркската дума „вода”: „су” – „суваз” –  „шу” – „шууаш” – „чуваш”.

Междувременно се установило, че пожарът в Казан от 1815 година не е унищожил безвъзвратно списъците и описите, направени по заповед на Петър Първи. Копие от тях е запазено в Москва в картографски отдел на

ЦГАДА, със сигнатура ф.192, оп., ед.хр. 1/1. Оказало се също, че т.н. описи на Петър били известни на  много руски и европейски историци от края на ХVIII. Интересни данни за тях намираме в книгата на германския историк Антон Фридрих Бюшинг „Изследване на народите, живели от стари времена в Русия”, 1782  Хале  / Anton Friedrich Busching ,

”Abhandung von den Volern welche vor Alters in Rusland gewohnt haaben”. От десетте части на кригата, едната – № 9 – е посветена на „българи край Волга”. Бюшинг изброява 47 плочи, за които твърди, че само 3 не са четливи и ги сравнява с броя на откритите от Паллас, като намира че последния има списък с 49 плочи, от които също 3 не са четливи. Най – ранните надписи са от 1222 г. – 2 бр., от 1226 – 24 бр. (преди инвазията на Златната орда), а най-късните са от 1333 и 1341 година.

Управленска титулатура

Фадлан назовава Алмъс цар на  племето булгар с арабската дума „малик”. Царе или князе са и неговите колеги – вождове на другите 3 племена, които са му формално подчинени. Но само Алмъс е наречен с древната тюркска титулатура „йълтъбар” на всички сакалиби. Древната тюркска титулатура е добре известна на учените изтоковеди. Тя е установена върху камък още през първата половина на VII век в един от орхоно-енисейските надписи и се отнася за висш военачалник на Източнотюркски хаганат. „Йълтъбар” се среща и върху паметника на Кюл Тегин (732 год) като титулатурата на военачалник на азите, пленен от Кюл Тегин, а сащо и като титулатури на предводителите на тюркските племена, присъствали на погребението му. Титулатурата се среща и в хроники за това време (Х век), отнасящи се за предводители на тюркски племена от района на Северен Кавказ.

Тюркската управленска титулатура „йълтъбар” е обсолютно непозната в средновековната история на дунавските българи. В един продължителен период от време те са известни от изворите, каменните надписи и металнит печати като архонт, канасувиги и базилевс, а ако приемем Именника на българските князе за истински паметник – и като князе. Само за около 40 години при Муртаг и Маламир управленските титулатури се дублират върху няколко каменни надписа – те едновременно са канасувиги и архонт, а Муртаг е титулуван в една миниатюра на Скилица и с древната тракийска титулатура „базилев” . „Базилев” е царска титла, документирана за пръв път в европейската история върху сребърна октадрахма на Гета (475 – 465 г.пр.н.е.), цар на тракийското племе идони .

Заключение

Това изследване имаше за цел да извърши сравнителен анализ към  определен  исторически момент (средата на Х век) на материална и духовна култура, нрави, обичаи, език и писменост между дунавските българи и група от сродни тюркски народи, известни в историографията като „волжки българи”. Основните данни са извлечения от хроники на преки участници в пътешествията. Установи се огромна разлика в степента на развитие на материалната култура между двата народа, която може да бъде измерена с цяло хилядолетие. С ръка на сърцето да попитам – какво би си помислил читателя за народ, който открива камъка като строителен материал през XIII век? С ръка на сърцето – аз сравнявам този народ със степента на развитие на индианците по Амазонка преди колонизацията на испанците. Но дори и ХIII век не е безусловно установен момент, че е започнал този процес. Архитектурните особености на строежите в Булгар показват, че  строителните решения и дизайн са заети от арабската строителна традиция, което е допълнителен довод, че архитекти и майстори строители в началото са били хора от арабския свят. През 1846-1848 година професорът от Казанския университет И. Н. Березин бил поразен от факта, че Булгар нямал външна каменна защитна стена дори и през епохата на Златната орда. Не е възможно  вечер да си легнеш в леглото като събирач на мед от хралупите на дивите горски пчели, а сутрин да се събудиш архитект или изкусен майстор на монументални сгради. За това са необходими много столетия ежедневна практика.

Различията в духовната област, нравите и обичаите са драстични, без установени признаци на приемственост и заемане. Всички установени различия описват два народа, които никога не са имали пресечни точки в историческото си развитие. По убедителен начин  се доказа, че дори привидното фонетично сходство между „българи” и „булгари”  е плод на множество предразсъдъци, заблуди, манипулации и откровени фалшификации, а сред мотивите за извършването им не бива да се изключват и чисто политическите такива.

Вместо епилог

Само на 10 000 км от „Волжка Булгария”, далеч в югоизтока на Африка живее племето суаз. Племето суаз е основен етнос на държавата Суазиленд. А дали пък няма родствена връзка между волжките „суази” и едноимения африканския народ? Въпрос на обективно проучване и анализ. И нищо чудно, ако се окаже, че между волжките и африканските суази има по-близки сходства на култура и нрави, отколкото между нас, българите и тюркските  ни кандидат-роднини.  Предоставям тази идея безплатно на специалистите булгаристи Ярулина, Нурутдинов, и многобройните им български симпатизанти.

Публикувано първо на адрес: http://iliyanv.blog.bg