Служебното правителство преработва Плана за възстановяване и устойчивост със заявка да предложи нов вариант до края на дейността си. По думите на отговорния вицепремиер Атанас Пеканов, в досегашния си вид той все още има технически неизправности, които трябва да се преодолеят в комуникация с експерти на Европейската комисия. Другите насоки – поне публично обявените – са за „повече амбиция“ в областта на декарбонизацията и повишаване на ефективността на предложените инвестиционни проекти.
Има един аспект обаче, който като че ли остава встрани от текущата дискусия, а именно – как се разполагат във времето дейностите, включени в плана, съобщават от Института за пазарна икономика (ИПИ) у нас.
Неколкократно е била коментирана възможността да се мотивират и ускорят различни структурни реформи, които подкрепят дългосрочното разширение на потенциала на икономиката, включително в областта на развитие на човешкия капитал, ефективното функциониране на публичните инвестиции и капиталообразуването. Всъщност няма никаква пречка едно бъдещо управление да се заеме с подобни реформи още в идните месеци.
По-различен е проблемът с планирането, проектирането и изпълнението на проектите, финансирани чрез плана. Формално, регламентът позволява да се покриват публични разходи в страните членки до края на август 2026 година, да стартира изпълнението най-късно до края на 2023 г., а поне 70% от средствата да са договорени до края на 2022 година.
Няма ограничение обаче България да предложи пакет от проекти, които могат да стартират и да се реализират много по-рано от тези крайни срокове. Това ще позволи икономиката и гражданите изобщо да се възползват по-скоро от възможния ефект от механизма – ако приемем, разбира се, че разходването на средствата по проектите се управлява ефективно, а инвестициите подкрепят трансформацията на икономиката, качеството на публичните услуги и икономическия растеж и конкурентоспособността като цяло.
От една страна, дългосрочните ползи ще започнат да се проявяват по-бързо. От друга страна, самото реализиране на дейностите предполага повече публични разходи, които ще повлияят на инвестиционната активност и потреблението в по-ранен период. В крайна сметка, подобно ускоряване ще е предпоставка за по-бързо възстановяване на икономиката след кризата – планът не случайно е за възстановяване и целта му е най-вече да даде тласък в настоящия труден момент, а не в далечното бъдеще.
В този дух е и изготвеният пролетен преглед на Европейската комисия в рамките на Европейския семестър. Той поставя специален фокус върху предоставянето на фискални насоки на държавите членки, обвързвайки възможността за засилване на икономическото възстановяване в отделните страни чрез използване по най-добрия възможен начин механизма за възстановяване и устойчивост.
ИПИ прегледа подадените планове за възстановяване на 19 страни. Използвайки предварителните оценки на Европейската комисия по прогнозни планирани стойности на публичните разходи, можем да направим едно бързо сравнение на времевия профил на предвидените инвестиции в националните планове на голяма част от страните членки. Ето основните изводи:
Разположението на проектите във времето съществено се различава. Доколкото почти няма страни, в които да има предвидени големи разходи 2020-2021 г., динамиката през 2022 и 2023 г. вече показва отчетливи разминавания.
Наблюдава се известно групиране по отношение Изток/Запад – новите страни членки имат по-бавен период на реализация за разлика от страните от Западна Европа; Дания, Кипър, Малта, Австрия, Испания имат изявен профил на „бързо харчене“, до голяма степен това е валидно и за Унгария, Словакия и Словения.
От разгледаните 19 страни, в 8 няма планирани разходи за 2026 година, а в 2 – за 2025 г.; с други думи, в тези страни плановете предвиждат проекти, позволяващи изключително бързо изпълнение.
В периода 2020-2022 г. пет страни са предвидили да приключат разходването на поне 50% от заложените в националния си план инвестиции, а средният дял за разглежданите 19 страни е 37,2%. В България по досегашния вариант на плана са заложени разходи, равняващи се на едва 12,7% от общия планиран размер.
В периода 2020-2023 г. вече 15 от 19 страни ще са реализирали поне 50% от предвидените в плановете си инвестиции, а 6 страни ще са похарчили над 70% от заложените средства. Средната очаквана степен на реализация е 60% от общата стойност по плановете; в България се очаква тя да достигне едва 28,5%.
Ако сравним концентрирането на очаквани разходи, финансирани по плановете през 2021-2023 г., България се очаква да е на последно място през 2022 г., през 2021 г. има две страни, които ще похарчат по-малък дял от целия си план, а през 2023 г. – само една. Независимо, че България е сред най-големите бенефициенти на безвъзмездна помощ от механизма за възстановяване и устойчивост, през 2021 г. ще има 12 страни, в които инвестициите за сметка на плана ще са по-високи като дял от БВП, през 2022 г. – 10, а през 2023 г. – 5. За сметка на това, през 2025 и 2026 г. в България ще харчим най-много като дял от БВП от парите по механизма.
Въпросът е дали това е оптимално – с други думи, колко растеж и просперитет жертваме заради решението да харчим по-малко непосредствено след кризата за сметка на големи инвестиции, но чак през 2024-2026 г.
Може ли преработката на плана да доведе и до изместване на реализацията му напред във времето? Със сигурност – да, поне до известна степен. Това, освен очакваните по-скорошни и по-силни макроикономически въздействия върху растежа може да се приеме и за своеобразен тест: ако даден проект е в някакъв напреднал стадий и вече е структуриран, има по-голяма вероятност той действително да отговаря на доказана потребност и финансирането му би било ефективно.
От друга страна, ако дадена инвестиция досега не е срещала подкрепа или е била отхвърляна би било откровено разхищение да се извърши само защото „има едни пари за взимане“.
