„Нещо страшно се случва с демокрацията – като че ли всеки копнее за нея, но никой не й вярва.“
С това изречение Давид ван Рейбрук започва книгата си „Против изборите в защита на демокрацията“. Според автора всяка една политическа система трябва да намери баланс между критериите – ефективност и легитимност. Ефективността се отнася до бързината и решителността на реагиране спрямо възникващите проблеми, а легитимността е свързана с това доколко тези решения се подкрепят от гражданите.
Двата критерия са обратно пропорционални, например в една диктатура се действа бързо и решително поради наличието на еднолична власт, но там отсъства легитимността. А в демокрацията според автора е най-малкото зло, защото се опитва да намери баланс между двата критерия, но въпреки това в една демократична система колкото повече се преговаря с гражданите и се стреми да се отговори на очакванията, толкова повече намалява ефективността в скоростта на вземане на определено решение.
Посланието: „Против изборите в защита на демокрацията“ ни казва, че днес демокрациите се борят с криза и в двата критерия – и на легитимността, и на ефективността. Тезата на автора е аргументирана, че в бързо променящия се свят, не е толкова важно качеството на решение, а скоростта, с която ще се вземе определено решение. А от своя страна скоростта не дава възможност за преговори с обществеността, което подкопава легитимността и обратното – загубата на легитимност подтиква политическата класа в следващи решения да забави темпото и да търси консенсус и тогава се губи ефективността.
Книгата представя провокативния възглед, който не робува на широкоразпространените схващания, че за демокрацията може да се мисли само в контекста на изборните процедури. Според Рейбрук днешните политически сблъсъци, истерични кампании, социалните мрежи и медии, в които също се водят кампаниите са заплаха за демокрацията, защото не произвеждат смисъл, а реакция. За да затвърди това си становище Рейбрук се обръща към термина „постдемокрация“ на Колин Крауч.
Постдемокрацията е етап, в който се намира сегашната демокрация, в който на гражданите им отредена ролята да реагират на предварително премислените и пуснатите сигнали, а реалната политика се случва зад завесите и е резултат от интимизираните отношения между политическите елити и едрия бизнес.
Давид ван Рейбрук с право се съгласява с Крауч, ако наблюденията на втория са факт, изборите произвеждат едно свръхпредставителство на една малка, но много богата част от обществото, а интересите на мнозинството от хората са незащитени. В този смисъл изборите в този си вид подкопават доверието в представителната демокрация като нарушават демократичното очакване за баланс между ефективност и легитимност. С други думи политическите решенията са ефективни за определени бизнес кръгове, а не за мнозинството от хората, което подкопава легитимността на демократичната система.
За да защити тезата си, че за демокрацията не може да се мисли само в контекста на изборните процедури, които овластяват гражданите, Давид ван Рейбрук обръща поглед назад към античната пряка демокрация на събранието, в която невсички жители на града – държава са граждани и имат право да участват в самоуправлението чрез дискусии, а длъжностите лице се избират чрез тегленето на жребии, а не чрез избори.
В античната пряка демокрация селекцията относно това кой/кои да управляват е предварително заложена и не е резултат от изборна дейност, предварително е установено кои са гражданин и има право да участват в общите дела, а жребият избира измежду неизборната селекция.
Според мен Давид ван Рейбрук пропуска да спомене в книгата си нещо важно, че представителната изборна демокрация надживява пряката антична на дискусиите. Другото, което Рейбрик не споменава е, че античната пряка неизборна демокрация се запада, защото изгражда един тотален гражданин, който се самоизяжда, защото не умее да балансира между личното и общественото – политическата хипертрофия води до икономическа атрофия и тоталният гражданин обеднява. Отговорът, който дава представителната демокрация на този проблем на античната е: политическото представителство, благодарение на което можем да балансираме времето си между личните икономически дела и обществената ни активност.
Античната пряка неизборна демокрация дисбалансира личното и общото, а в днешната изборна демокрация легитимността и ефективността са в дисбаланс. Търсейки решението през носталгия към античността, където гражданите са участвали пряко дискутирайки по между си, Рейбрук прави съществен пропуск, като не ни предупреждава, че опитвайки се да решим един днешен проблем по носталгичен начин, може да извикаме един проблем от миналото, с който демокрацията се е справила отдавна. Бъдещето на демокрацията не е в миналото, надявам се скоро да видим един вид демокрацията, която не се е случвала досега, която ще ни изправи пред нови проблеми, но преди това трябва да решим този за ефективността и легитимността, но по различен начин.
Източник: Станислав Тодоров
