През май, когато Обединеното кралство започна да постепенно да излиза от един от най-дългите и строги ограничителни режими в света, Кити Грю, готвейки се за деня, в който ще се завърне на работа, е решила да прави „сухи тренировки“, излизайки от дома си в северната част на Лондон до офиса си, разположен на 5 мили. Почти всяка вечер, след като приключи работа и затвори лаптопа си, 27-годишната жена яхва червения си велосипед, слага каската и тръгва по градските оживени алеи, пише „CNN“.
„Опитвам се да тренирам за завръщане към нормалния живот, да излизам всеки ден и да отивам все по-далеч, и по-далеч.„, споделя Грю, която работи като ръководител на проекти в Британската национална здравна служба, помагайки за организирането на процеса по масова ваксинация срещу COVID-19 в Лондон. По нейни думи тези действия й действащ успокояващо и са начин да се подготви психически за завръщане в офиса през август или септември, въпреки че датата все още не е определена. „Това е като да тренираш маратон.“, добавя тя.
Преди пандемията, при нормални обстоятелства, Грю щеше да вземе автобуса или метрото в Лондон, за да стигне до работа. По време на локдауна обаче безпокойството и агорафобията, от които младата жена страда, овладявани дълги години успешно, са се влошили. Напускането на дома, дори с цел разходка из квартала й, са се превърнали в нещо непосилно.
Докато повечето граждани на Обединеното кралство очакват час по-скоро да отпаднат всички наложени ограничения, Грю намира идеята за завръщане в офиса, използването на обществени транспорт, както и купонясването в оживено заведение с приятели, за ужасяваща.
„Много от приятелите ми успяха да се адаптират. Веднага след като мерките започнаха да се разхлабват, те споделиха, че нямат търпение да посетят някой клуб, фестивал или просто да заминат някъде. Тогава аз си помислих, че се чувствам се притеснена дори само да хвана автобуса до работата ми.“, казва още младата жена.
Първоначално правителството на Обединеното кралство планираше да обяви така наречения „Ден на свободата“ на 21 юни, когато всички останали действащи мерки трябваше да бъдат премахнати. Въпреки това плановете се осуетиха и датата беше променена на 19 юли заради опасения, свързани с разпространението на новия щам на коронавируса, познат като „Delta“, който беше открит за първи път в Индия. Решението предизвика недоволство сред някои граждани, които очакват с нетърпение пандемията да свърши.
В началото на тази седмица британският премиер Борис Джонсън обяви, че в бъдеще очаква гражданите да разчитат на своята лична отговорност, що се касае до мерки за безопасност като спазване на социална дистанция и носене на защитни маски. Той също така предупреди, че пандемията далеч не е приключила и със сигурност няма да приключи до 19 юли, подчертавайки, че случаите на новозаразени продължават да нарастват в Обединеното кралство.
Много хора се втурнаха с радост към ресторантите, салоните за красота и магазините, след като някои от строгите ограничения бяха разхлабени в средата на април. Все пак, не всички се наслаждават на процеса по връщане към нормалния ритъм на живот.
„През последните 18 месеца ни беше втълпено, че да бъдеш сред хора или да пътуващ в чужбина е свързано със заплаха.“, твърди психологът и автор на публикации Ема Кавана. „Нашият мозък вече е настроен към тази идея, така че е разбираемо това да предизвика реакция на стрес, когато решим да го правим отново.“, добавя тя. Кавана е започнала да изследва неврологичните реакции на мозъка в екстремни среди през март миналата година, когато беше наложен първия ограничителен режим в страната. Малко след това тя се е заразила с COVID-19, което я е обезпокоило сериозно.
„Бях в истерия, мислех, че няма да мога да преживея това ниво на стрес. Не можех да се концентрирам, бях като всички останали, чувствах се разбира.“ Докато се е лекувала от вируса и е обучавала децата си в домашни условия, Кавана е използвала социалните медии, за да сподели изследванията си, свързани с така наречения „бърнаут“ и другите психически симптоми, които вече се считат за нормални и съпътстващи пандемичната обстановка. Нейните публикации в Twitter бързо са добили популярност, а темата е основен фокус в последната й книга, озаглавена „Какво е да се чувстваш съсипан?“, която предлага идея за справяне със силния стрес.
Междувременно Фондацията за психично здраве, която е провела общонационално проучване на въздействието на пандемията върху психичното здраве на гражданите на Острова, е установила, че по време на третия локдаун, обявен е страната през януари, все по-малко хора се чувстват тревожни, като вместо това повече от тях съобщават, че се чувстват самотни и апатични след преживения стрес през изминалата година. Катрин Сиймор, ръководител на изследователската дейност на фондацията, заяви, че някои групи са особено уязвими, включително младите хора, лицата, които са безработни, самотните родители и пациентите, страдащи от хронични здравословни проблеми.
Семействата също се борят с последиците от пандемията. Друго скорошно проучване, публикувано от Британската служба за национална статистика, установи, че 39% от хората, които са женени или просто живеят на семейни начала, споделят за високи нива на тревожност, в сравнение с 19% преди пандемия. Тревожността се подхранва отчасти от отговорността да се грижат за другите членове на семейството, изпълнявайки останалите ежедневни задачи.
Джесика Пан, лондонски автор, по своята същност интроверт, разказва, че първият локдаун е възродил социалната й тревожност, карайки я да се чувства уплашена и изолирана, точно когато е разбрала, че е бременна с първото си дете. По време на горещата вълна през юни Пан е била изкушена от покана за градинско парти от свой приятел. Малкият й син си е играл с други бебета в детски басейн, нещо, докато тя е разговаряла с други родители, с които се е запознала онлайн. На следващия ден обаче синът й е започнал да изпитва симптоми на треска, което я е накарало да се чувства много виновна. По този повод Пан споделя:
„За щастие, пробата се оказа негативна. Въпреки това не си струва да рискувам повече, тъй като не си струва да лежа будна през нощта сърцебиене чудейки се дали сме заразени аз или детето ми. Способността да бъдеш безгрижен просто е изчезнала, което е много тъжно. Проблемът с това да бъдеш изолиран е, че често си мислиш: Нещо не е наред с мен. Всички останали са добре и се справят отлично, докато на мен ми е толкова трудно. Ето защо дори факта, че знаем, че другите хора се чувстват по същия начин, ни носи утеха.“
