Наскоро, както си седях в хола, дочух по телевизията нещо, което помислих за начало на игрален филм, но с музикален фон. Заслушах се неволно: монолог на възрастен мъж, оплакващ тази черна чужбина, в която е отишло детето му. Оказа се началото на музикален клип на съвременна поп песен, изпълнявана от певица. Не обърнах внимание на името, но неприятното впечатление остана в съзнанието ми.
Наистина ли е възможно през 2019-та, тридесет години след идването на демокрацията и тринадесет години след присъединяването ни към Европейския съюз, постоянно да се сблъскваме с подобни сантименти, които би трябвало да са останали в 19-ти век?
По време на турското робство мъжете често ходят на гурбет – самата дума е от арабски произход, дошла у нас през турски, и означава печелене на пари в чужда земя. Овчари, керванджии, търговци, дюлгери – всички те са пътували за дълги периоди от време, a понякога дори младите мъже са били сгодявани от семействата си в тяхно отсъствие (на масата на празненството в единия край е стоял калпакът на момъка, който символично го е представлявал). В една песен от Царибродско се пее:
“Проклета да е девойка,
коя овчара залиби!
Овчар е туга голема:
лете летуйе у Влашко,
зиме зимува у Банско”
Гурбетът е бил вплетен дълбоко в тъканта на ежедневието, и мъката от раздялата е залегнала в много народни песни. Често тя носи усещане за принудителност, прокуденост и обреченост, напълно разбираеми при онези условия на живот и работа. В колективното съзнание остава разбирането за работа в чужбина като източник на мъка и тъмни преживявания – пуста, черна чужбина.
През комунизма гурбетът бе възможен най-вече в братските социалистически страни, основно в Съветския съюз. Естествено, това е представено като братска взаимопомощ и “рамо до рамо, крило до крило”. Има и такива, които работят в Либия и Сирия, както и по договори в редица африкански държави. Разбира се, тъгата по дома остава, но не може да бъде изразена свободно в публичното пространство, и отношението към работата зад граница застива във формулите на фолклорното.
Тези, които обаче са несъгласни със системата и буквално избягват в чужбина от режима по незаконен за времето си път и се установяват в Западна Европа, са заклеймявани като национални предатели. Как са се чувствали тези хора далеч от всичко, което обичат и им е близко, защо са напуснали Родината без възможност и надежда някога да се завърнат, не интересува никого. Традиционното състрадание към прокудения и изолирания, така осезаемо в българския фолклор, бива изличено от идеологическите промивки.
Неслучайно през 1997 г. Камен Воденичаров пее “Не съм избягал” – цели осем години след като българите получават възможността да пътуват почти без ограничения. Глобалната тенденция към пътуване, релокация и работа в друга държава, така типична за края на 20-ти век и началото на новото хилядолетие, е представена с комунистическите етикети на бягство, изоставяне, предателство, заради което се ходи “с наведена глава”.
Над 300,000 французи живеят само в Обединеното кралство, повече от милион британци живеят и работят е други европейски страни, над 2,5 милиона италианци постоянно пребивават в Германия, Обединеното кралство, Белгия, Германия, Швейцария и Испания. Не ми е известно някой от техните сънародници да ги обвинява в национално предателство.
През 2010 г. е издаден интересен албум – “UNITE > A Gathering Of Strangers” на английската група Трансглобъл Ъндърграунд, проект, реализиран със средства на ЕС за култура. Албумът изследва темите за раздяла и единност, това, как залегналите във фолклора на един народ нагласи се променят при емиграция, и как раздялата и осмислянето й се отразяват обратно във фолклора и променят нагласите. В записите участват известни английски, ирландски и унгарски фолк изпълнители, а от българска страна са поканени Янка Рупкина и лондонското Трио Перуника. Макар повечето песни да са стари, някои от тях са от началото на 20-ти век и отразяват набирането в армия по време на война и преселването на чехи и словаци, за да избегнат нацисткия режим. Фоклорните песни са част от интересен микс от електроника, традиционни и рок инструменти, и са добра метафора за осмислянето на старите нагласи в контекста на новото време.
Много добре известен факт е, че българите зад граница изпращат милиарди левове на семействата си, купуват имоти и плащат свързаните с тях данъци, избират да прекарват почивките си и да харчат парите си в България, плащат за лечение и зъболечение, и какво ли още не. Те са основните инвеститори и ежегодни туристи. В чужбина много от тях се организират в танцови състави, изпращат децата си в българско училище през уикендите – всичко това показва стремеж към опазване на връзката с родното, а не предателство.
Често се чува, че който не плаща данъци в България, не би следвало да има право да гласува и дори да коментира и изразява мнение по въпроси, засягащи решения и събития, важни за целия български народ. Не се отчита, че българите, работещи в ЕС, плащат данъците си на място, и тези пари се вливат в общите европейски средства, част от които се инвестират и в България. Нека не забравяме, че всеки български гражданин съгласно Договора от Маастрихт, подписан през 1992 г., е и гражданин на Европейския съюз.
Изобщо, тази неприязън и отчужденост, насочени към българския емигрант, гурбетчия, или както и да го наречем гражданин, който постоянно или временно пребивава зад граница, носи единствено разединение и в някаква степен обслужва и политически интереси. Често се случва гласуването да е затруднено от недостатъчния брой на избирателните секции или от тяхната трудна достъпност, и е разбираемо защо някой би искал тези групи избиратели да бъдат изолирани, възпрепятствани и отстранени.
На тези, които вярват, че трябва да бъде отнето едно от основните граждански права на всеки българин на българските граждани в чужбина, което се полага по закон, а не срещу заплащане, а именно правото да участват в управлението на страната, искаме да припомним какво гласят Член 26 (1) от Конституцията на Република България:“Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.”, и Член 57 (1): “Основните права на гражданите са неотменими.”
Българинът винаги е бил човечен, състрадателен и благороден. Отново нашата Конституция предвижда гражданство не само за деца, родени на територията на България, но и на тези, които са намерени. Нашата Родина е грижовна майка за свои и сираци, но България – това сме всички ние, и нашата цялост и взаимна подкрепа и обвързаност са от решаващо значение във времена, в които нашата страна е сочена като най-бързо умираща в света, и с най-ниски нива на раждаемост. Около 1,5 млн. българи живеят зад граница, което е малко по-малко от една четвърт от цялото население на нашата страна. Нека не сочим с пръст нашите братя и сестри, избрали трудния път на самоутвърждаването “без корен”, и преди да ги заклеймим в неизвършени от тях грехове, да не забравяме какво гласи върховният закон на нашата Родина: Член 59 (1) „Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. Измяната и предателството към отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона.”
Тези две наслоявания: тежкият пласт мъка отпреди векове, и неговото смесване с идеята за бягство и измяна, създават и ще създават и занапред проблеми за националното единство – ако не обговорим, преосмислим и преодолеем фолклорния и комунистическия формат на отношение към емиграцията, за да изградим едно ново, съвременно и зряло обществено отношение към тези, които носят България и българския корен навсякъде, където се установят.
