Днес рубриката „По следите на българските занаяти“ ни отвежда в град Българово, разположен на около 20 километра северозападно от Бургас. Влизаме в населеното място, за да открием работилницата на Станко Киров – един от малцината останали майстори в България, които изработват изделия от ракита и пазят тайните на този занаят живи.
Минути след табелата с името на селището се озоваваме на уреченото място и ни посреща самият той – усмихнат, приветлив и нетърпелив да ни разкаже повече за това, което прави. Кани ни да влезем на мястото, на което минава работният му ден и се озоваваме в пространство, което изглежда пази историята на един дълъг професионален път.
Работилницата носи едновременно две усещания – на спокойствието и хаоса на твореца. Навсякъде са разположени машини, които не сме виждали до този момент, а на централно място са поставени снопове с върбови пръчки, които са основният материал, с който си служи майсторът. Има най-различни видове инструменти и едно красиво коте, което се появи и сякаш идеално се вписа в удивителния пейзаж.
Силно впечатлени сме от снопите с пръчки, които се придобиват от ракита (вид храстовидна върба – бел.ред). Станко обясни, че растенията се подрязват всяка година – през септември или октомври, когато паднат листата им. После се изсушават по естествен начин, като важното условие е да бъде топла есента:
„Не се използват машини. Ако валят дъждове, снопите се нареждат под някой навес и отново съхнат естествено.“
„При мен няма отпадък, аз изразходвам всичко, дори и най-малките остатъчни пръчици. Последно си купих 500 килограма, но още не съм използвал и 100 от тях.
Технологията на работа с ракита изисква когато започнеш нещо, да го довършиш. Няма как днес да започна, а след 2 часа или на следващия ден да кажа, че не ми се работи. В работилницата ми винаги звучи музика. Понякога я оставям дори през нощта, когато ме няма.“
Хората, които отглеждат това важно за работата му растение обаче също са изчезващ вид. Някога имало много земеделци, които засаждали по 30-40 декара. Днес са двама – един в област Шумен и един в област Стара Загора.
Станко Киров изтъкна, че с годините се е научил да подбира момента, в който да започне да твори даден продукт. Първоначално обмисля как ще процедира, а после се води от вътрешното си усещане.
„Има неща, които могат да се направят за един ден, но преди това съм ги мислил цяла зима.“
Той няма спомен да е отказвал поръчки, освен ако не е бил пристискан от времето. Вярва, че всеки продукт може да бъде изработен и му е интересно да изпробва и доказва възможностите си. Получава запитвания както от хора от цяла България, така и от чужбина.
Майсторът разказва, а ние се усмихваме. Уж се намираме само на броени минути от големия град, уж това е само началото на разговора ни, а сякаш попаднахме в друго време. И станахме още по-любопитни. Като малки деца, които нямат търпение да зададат въпросите си, които стават все повече. Нетърпеливи, защото срещу нас стои сънародник, който има златни ръце, а в главата си съхранява цяла енциклопедия от знания.
Едновременно с това мъжът не вярва, че занаят се краде и не се бои, че някой ще вземе от него. Напротив. Станко Киров мечтае да има и други личности, на които да предаде това, което е научил, за да не изчезне и този занаят в страната.
Огромният му опит показва една едновременна тиха увереност и скромност. Нашият домакин твърди, че се чувства неудобно, когато някой му каже, че е майстор, просто защото е наясно, че знае много, но и има още много какво да научи.
„Моята цел не е да направя себе си популярен, имам достатъчно поръчки. Дори нямам готови продукти, които да продавам, защото не ми остава време да изработвам такива. Но искам обществото да знае, че съществува такъв занаят и той да се запази, а не след време да се изучава като нещо, което вече е изгубено.“
Киров коментира, че попрището му не е разпознаваемо. По негово мнение би имало интерес към професията, ако хората я познаваха по-добре, а думите си потвърди с пример.
Той преподавал на деца в училище по специална програма. Накрая предвидените часове свършили, но младежите искали да продължат да се потапят в занаята. Било им неочаквано интересно. Повече отколкото дори майсторът можел да предположи, че ще им бъде, преди да започнат.
Киров изтъкна, че една занаятчиите са хората, с които се гордее всяка една нация. Свикнали са обаче всеки сам да решава проблемите си и това може би е причина много личности да искат, но да не се наемат да се занимават със занаят. На финала на нашия разговор майсторът си пожела две неща:
„Това интервю да привлече поне един човек, който да се заинтересува и да пожелае да се обучи на неговия занаят. Това би бил голям успех. „
„Името на Българово да се свързва с ракитата.“
После последва изненадата. Майсторът ни заведе до местното читалище, което се намира на броени крачки от дома и работилницата му. Още щом влязохме през вратата забелязахме негово пано, което гордо стои на стената и посреща гостите.
То е било създадено по проект на Община Флоренция, който е изследвал кога са се откъснали художниците и занаятчиите едни от други, тъй като някога работили неразделно в екип, а участниците били от различни държави.
„Трябваше да работим съвместно с колегите – трима бургаски художници и трима занаятчии, за да създадем арт инсталация. Това е едно от паната ми, другото е в Айтос. Тук много мислих кое как да се направи и коя плетка да използвам, за да отива както на изделието, така и на темата „Пътуване“. В събитието участваха 4 държави. Ние бяхме във Флоренция, после колегите дойдоха в Бургас, където инсталациите стояха по един месец. Беше прекрасно и много вълнуващо преживяване.“
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
Много грамотно и изключително увлекателно написана статия, браво.