ПРИКАЗКА ЕДНААААААААА
Всяка вечер приспивам дъщеря си с приказки. Само че не ги четем, нито ги разказваме по памет. Нашите леканощни приказки под набралите дневна светлина залепени звездички на тавана се раждат от нищото. Измисляме ги заедно, оформяме ги в движение, като пластилинени чудовища от опитомена фантазия, вродена ирония и малко приказен абсурд. Приказките ни се пръкват, пукват и заглъхват геройски в съня ни. Разказват се веднъж и никога, ама никога не се повтарят.
Снощи сътворихме една ей такава. Имало едно време един черен магьосник, с голяма черна брада и дълга черна шапка на черни звезди. Брадата му била толкова гъста и толкова черна, че той рядко виждал какво влиза вътре – кокал от пиле, парче чипс и дори цели топки сладолед.
Тези работи си живеели самостоятелен живот в черния космат свят на брадата му и магьосникът не им обръщал никакво, ама никакво внимание. Но веднъж в брадата му се намърдала мишка – малка, жива, с тънка пъргава опашка. Ала черният магьосник, иначе безстрашен и дори малко страшен, изпитвал ужасен ужас от мишки. Затова като зърнал малкото зверче да се подава от брадата му, от черните му гърди се изтръгнало едно ей таковААААААААААААА.
След което черният магьосник започнал ужасено да бяга в кръг около масата, ама явно не можел да избяга от мишката в брадата си. А тя, пък, от страх се вкопчила в черните косми и не падала, ами си стояла там и само цвърчала от ужас, което плашело още повече черния магьосник. И така станало, че горкият човечец тичал около масата си, без да спре, вече цели десет години!
Веднъж под кулата минавал друг магьосник. Един такъв малък, дребен и незначителен, но с крещящо оранжева шапка и огромни очила, които дори малко му тежали на главата. Същият, като минавал под кулата, чул отгоре оновАААААААААААААА. Станало му любопитно, покатерил се до върха и видял как един черен магьосник тича около масата, а някаква мишка цвърчи в брадата му.
Малкият магьосник се зачудил как да помогне, но накрая измислил. Грабнал една ножица и, понеже бил малък, скочил на масата. Издебнал удобен момент, пресегнал се и просто клъцнал от раз дългата черна брада на големия магьосник. Брадата тупнала на пода, заедно с всички кокали от пиле, парчета чипс и дори топки сладолед.
Мишката някак успяла да се отскубне от черните косми и да избяга с писъци от кулата, а черният магьосник се сгромолясал на пода и заспал. Така де, не бил спал десет години! Малкият магьосник, с ножица в ръка, седнал на масата и въздъхнал щастливо. Но явно прекалено щастливо, защото от това силно въздъхване очилата му паднали от главата и тупнали на пода, право върху темето на хъркащия черен магьосник. Това, естествено, го събудило.
Черният се изправил, сънен и гневен. Пипнал си брадата и ужасено установил, че всъщност я няма на лицето му! Огледал се и видял две неща – оня малкия магьосник, с ножица в ръка и собствената му черна брада, плесната като мръсен парцал на пода. Това толкова го вбесило, че черният магьосник забравил, че не е спал от десет години и хукнал да гони малкия магьосник около масатААААААААААА.
И така се гонят и до днес, там в кулата, около масата. И един господ знае дали някой ден ще спрат.
Като приключихме приказката, дъщеря ми сладко се врътна и заспа доволна. А аз останах още малко вторачен в изморената светлина на звездичките от тавана. Всичко в тази приказка ми звучеше някак познато. Като нещо безсилно, глупаво, уплашено и истерично, което наричаме съвремие. Но не ме плашеше това, че тая приказка може да не сме я измислили тази вечер, с моята дъщеря.
Ужаси ме мисълта, че може да я има и на сутринтАААААААААААА.
Източник: Радослав Бимбалов
