Днес ще ви разкажем още една удивителна история, за която малцина знаят. Димитър Църцорков е мъжът, който е бил в центъра на това изключително събитие, което се е случило на военното летище в Телиш, Плевенско. Той в този момент е рискувал живота си, за да го спаси от опожаряване. Димитър ни показа как силата на духа е най-важна пред лицето на заплахата. Църцорков е избрал по-висши цели от личното си оцеляване.
83-годишният Димитър се надява чрез своята история да трогне младото поколение, за което днес думите самоотверженост, всеотдайност и отговорност са много далечни. Той разказа пред Искра.бг:
„Аз бях приет като млад войник във Ведраре /Пловдивско/. Карлово по това време се наричаше Левскиград, имаше много градове прекръстени – Варна беше Сталин, Добрич беше Коларовград. Аз бях приет във Ведраре, в школата за радисти. Аз обаче не си дадох дипломата за VII клас, когато бях там.“
Димитър разказва как една сутрин старшината го е накарал да мине пет крачки пред другите от строя с още един войник, защото те не са си дали дипломите. От този момент двамата са били командировани. Църцорков споделя:
„За Нова година ме командироват в Телиш. Това се случи през 1957 година в школата за радисти, където се срещнахме с другия войник, който беше разпределен в Балчик. Там двамата карахме заедно школата за радисти. Три години беше службата. Аз приемах и предавах отлично, но когато в събота правехме изпити, аз нарочно грешах, за да мога да не ме изберат за радист. Мен ме влечеше повече техниката. За Великден намалиха службата на радистите на две години. Тогава аз на първите изпити имах отличен, при което ме произведоха млад сержант.“
Църцорков разказва как, когато е давал последния си наряд в поделението до складовете за бензин, полето до тях се е запалило. Той твърди, че това е станало от преминаващия наблизо по жп релсите товарен влак, който е бил с два вагона. Димитър споделя:
„Аз бях караул на бензиновия склад. Когато мина влакът, видях как пламна тревата покрай линията. Веднага натиснах копчето на звънеца за тревога. Усещах, че те няма да ме чуят, защото тогава застъпва новият наряд. Аз с пушката чупих звънеца и завих двете жици, за да звънят постоянно. През това време мина още един войник, който си свали куртката и почнахме двамата да гасим с шпатоли, за да изгасим пламъците. Имаше много силен южен вятър, който разширяваше обхвата на огъня. Срещу нас имаше още две млади момчета, които правеха хамбар за царевица. Спуснаха се и те, започнаха заедно с нас да гасят. Войникът до мен ми викаше да стрелям. Първия път изстрелях петте патрона, които са в пушката, обаче никой не чу от поделението.“
Възрастният мъж уточнява, че е имало два реда тел, която се е намирала на оградите на двата склада в близост. Той обяснява, че пожарът е бил от външната страна на оградата. През това време те са разширявали телта, за да могат да стигнат до огъня. Димитър пак е стрелял с пушката си, но вече по покрива на караулното помещение. По думите му чак, когато са започнали да се удрят патроните по керемидите, тогава разбрали всички, че става нещо. Църцорков казва:
„Ние през това време не спирахме да гасим, аз целият бях с разпокъсани дрехи заради двата реда тел. Огънят доближи складовете, премина втория ред с телта, а ние не спираме с всички сили да гасим. Точно на ръба на цистерните го спряхме огъня. Пръв пристига майор Иванов, командир на поделението. Той беше хванал фуражката си в ръка и ми вика: „Какво направи, бе, момче?“. Аз в първия момент се притесних, че ще ме обвини, че нещо съм направил, но той ме прегърна и ме целуна по челото и ми каза:“Знаеш ли какво направи ти, бе, човек? Ти спаси и поделението, и селото!“.“
Димитър уточни, че предния ден в складовете са били стоварени 35 тона гориво. Той обясни, че ако се е било възпламенило на 10 км всичко е щяло да изгори – и летището, и селото. Църцорков споделя, че точно в този момент той не е мислил, а е действал без страх за живота си.
На него му тежи факта, че точно това летище, което е спасил от опожаряване, са искали да го направят център за настаняване на мигранти. Той каза:
„Преди година-две искаха да направят летището база за настаняване на мигранти. Бяхме се подготвили всички, които сме служили там, да се вдигнем срещу това. От близките села обаче се възпротивиха преди нас и успяха да предотвратят настаняването на мигранти там.“
Димитър смята, че младото поколение няма да става нито за войници и нито за българи. Според него на тях не им е мила Родината. Църцорков е категоричен, че след всичките си житейски прояви, той не се чувства герой. Смелият българин заяви:
„Дори на тези години пак ще вляза в огъня и в боя без да се замисля.„
