На първо място беше война. С всичко и всички. Започваше с войната вкъщи. Родителите ни изобщо не бяха подготвени за новите моди, които ни заливаха с разпадането на соца.
Митологията от вдигането на щанги се смесваше с неразбирането на американската поп-култура, която ни гледаше от списанията. И се стигаше до крайности. Мой съученик – медалист от олимпиади по математика – беше вкаран от майка си в болница, за да бъде зорлем убеждаван, че фитнесът му вреди и трябва да спре. На мен ми бяха забранени протеините с обяснения за вреди от анаболни стероиди. Медицинските лице не правиха разлика – такава каша беше. И то какви протеини – лъскавите соеви трици на „Нутрим“, които рекламираха по списанията. Аз обаче не се давах – бях начетено момче и след тренировка нагъвах соеви ядки с прясно мляко. Поне беше легално. Други подхождаха като естествоизпитатели и събираха останки от рибните екарисажи по морето. Всичко е протеин на прах, след като бъде овъглено.
На второ място обаче беше култура. И то каква култура. В Шумен имаше точно две зали. Водеха се женска и мъжка, тогава още имахме полови стереотипи. Женската беше едно чистичко местенце с два гладиатора на „Кетлер“ и няколко леки щанги. Там ходеха неуверените младежи, докато се надъхат достатъчно от четене на списания и всички видове тежести им омалеят. Което се случваше на около 16 години, с влизането в късния пубертет, или малко по-рано, при събиране на критично мнозинство съмишленици, които да ходят групово в мъжката зала. А тя тая зала си беше верно мъжка.
Едно огромно хале на гърба на залата по волейбол, с дървено дюшеме и гумени постелки върху него. Тесни и издължени прозорци, само част от които се отваряха, при това докъм 45 градуса. Зимата се тренираше с ръкавици, защото щангите лепнеха. Никакво отопление, никаква вентилация, пластове праисторически прах, смесен с ръжда от тежестите и изсъхнала грес от скрипците. Които бяха два, както и лежанките. Имаше една стойка за щанга – всъщност за клек, но ние нямаше как да знаем, тогава никой не клякаше. Усилията отиваха на лежанката и на горния скрипец, пред огледалата, и в търсене на телешки шол. Имаше портален скрипец в дъното, пред единственото двойно огледало – това беше уред за напреднали, които имаха съответната мускулна маса и вече търсеха естетика в телата си. Разполагахме и с купища разнородни пейки, като самият център се заемаше от артистично заварена успоредка за кофички. За успоредката във фитнеса ние се подготвяхме на успоредките в училище. Срамно е да събираш погледите на всички с по-малко от 10 кофички. Трябваше да правиш поне серии по 15, а на 20 вече беше налице и негласното одобрение на околните. Вече можеш да минеш на лежанката. Лостът за набирания неслучайно беше забутан в единия ъгъл – силните мъже не се набираха, те дърпаха скрипец. Подрастващите висяха на лоста с гръб към залата, за да не им запомнят лицата, в неловки опити да защипят с крака някакъв дъмбел и да легитимират малко от малко участието си в това детско упражнение.
Тежестите бяха много и навсякъде, еманация на мъжество, въображение, и социалистическото крадене на заводски инвентар. По него време официален спорт беше само вдигането на тежести, и съответно истински дискове имаше само на сериозни килограми и по малко. Ваящият тялото си културист обаче имаше нужда от много повече разнообразие и тук разпадалият се социализъм работеше за нас. В залата се търкаляха колела от вагонетки, приспособени на щанги, предавателни валове, всевъзможен и заварен в щангоподобни форми скрап, краден с благородна цел и в името на естетически идеали. Често беше напълно невъзможно да се ориентираш какво и колко вдигаш. Питат те колко буташ, ти отговаряш две от тия, две от ония, и оная там щанга. Или два сини диска и два червени, когато изобщо имаха боя. Затова и беше особено важно да не се разместват тежести, всички дискове трябваше да си стоят в съотвения ъгъл. В противен случай преследването на напредъка ставаше съвсем илюзорно и можеше да се очакват тежки депресии на тежки мъже, които са изгубили смисъла на живота си, защото някакво хлапе е замъкнало няколко диска в срещуположния край на залата. По това време никой не смяташе лостовете към работната тежест. Така сложният въпрос 8 или 10 кг нямаше нужда да намира отговор и силните мъже можеха да спят спокойно. Всичкият инвентар беше толкова уникален, че правеше ползвателите си суеверни. Виждал съм с очите си 40-годишен мъж да вдига пейка с все сгъващото за бицепс момче на нея, защото точно тази пейка точно сега му е нужна. Казарма. Различните уреди формираха своя собствена субкултура. Мъжете от лежанката в десния ъгъл не говореха с момчетата от лежанката в дъното. Тя затова и беше в дъното – да маркира място в хранителната верига и да служи като атестат на личното израстване. В редките моменти, когато мъжката лежанка беше свободна, можеха да се видят колебаещи се около нея момчета. Там лостът беше олимпийски, 20 кг. Момчетата събираха вежди или гледаха замислено в пода, в опити да преценят дали могат да наредят на него тежести, които да не ги направят смешни пред мъжете. Първото товарене на лоста на лежанката в левия ъгъл символизираше ритуалния преход към късния пубертет. Момчето вече е пораснало. То търси одобрение от мъжете и своето място сред тях.
Затова и подрастващите не ходеха сами. Ходехме на групи. Знаехме си кой какво ще прави (гърди и бицепс или гръб и трицепс) и се групирахме като глутница около съответните уреди, за да си ги пазим. Завършекът на срока беше културологичен шок, измерим с кандидатстването след шести клас. Не знаеш кой ще идва с теб преди обед или вечер, не знаеш с какви хора ще се срещнеш в залата, не знаеш дали ще можеш да си ползваш сините дискове. Дали сутрин ги разхвърлят? Дали вечер лежанката е свободна? Кой размества дъмбелите по обяд? Ред неизвестни. А списанията не работеха в наша полза. Постоянно излизаха разнообразни програми на известни културяги (тогава още не се говореше за билдъри), които ни караха да излезнем от любимия си ъгъл на залата, за да отидем в отсрещния. А там имаше други хора. Още 35-40 годишни мъже, които да питаш колко серии им остават. И да се чудиш дали ще ти отговорят, дали ще те изгледат с презрение и неразбиране, и дали изобщо разпознават човешки езици – допълнителен стрес за младежките ни организми, натоварени с диференциална геометрия, извора на Белоногата, география на България и политиката на Великите сили в навечерието на Първата световна война.
И така минаваха дните ни – правейки телата и израстващите си характери силни, за да посрещнем Виденовата зима, Костов, абитуриентската, кандидатстването след 11 клас и съжителството с непознати в чужд нам град. И за да гледаме с полагащото ни се превъзходство на идващите машини, бягащи пътечки и електрикови клинове. Ние нашето си го изработихме.
Чудесно развлекателно четиво, посмях се с кафето. Поздравления за автора 🙂