„Мъжко е, честито!“.
Това е чул преди 35 години бащата на убиеца от булеварда. Отгледали са го в трудни, несигурни времена. За една нощ доларът ставаше кофа левове, олиото беше наливно и срещу купони, а мокасините бяха направени за сирийски погребения. Но са го изгледали. В края на 90те бебето е станало дете, в новия век – тийнейджър, а днес е мъж.
Душите ни сега линчуват този мъж. Арогантен престъпник, натиснал педала на смъртта – не своята, а на две невинни млади пешеходки, вдясно от неговото безсмъртие.
Четем му кожата. Там всичко си пише – колко вярва, как обича, кого брани, какво отрича. Кожата му е празен паспорт, документ за безличност, удостоверяващ как той е просто един продукт на сбъркана представа за любов – крещяща, истерична към Бога и насилствена към родината. Любов, направена от лепкава омраза. Ферментирало родолюбие, опияняващо до безмозъчност. Тялото му е подписан договор с един войнстващ патриотизъм, който третира България като трибуна с пейки за къртене.
Сега мнозина ще се упражняват върху живота на този мъж. Сигурно ще го наричат „сбъркано дете на прехода“. Ама не е така. Обратното е. Преходът е нашето дете, което такива като него и техните господари убиват. А сбърканите сме ние, защото го допускаме.
Източник: Radoslav Bimbalov
