По следите на българските занаяти: Надежда в света на модата

Скоро не съм писала в рубриката  „По следите на българските занаяти“. От една страна знам, че не е правилно, защото чрез нея отчасти постигнах целта си. Нагледно се разбра колко силно ние имаме нужда да четем, знаем и познаваме добрите новини и примери в страната си. 

От друга страна обещах на себе си, че на този етап ще пиша по нея при определени условия – вдъхновяващи за самата мен хора, които носят знание, положителен заряд, умения и желание да споделят. Само по този начин аз бих могла да продължа да работя и да обичам това, което правя. И то наистина да се получава. 

Днес обаче побързах да отворя лаптопа и да Ви представя Надежда! Обаче колко е сложно да го направя… Тя е огън, светлина, мечти, сбъдвания. Тя е мека и крайна. Емоционална и пъстра. В нея живеят всички цветове на природата…

Трябва да Ви разкажа повече и за нейната работа, но задачата е невъзможна. Тя е успешен български дизайнер, основала е своя модна академия, организира събития и прави още безброй неща…

Затова ще замълча и ще дам думата на нея. Мили хора, запознайте се с прелестната Надежда Андонова. Това познанство наистина си заслужава…

– Здравей, Надежда. Вече си признах, че би ми било много трудно да те представя, като взема предвид всички социални-професионални роли, които съчетаваш – моден дизайнер, основател на собствено частно училище за мода, организатор на десетки културни, модни и социални събития…  Коя си всъщност ти?

– Ах, коя съм аз… Обичам да се определям като дизайнер по призвание, желание и образование. С времето установявам, че независимо дали обичам или не да се наричам и определям така, определено ми е призвание да съм дизайнер. Не на дрехи, ами по-скоро на възможности по собствена воля и на примери по неволя.

Във всяка своя дейност винаги съм влагала изключително дълбоки послание и смисъл, които да имат сила да променят ситуации, виждания, че даже и светове. Цял живот съм такава. Хората, които ме помнят от мое ранно детство намират прилики с мен от тогава със сега, казват, че все съм си такава била.

Любопитна съм, непримирима съм, обичам да работя с определения и да подхождам винаги обмислено към нещата с които взаимодействам. Казват и че приличам на баба ми, на която съм кръстена – борбена, принципна, строга. Не съм успяла до момента да разбера изразите „Не може“, „Защото така!“ и подобни.

Дизайнер съм на опции и възможности, на начини. Неслучайно и академията се чете на български език „Начи“ – зНАЧИ НАЧИн 

– NaChe Academy – твоята академия. Разкажи ни историята на създаването на това пространство и как се развива то днес?

– Нали знаете, че има различни хора. Аз съм от тези досадно различните, които за да разкажат как се е случило едно нещо им отнема два пъти по-дълъг период от времето, за което нещото се е случило…

Затова историята наистина накратко е следната… Правех хубави дрехи, не смогвах да задоволявам нуждите на бутиковите си клиенти и спрях да правя дрехи, за да намеря начин да създам екип.

Нямаше хора за екип по ред причини – липса на желание, на компетенции, на мотивация, на образование. Така реших да стана по-обществено позната и хората да се избират да работят с мен. Имах успеха, който исках в популярността, но това не промени предните фактори.

След това започнах да търся партньори. Исках да направя нещо като школа за обучаване на човешки ресурс за бранша, а впоследствие, след като се срещнах с Мощанската къща в Благоевград, идеята се затвърди като училище по мода, в което да не се обучава човешки производствен ресурс, ами дизайнери на облекла. Ама от тези, които наистина знаят како правят и как го правят, и защо го правят.

Пътят на академията започва с моя път, едва ли не с раждането ми – трудно, тегаво, все на оцеляване, но впоследствие здрав, красив и ползотворен. Затова и академията отвори врати на 17 януари, когато аз навърших 27 години страхотно съществуване.

Партньор към онази дата така или иначе нямаше. Тогава Facebook ми беше подарил 30 долара рекламен бюджет да пробвам как работят Facebook рекламите и мисля, че така се появи моята първа курсистка – Илиана Аркобалено. С нея заедно преживяхме и вируса, и няколко метода на преподаване, които прилагах и на които я подлагах, за да достигна до оптималния, който смея да твърдя е наистина ключов за себеусещането на човек.

Вече академията е на две години, скоро на три и за това време научи много хора на модата да обичат себе си и да наричат нещата с истинските им имена. Помогна на много хора да се ориентират в сферата или да излязат завинаги от нея и да намерят истинското си прозвище. 

– Академията е огромна и дори ден не би бил достатъчен, за да я опознаеш. Кое е твоето любимо кътче в нея и защо?

– Ами, огромна! Изобщо не ни стига да си побираме капацитетите! Академията всъщност се намира във втората най-стара сграда в град Благоевград – Мощанската къща. Построена е 1888 година и е запазена в почти пълната си автентичност, казват източниците на информация за нея.

На два етажа е и е около 120 квадратни метра. Локализирали сме училището по мода на първия етаж, където сме разположили професионална техника за създаване на дрехи, а вторият етаж сме обособили като мястото, в което да довършим започнатото – има фотостудио, co-working зала, офис, изложбена зона, склад-съкровищница за курсистите и още две помещения, които променят предназначението си за различните нужни в момента дейности.

Цялата съвкупност на тези неща е един свят, който обожавам. Така че нямам по-любима и по-малко любима зона, просто ще разкажа за първото, което ми изникна в главата – кроялната маса.

Представете си една плоскост, толкова голяма, че на нея може да работят едновременно от 5 до 15 човека. Представете си под нея да можете да намерите всичко, което ви трябва за току-що появила се в главата ви хрумка.

И представете си да можете да се качите на нея, да полегнете и да се усетите като най-богатия човек на света, просто защото стотици хора под и на тази маса са оставяли енергия пълна с желание за развитие и растеж…

– Кои са най-интересните дрехи, които си създала досега?

– Много интересен въпрос. Всички дрехи, които правя са плод на дълбоко опознаване на нещо, което ако го обърнеш наопаки и му добавиш друго, което пък изобщо не принадлежи на бранша и хоп, става дреха. Обичам да експериментирам. Не ме разбирайте погрешно. Дрехите, които правя са напълно съвместими с ежедневието на хората.

Например, използвам стари скъсани китеници, на които много дупета са седели преди 100 години, за да направя палто сега. Имам много красиви бански костюми, които носят имена на разни вкуснотийки – патладжан, шопска салата и подобни. За мен процесът на създаване е красив и му се отдавам напълно, експериментирам и не съдя.

Нещо като писателите, че не трябва да съдят героите, които създават, и аз така правя с дрехите – не ги съдя, давам им собствен живот още от началото на създаването им и ги слушам, когато имат собствено мнение. Едно любимо мое яке – Черният Лебед е съставено от материали събирани две години.

Създадено е напълно от дефектни и изхвърляни дрехи, тапицерии и платове. Всяка негова част има история, а всяка история носи своята мъдрост. Мисията на това яке в началото, докато академията все още се бореше за оцеляването си беше да направи един естествен подбор. То седеше на входа и посрещаше всеки гост. Така, недовършено и супер шантаво, то разчиташе намеренията на хората – кои са готови и кои не са за себе си и това, което предстои.

Когато ми помогна да отсея хората, то започна да отсява как да събере останалите си части, а след това вдъхнови създаването на цяла колекция шарени унисекс якета. Всяко носи своето име и историята на съставните си части.

Знам ли… Мисля си сега, който чете това интервю, какво ли ще си помисли, луда ли съм аз или вече ще визуализира как изглежда черният лебед. Ако има някой, който е създал своя образ за дрехата, любопитна съм да разбера (усмивка). 

– Днес правиш курсове и имаш свои курсисти, които вече постигат свои успехи. Кое от обученията, които правиш те кара да се гордееш най-силно?

– Като цяло, цялата тая работа е един бизнес в основата си. Идват някакви хора, дават някакви пари, срещу което получават дадено нещо. Това е, както е модерно, да се казва „fishing“ частта от цялата работа.

Тръгнала съм на лов за хора, които са достатъчно смели или глупави да кажат „Искам“ и да инвестират парите си, за да докажат искането си или глупостта си. След това започва голямата драма в търсенето на себе си. Казваме, че училището е за мода, но не определяме каква мода, защото няма общоприета мода. Поне за мен.

Обучението, което наистина ми доставя откровено удоволствие и съм благодарна, че съм намерила начин да практикувам, е това, което среща човека с него самия. Да се правят дрехи е лесно, учим се на това в първите 12-15 часа от курса. Но да се правят смислени неща, това е свойство на малцина, които отключват тази своя възможност, след като отключат главите си и им позволят да мислят.

Работата ми основно включва подсещане на хората за неща, които те си знаят много добре. От глупаците изкарвам пари, за да си плащам сметките, а от смелчаците изкарвам добри усещания и много надежда, за да оцелявам душевно и емоционално.

Имам ученици, които са ме научили, че не искат да се учат, там гордостта е, когато те го осъзнаят и спрат да прахосват пари за разни курсове. Имам ученици, които дълго са лъгали себе си и околните, че правят нещо уникално, за което са прахосвали време, ресурси, енергия, там гордостта е, че те са разбрали за себе си, че са чудесни търговци и ловки оратори и така дейността им вече добива различен характер, много по-успешен и много по-истински.

Имам ученици, които са искали да започнат бизнес, винаги са имали уменията, но им е трябвало някой да повярва в тях, гордостта се намира в едно малко сладко ателие над нещата в центъра на столицата.

Имам ученици, които просто искат да си починат от ежедневието, да създадат нещо евентуално някъде, там гордостта е в емоционалното спокойствие на поредния човек, който вече се прибира вкъщи без напрежение.

Имам ученици, които идват, за да проверят дали детската им мечта е още жива, там гордостта е много голяма, защото тези хора преоткриват себе си и получават нов шанс да живеят живота си по различен, правилен и щастлив начин…

Щастлива съм, че страхотни хора изграждат моето обкръжение и всъщност цялата тая работа си е един бизнес, чиито продукт е малко по-дзен, малко по-щастливи хора, малко по-щастлива Надежда. Ние се учим на начин на мислене. Не по калъп, ами по собствен тертип. Интересно е. Постигаме навътре в себе си първите успехи, а тогава всичко навън е лесно.

– С какви стереотипи се пребори до този момент и успя ли да докажеш на себе си и на хората около теб, че границите са само в ума ни?

– О, стереотипи много. Мисля че ежедневието ни е толкова вече „информирано“ от този интернет, че нямаме свободна реч, ами само съчетания на стереотипи. Боря ги всеки ден, но пък имам най-добрите оръжия – директният въпрос, анализът и истината. Велико трио, което кара човек да излезе от транса на стереотипите и да започне да мисли самостоятелно.

Конкретно в моята академия се учим на обиколка на окръжност. Това ми е най-големият проблем в живота. Как да обясня обиколка на окръжност. Е, как ще си кажете 2ХпХR. Да, толкова лесно, но всъщност всичките ми ученици не знаят тази формула.

Тя се научава веднага, ще си кажете, какъв е проблемът? Проблемът е, че 16-годишното момиче започна веднага да се извинява за това, че не си е написало домашното; 20-годишното започва да казва колко е заето, знае, ама сега точно акълът ѝ избягал; 30-годишната жена изпада в депресия как не знае елементарни неща. И така до 70-годишния дядо, който предчувства деменция щом не си спомня.

Проблемът е там, че никой не казва „Не знам как се намира обиколка на окръжност“ и следователно не си дава възможността след това да каже „Сега ще използвам Google, за да разбера“.

Предполагам разбрахте, че обиколката на окръжност ми е метафора за един глупав цикъл. Цикъл, в който обществото се срамува да не знае и за да не го хванат, лъже, че знае, но продължава да не знае и докато лъже, че знае не му остава време да научи.

Границите в ума ни са следващите, които трябва да прескачаме. Първо трябва да се справим със срама от себе си, което пак със същия пример ще обясня. Не зная формулата за обиколка на окръжност и ме е срам от това, за да не ме е срам втори път, ще науча формулата за обиколка на окръжност и ще си направя Клош пола. Като си нося клош полата ще разказвам смешната история как, защото не съм знаела формулата на окръжност не съм носила хубави поли (намигване).

Така аз от онази глупачка, която не знае 2+2 се превръщам в забавната мадама с готините поли и готините истории. Това е пример, който давам с глупавата обиколка на окръжност, но съм сигурна, всеки има такъв пример в своята сфера на дейност.

Между другото, клош полата е пола, чиято кройка прилича на поничка, дупката на поничката е равна на обиколката на талията или на обиколката на тая линия от тялото ви, на която искате да си носите полата. А външната обиколка на поничката е дължината на полата.

Т.е. ако искам полата ми да си я нося на талията, чертая окръжност с радиус сметнат по формулата 2ХпХR=Обиколката на талията ми и след това със същия център на окръжността, към същия радиус добавям дължината на полата ми – 40 сантиметра, ако искам да ми е късичка и 110 ако искам да отида на бал с нея.

Обиколката на голямата окръжност при дълга пола, ще ви бъде интересно да разберете, че ще бъде доооооста голяма. Представете си сега по нея да трябва да се направи подгъв на ръка и да се пришиват дантели, както се прави често за булчински и бални рокли. Ако направите тази сметка, ще разберете защо някои рокли струват доста пари и че всъщност може би това, което ни се струва скъпо, изобщо не е – още стереотипи… 

– Има много деца, които мечтаят да са като теб и те търсят, за да ги учиш. Има и много специалисти, които ги връщат от обучения заради възрастта им. Какъв съвет би дала на малките хора и на техните родители?

– Желанието няма възраст. Аз все още нямам деца, но се надявам, когато имам да бъда достатъчно търпелива и да мога достатъчно да наблюдавам, за да не ограничавам желанията на децата. На детето трябва да се покаже и трябва да се показва достатъчно дълго и по достатъчно много начини, за да може то да реагира устойчиво.

Хубавото на децата е, че те са много чисти и откровени. Те в действително знаят най-добре за себе си. Не в ония моменти, в които копират поведението, което наблюдават ежедневно у този, който ги гледа. Ами в естествените реакции. Виждала съм деца, които имат откровен талант в дадено нещо, но заради неподходящ подход намразват нещото.

Много от моите ученици ми разказват подобни истории. Искали да се занимават с мода, но там някъде в живота им има човек, който е пример, който отвращава детето и така мечтите умират. Желанията на децата не трябва да се пренебрегват. Трябва също да бъде ясно, че детето няма собствен език, с който да дойде и като голям човек да аргументира желанията си като желания, а не като моментни прищевки.

Или пък свръх подкрепящите родители, които занимават децата си с толкова много неща, че децата в крайна сметка нямат избор да избират или да не избират, те се чувстват длъжни да могат всичко и да правят всичко и стават едни тъжни роботчета.

И на малките и на големите бих дала еднакъв съвет – правете това, което ви прави щастливи. Това ще ви направи и продуктивни, а продуктивността ще ви направи успешни, успехът си е синоним на богатство и… така нататък…  

Моят най-млад ученик е на 14 години и може да скрие шапката на много популярни дизайнери – Иван Милушев, запомнете това име (сърчице). Най-възрастният ми ученик е на 72 и е от Аляска, и вече има своя продукт с мисия, казва се Дейвид и е страхотна атракция за малкия Благоевград.

– Какво те изморява, какво те мотивира и коя следваща стъпка те кара да мечтаеш?

– Изморяват ме лъжите на хората. И защото това ме и тревожи и притеснява, просто ще агитирам към откровеност всеки четящ този текст. Мотивира ме… знам ли? Не е едно нещо или конкретни дейности или случки.

Мотивирана съм си. Може би ме мотивира най-много концепцията за време. Това, че всеки един момент може да е последен. За мен, за хората около мен. Мотивира ме идеята, че ако аз днес престана да съществувам, ще престана да съществувам някак чиста. Веднъж на една игра ми се падна въпроса „Какво ще направиш, ако разбереш, че ти остават 6 месеца живот“, отговорът ми настъпи мигновено и беше „Няма да правя нищо по-различно от това, което правя“.

Мотивира ме идеята да бъда доволна от себе си, да не допускам моменти на съжаление, на яд, на липса… Нямам такива моменти. Мечти имам много. Но една си ми е много голяма – да имам милиони деца, да имаме „вкъщи“ и вкъщи винаги да е буря, да има бой с чорапи, шоколадови пръсти по стените, да четем книги заедно, някой все да ни дразни и да прави проблеми и в крайна сметка все да ни е тясно на масата когато се събираме всяка седмица в понеделник вечер след 40 години.

– След 10 години, когато си говорим отново, ще ми кажеш…

– Тогава ще ни е трудно да си говорим, защото малките Надежда и Филип и техните братя и сестри (които още не сме решили как ще се казват, но сигурно Петър, Асен, Момчил, Надежда и още една Надежда… хаха) ще правят бели на втория етаж в академията, а аз ще преподавам на първия.

Тогава по-скоро ще искаш да интервюираш Филип, защото той ще е истинският герой в цялата ситуация. Ще го питаш „Как се справяте?“, а той ще ти сподели за поредния робот, който е изобретил да полива цветята, да пере дрехите, да говори с майките ни вместо нас и така … 

ПП. Това за майките е шега, обичаме си ги и тях и татковците01 (усмивка).

Този текст няма завършек. Защото тя е многоточие. След нея следват размисли и страсти. Време да се осмелим да погледнем в себе си. Да изберем да сме неразумни, но после да разберем, че разумното е било най-правилното в живота ни. 
Благодарим ти за времето, енергията и смисъла, прекрасна Надежда.

Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.