След като завършва мисията си в Афганистан през 2013 г., Дионна Уилямсън се чувства емоционално изцедена. По време на следващите няколко години на активни задгранични командировки се появяват и други тревожни знаци.
„Сякаш се изгубих някъде. Отидох при моя капитан и му казах: „Господине, имам нужда от помощ. Нещо не е наред,“, казва Уилямсън, лейтенант-командир от Военноморските сили на САЩ. Тя споделя още, че тогава е изпитвала дезориентация, депресия, загуба на памет и хронично изтощение.
Неотдавна Пентагонът обяви, че се опитва да противодейства на нарастващия брой самоубийства в редиците на военните сили на страната, а преживяванията на Уилямсън хвърлят светлина върху реалността, в която се намират членовете на армията, търсещи помощ за психичното си здраве. За повечето от тях дори фактът, че признават открито за трудностите в емоционален план доста често е смущаващо, а това, което следва, може да се окаже разочароващо и обезсърчаващо.
46-годишната Уилямсън в крайна сметка е успяла да възвърне почти напълно психическата си стабилност чрез едномесечна хоспитализация и терапевтична програма, включваща конна езда. Въпреки това, тя е била принудена да се бори години наред, за да получи необходимата й помощ.
През март министърът на отбраната Лойд Остин обяви създаването на нова независима комисия, която ще извършва преглед и анализ на програмите за психично здраве и превенция на самоубийствата в армията. По данни на Министерството на отбраната самоубийствата сред военнослужещите на активна служба са се увеличили с над 40% в периода между 2015 и 2020 г. Само през 2020 г. броят им е нараснал с 15%. В отдалечени места като Аляска, където военнослужещите и техните семейства се сблъскват с крайна изолация и суров климат, процентът дори се е удвоил.
Проучване, посветено на проекта „Цената на войната“ от 2021 г., е установило че след 11 септември четири пъти повече военнослужещи и ветерани са починали от самоубийство, спрямо тези, които са загинали, изпълнявайки служебния си дълг. В проучването подробно се описват стресовите фактори, характерни за живота в армията, а именно висока степен на излагане на травми – психически, физически, морални и сексуални, стрес и крайно изтощение, негативно влияние на хегемонната мъжка култура в армията, постоянен достъп до оръжие и трудности при реинтеграцията в цивилния живот.
Пентагонът не пожела да даде коментар по темата, но Остин публично призна, че настоящите предложения на Пентагона в областта на психичното здраве, включително създадената през 2011 г. Служба за превенция на самоубийствата в армията, засега се оказват недостатъчни. Миналата година армията издаде нови насоки към главнокомандващите как да се справят с психичните проблеми в редиците на своите подчинени, като насоките бяха придружени от информационни слайдове и различни потенциални сценарии. Въпреки това все още са налице сложни дългосрочни предизвикателства. Много военнослужещи например се страхуват от стигмата на признанието за психичните си проблеми в рамките на вътрешната военна култура, която гласи, че те трябва да са достатъчно силно, за да се справят сами. Тези от тях, които се осмеляват да потърсят помощ, често откриват, че стигмата не само е реална, но и се утежнява от бюрократични пречки.
Подобно на проблема, свързан с продоволствената несигурност на семействата на военнослужещите, мрежа от благотворителни организации, посветена на военните, се опитва да работи активно в областта на психичното здраве чрез различни програми и стъпки за информиране и разсейване. Някои от тях са чисто развлекателни, като например ежегодният турнир по риболов в Аляска, който има за цел да осигури свеж въздух и общуване на членовете на службата. Други са по-фокусирани върху грижата за себе си, като например програмата на организацията „YMCA“, която предлага безплатна грижа за децата на членове на армията, за да могат родителите да посещават терапевтични сесии.
Що се отнася до Уилямсън, редовната езда ѝ е помогнала доста да се стабилизира. Все пак, тя споделя, че все още се бори ежедневно и допълва, че дългата ѝ кампания за лечение е влошила отношенията ѝ с няколко висши служители. В момента тя работи с намалено работно време и не е сигурна дали ще успее да се пенсионира, когато навърши 20 години служба през март. Въпреки това военнослужещата признава, че терапията с коне ѝ е помогнала да се почувства оптимистично за първи път от много време насам.
„Сега дори и да се събудя с мисълта, че не ми се става от леглото, знам, че трябва да го направя, за да дойда задължително тук. Ако не бях дошла тук, не знам къде щях да бъда сега.“, казва в заключение Уилямсън.
