Нека помълчим…
Коли и автобуси, клаксони и кучешки лай, смях, въздишка, стъпки…някъде между шума на моите крачки съм се изгубила…..някъде между стъпките ще се открия.
Звън от телефони, новини по радиото, скърцащият принтер, листи, много листи, печат след печат…..някъде между ударите на печата съм се изгубила, някъде в кратката пауза между два удара.
Думи върху белия лист, думи върху монитора, буква след буква, някъде в тишината между двете думи съм се притаила аз, някъде си между двете букви.
Заслушана сред тишината, опитвам се да се открия. Но сетне пак печати, смях, въздишка, думи, много думи….. Паузата е твърде кратка, опитвам се да вляза в нея. Някъде там, в кратката пауза между ударите, опитвам се да скоча, да се промуша между двете букви. Но шумът ме заглушава…и не успявам…и не успявам…
Най-сетне съм сама, лягам си в тихата стая. Опитвам се да се открия, заслушана във тишината. Но тя ме заглушава, в ушите ми кънтят пискливи звуци. Страхувам се от тях. Заменям ги със нови, от музика позната. Къде съм аз…къде съм аз….
Омръзна ми от превъзнесени речи, омръзна ми от празни думи. Хората много говорим дори, когато няма какво да кажем. Защо ли? Все едно да вървиш без посока. Омръзна ми от новините, толкова много думи, толкова много…Омръзна ми от политика…фалшиви думи, измамни речи. Омръзна ми да говоря, предпочитам да мълча. По-добре на лист, отколкото на глас. Говореното е най-голямата човешка суета.
Обичам ясните и прости думи. Харесва ми, когато хората са истински и откровени. Когато с малко думи се казва много. Нима всичите човешки беди не произхождат от думите? Цялата човешка история се гради върху тях. Защо не помълчим? Някъде там, сред тишината, ще открием своите думи – правилните, точните, истинските. Нека помълчим и да потърсим себе си – изгубената, забравената, най-истинската част от нас. Някъде там, сред тишината между двата звука, сред тишината между две думи, да потърсим себе си, да потърсим истината.
