В свой коментар в социалната мрежа Facebook икономистът Евгений Кънев анализира ситуацията около поведението на медиите по отношение на Делян Пеевски. Той говори за живота в лъжа и менталното разстройство. Публикуваме коментара му без редакторска намеса:
„Живеем в един прекрасен свят:
Появява се изпълващ екрана и съзнанието ни образ по ТВ и ни обещава 74 ст на литър гориво компенсация. След няколко дни същият образ невъзможен ни обещава да свали правителството, ако не падне дерогацията на Лукойл веднага. Днес ни обещава как ще изсуши снега и пусне тока веднага щом стане премиер.
А колегите му политици и щатни журналисти започнаха дитирамби за преживелия катарзис политик как е популярен, защото приказва правилните неща и аха, защо пък да не бъде премиер.
И всичко в този щастлив свят ни се случва през екрана. Само едно не ми е напълно ясно – как издържат тези хора на живот в съзнателна лъжа. В психологията, терминът compulsive lying (лъжа по навик) се характеризира като патологично състояние, често съпроводено с ментални разстройства.
Ясно е, че чрез съдебната власт можеш да търгуваш влияние да станеш богат и недосегаем. Но влияние само у нас.
За да търгуваш с влияние в чужбина – ако случайно имаш проблеми – ти трябва изпълнителната власт, която е допирателната с външния свят. А за да стигнеш до нея, ти трябва влияние в медиите. И те се притичват на помощ.
В този момент, едни журналисти и анализатори спират да виждат крещящите проблеми на обществото, зад които обикновено стоят техните спонсори. Започват не просто да генерализират, абстрактно да обобщават, но и да хвалят Герой нашего времени, че реално управлява и т.н.
Както една болест не може да се лекува без диагноза – така и България не може да се оправи без диагноза на заболяването и усилия за лечение. Кога повечето българи ще стигнат до диагнозата за менталното разстройство на здравия разсъдък, което причини комунизмът на нашия народ? И чиито метастази – сега медийни герои – са полепнали по всяка обществена клетка.
Compulsive lying е станало есенция на цялата ни публичност. Въпросът е имаме ли сили за скалпел или сме на доизживяване.“
