Според проф. Пламен Павлов „Българската историческа наука трябва да покаже още по-задълбоченото реалното място на Дякона в редовете на поборниците за българското Освобождение и политическият елит на нацията още от 1861-ва година, да разкрие…неговите виждания за осъществяването на самото въстание“. Това пише в свой анализ адвокат Георги Георгиев.
Априлското въстание се явява продължение на неговите идеали и критична точка за невъзвратимите промени в българското общество тогава за необходимостта от националната държава, която да бъде „демократска република“, наравно с единствените исторически демокрации в онзи момент – САЩ, Френската Република и Щвейцария. А според проф. Начева „Това да се направи във времето на Левски е не само подвиг, а божествено, велико прозрение.“
От началото на съзнателният си живот Васил Левски проявява интерес към религията и богослужението като Дякон Игнатий, последователно е четник-знаменосец в Първата Българска легия на Раковски, по-късно е създател на програмни документи – „Нареда до работниците за освобождението на българския народ”, и други бележки за финансирането на комитетите, пряк участник в създаването на органи за революционна дейност и подготовка на въстание, и не на последно място, самоотвержена личност, в готовност да изпълнява и най-обикновените задачи по изпълнението на национално-освободителната си програма.
Левски определя, че освен да се освободят българските земи е нужно да се запази самостоятелността на останалите съседни територии на предвижданата от него България, а новата държава да бъде идеал за равенство, свобода и съгласие, вишегласие на народа, чрез което да се вземат по-нататъшните решения. Той предопределя държавното устройство на освободена България и с изведените от самия него норми и правила става на практика първият български конституционалист.
Този анализ, направен от Левски, определя личността му като ненапълно изяснена, неоценена и недостатъчно популяризирана в света, като един визионер на бъдещето.
Затова считам, че следва да се направят няколко щриха към личността на Васил Левски, от гледна точка на работата на съвременните ТТ експерти. На първо място, идеите, прокламирани в разговорите с бъдещите „работници за свободата“, не могат да се зародят случайно и не са плод на обикновено въображение. В света през 19-и век се развиват мощно и експлозивно постулатите на Френската революция, за да достигнат и под формата на знание, и като лично запознаване чрез прочит на основни трудове от новите мислители на времето до съзнанието на Апостола.
Факт е, че Левски е чел изключително много и е познавал модерните теории на държавността. Това отговаря напълно на принципа за свободно запознаване с обективните факти от действителността, които в аналитичен порядък съвпадат с разумното осмисляне за основите на демократичната цивилизация. Това способства анализа и синтеза за решаване на основната задача. Апостолът с лекота извежда концепциите за държавност и бъдещо устройство на България, продължавайки идеята на Г.С.Раковски за национална войска, но и привеждането в помощ на националното строителство един особен орган – „Привременно правителство“ в град Ловеч, огорчен от бездействието на външната българска емиграция.
Това е пирамидата на всяка една модерна демократична държава – територията, войската, правителството, като той самият става знаменосец на трикольора – националният символ на България и днес. Предвижданите промени той препоръчва след като поставя основите на политическата си стратегия – премахване на тиранията и създаване на народно управление с равноправни „народности“, както той самият ги нарича, „които щат попадат под един общ закон“. Законността, за която говори Левски, е сърцевината на всяка демократична общност и спънка пред всяка тирания и „власт над другиго“ и продължава още по-далеч – ще се наредят „хора, избрани по съгласието на по-голямата част от народа“, в което прозрение ще видим съвременното Народно събрание.
Тук ще направя забележката, че всяко едно от тези предвидени институции е в полза на общия интерес, така както е формулиран от Тиери Дьо Монбриал в определението за think-tanker. С други думи, Левски не е имал предвид частни интереси и не е създал стратегия в полза на никого, а именно в интерес на българския народ. Достатъчно е да припомним жертвоготовният негов призив – Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си. Емигрантските дейци нямат план за действие, въпреки че осъзнават необходимостта от организиране на народа, а Левски последователно изгражда структури, според своя генерален план, което е изкуство не за всеки.
Чрез местните революционни комитети Апостола вижда основите на бъдещото местно самоуправление на освободеното си Отечество, което да продължи по-нататък изграждането на държавността. А в самата „Нареда…“, създадена по глави, се предвижда нейното уточняване и впоследствие, като за пример ще посоча „Наказателний закон“, съставен едва от няколко нормативни разрешения. От чисто нормотворческа страна, се предвижда и санкция, в смисъл на наказание за предателите, а санкцията е необходим елемент от всяка модерна норма в българското право. Комуникативен, Апостола сам изгражда организации по места, преценявайки личността на всекиго при своите комитетски срещи. Сам, но и със своите другари, той създава екипно действие, при преследване на национално-освободителната задача. Постоянно ядро за тази цел са Централният комитет и местните революционни комитети, като звена за изпълнение.
Дякон Игнатий е и монах, който в сърцевината на своята служба в Бога, разпознава безпогрешно мисията на православната църква в уреждането на освободена България. Необходимостта от Вяра е безусловна и не се поддава на съмнение, благодарение на клетвата, която всеки нов поборник полага пред олтара на Отечеството. С кръстосаните кама и револвер, с произнесените клетвени слова, обикновените отрудени българи стават истински, реални войници и са готови не само да се сражават, но и да бъдат „бдителни, да се пазят от шпиони, да донасят за предателство на съратниците си при нужда, пряко на централния революционен комитет“/Левски/. Неслучайно той предвижда в състава на комитета да има и по „един поп“, заради очевидната роля на църквата като сърцевина на Вярата и в освободителните дела.
Като професионален революционер, безспорно Левски е познавал въоръжението на турската армия и е имал съответните умения да използва револвер, пушка и кама. Той отчита експертността и заявява в „Наредата…“:
„Войводите полагат „изпит по военните науки пред комисията военна“, а когато се закупува оръжие същото се проверява „от хора учени, които разумяват…. да го прегледат“.
Силен щрих към прозорливостта на Апостола ни дава последната бележка към „Наредата…“ – след като пукне първата пушка…. влиза в действие военен закон“, като е имал предвид проявата на хуманност във военните действия и недопускането на излишни жертви.
Васил Левски е деец, човек на действието, насочено към конкретни резултати – освобождението на отечеството и изпълването със съдържание на идеите на държавността. Виждаме как той последователно преминава през всяка една нишка, изграждаща държавността – знаменосец на Флага, Дякон на Вярата, политически организатор на триединството „Законодателна, изпълнителна, съдебна власт“, чрез създаването на първообразите на Конституцията, пряк изпълнител на решенията на вътрешната революционна организация, набавя средства /бюджет/ за военна подготовка и оръжие.
Левски е специално упълномощен от политическата организация на българите в странство да представлява и изпълнява политически цели. И той я постигна, създавайки теория на политическото действие – масова национална революция.
“Единствено такава революция може да постигне военна победа над чуждата власт или намесата на международната общност в полза на българската кауза“ /Проф. Божидар Димитров /.
Така Априлското въстание от 1876-та година стана по освободителната теория на Васил Левски, а не по концепциите на Раковски и Гарибалди и по неговата собствена програма и план за действие. И той го върши с желязна решителност и безпощадност в името на святата си кауза.
Неговите /на Левски/ въжделения и начин на мислене предпоставят една епоха на развитие на международния политически ред в нашето съвремие, предвиждайки анализа и насърчаването на важни международни въпроси по наболели за обществото теми, насърчаването на политически дебати по международни въпроси именно с цел – политически отговори.нДнес с това се занимава един от първите центрове и мозъчен тръст – Чатъм Хаус – Кралският институт за международни политически отношения, Френският институт за международни отношения, американските Фондация „Брукингс“ и корпорация РАНД / Research&Development/.Има други примери също.
С целия си живот и саможертва Васил Левски стои на най-високия пост на националносвободителната ни революция – визионер, законодател, интелектуален творец на държавността, един съвременен предводител за условностите на времето. Времето, за което той изрича истински важната парадигма –„Времето е в нас и ние сме във времето“, отчитайки турбуленциите на съвремието, способностите на хаоса да обезсмисли усилията на обществата, но и поставяйки ред в бъдещо време, чрез анализ на идеологическия дебат на Френската революция, в смисъла на общото благо, за да се възроди и запази държавността и обществото в бъдещето.
Затова не е само наш съвременник, а изтегля поглед напред и с това става съвременник и на бъдните поколения. Апостолът Левски днес е нужен не само на България и нашето съвременно общество, той е нужен на човечеството, което търси своето позитивно съвършенство и в същото време е толкова несъвършено в разрушителната прегръдка на Хаоса и кризите.
Ние можем и трябва да се учим от Неговото дело.
Поклон Апостоле!!!!
Уточнения:
- Тиери Дьо Монбриал – изтъкнат френски учен-изследовател, създател на Френският институт за международни отношения / ФИМО /
- Think-tanker – визионер, човек на действието, изследовател от „фабриката за решения“, извлечени от изследователски екипи, изградени на мозаечна структура
- think-tanker институция – понятие, дадено от Тиери дьо Монбриал – отворена организация с постоянно ядро от изследователи, които си поставят задачата да формулират на обективна основа – идеи за политики и за частни или публични стратегии, които биха били полезни за общия/общественият интерес.Водещите експерти в тях изследват проблемите като академични учени, разсъждават като политици и дипломати, пишат като журналисти и осигуряват обективни анализи с преценка за правилните решения.
