„Последният път, когато успях да купя мляко за бебето си, беше преди два месеца. Обикновено просто пълня шишето за хранене с чай. Или пък накисвам хляб в чай и след това я храня с него“, споделя Сохайла Ниязи, седнала на пода на къщата си от кални тухли на хълм в източната част на Кабул.
До къщата на жената няма пътища – трябва да се върви по стръмни кални пътеки, край които текат отпадни води. Сохайла е вдовица. Има шест деца, като най-малкото е 15-месечно момиченце на име Хусна Факери. Чаят, за който говори Сохайла, е този, който традиционно се пие в Афганистан, приготвен от зелени листа и гореща вода, без мляко или захар. Той не съдържа нищо, което да е от хранителна стойност за бебето ѝ.
Сохайла е една от 10-те милиона души, които през последната година са спрели да получават спешна хранителна помощ от Световната продоволствена програма на ООН – съкращения, наложени от огромния недостиг на средства. Това е съкрушителен удар, особено за около 2 милиона домакинства, управлявани от жени в Афганистан. При управлението на талибаните Сохайла казва, че не може да излезе на работа и да изхранва семейството си. Сохайла разказва:
„Имало е нощи, в които не сме имали какво да ядем. Казвам на децата си: къде мога да отида да прося по това време на нощта? Те спят в състояние на глад и когато се събудят, се чудя какво да правя. Ако някой съсед ни донесе малко храна, децата се блъскат и казват: „Дай ми, дай ми“. Опитвам се да я разделя между тях, за да ги успокоя.“
За да успокои гладното си момиченце, Сохайла му дава „лекарство за сън“. Жената твърди:
„Давам го, за да не се събужда и да не иска мляко, защото нямам какво да ѝ дам. След катоѝ дам лекарството, тя спи от сутринта до следващата сутрин. Понякога проверявам дали е жива или мъртва.“
Питаме за лекарството, което дава на дъщеря си, и откриваме, че това е обикновен антихистамин или противоалергично лекарство. Седацията е страничен ефект.
Лекарите ни казаха, че макар и да е по-малко вредно от транквилизаторите и антидепресантите, които открихме, че някои афганистански родители дават на гладните си деца, в по-големи дози лекарството може да предизвика дихателни смущения.
Сохайла обяснява, че съпругът ѝ е бил цивилен, убит при кръстосан огън в провинция Панджир през 2022 г. в боевете между талибаните и съпротивляващите се срещу управлението на талибаните. След смъртта му тя зависи до голяма степен от помощите, отпускани от WFP – брашно, олио и боб. Сега организацията твърди, че е в състояние да осигури доставки само на 3 милиона души – по-малко от 1/4 от тези, които изпитват остър глад. Сохайла разчита изцяло на дарения от роднини или съседи.
През по-голямата част от времето, в което сме там, бебето Хусна е тихо и бездейно. Тя е умерено недохранена и е едно от повече от 3 милиона деца в страната, страдащи от това състояние, по данни на Уницеф. Повече от 1/4 от тях са с най-тежката форма на недохранване – тежко остро недохранване. Това е най-лошото състояние, което някога е имало в Афганистан, твърди ООН.
И докато недохранването опустошава най-младите в страната, помощта, която е предпазвала здравеопазването от срив, е трябвало да бъде изтеглена.
Международният комитет на Червения кръст изплащаше заплатите на здравните работници и финансираше лекарства и храна в повече от 30 болници – спешна временна мярка, въведена след смяната на режима през 2021 г. Сега той не разполага със средства, за да продължи, и помощта е изтеглена от повечето здравни заведения, включително единствената детска болница в Афганистан – Детската болница „Индира Ганди“ в Кабул. Ето какво разказва д-р Мохамед Икбал Садик, назначен от талибаните медицински директор на болницата:
„Заплатите на лекарите и медицинските сестри сега идват от правителството. Заплатите на всички тях са намалени наполовина.“
Болницата е затворила и амбулаторното си отделение и предоставя услуги само на тези, които трябва да бъдат приети в болницата. Отделението за недохранване е пълно и в много дни се налага да настаняват повече от едно дете на едно легло.
В един от ъглите Сумая седи изправена. На 14 месеца тя тежи, колкото новородено бебе, а дребното ѝ лице е набръчкано като на много по-възрастен човек. До нея е Мохамед Шафи. Той тежи половината от това, което би трябвало да тежи на 18 месеца. Баща му е талибански боец, загинал при пътен инцидент. Майка му е починала от болест. Когато минаваме покрай леглото му, възрастната му баба, Хаят Биби, идва при нас с разстроен вид и иска да разкаже историята си. Тя казва, че талибаните са помогнали да докарат внука ѝ в болницата, но не знае как ще се справят.
„Разчитам на милостта на Бога. Нямам към кого друг да се обърна. Напълно съм изгубена“, казва Хаят Биби и очите ѝ се насълзяват и допълва:
„Аз самата се боря. Главата ме боли толкова много, че имам чувството, че може да експлодира.“
Попитахме главния говорител на талибанското правителство, Забихула Муджахид, какво правят, за да убедят международната общност да предостави повече помощ. Той потвърди:
„Помощта беше намалена, защото икономиките на страните донори не се развиват добре. А имаше и две големи бедствия – COVID и войната в Украйна. Така че не можем да очакваме помощ от тях. Няма да получим помощ, като разговаряме с тях.“
„Трябва да станем самостоятелни. Икономиката ни се стабилизира и даваме договори за добив на полезни изкопаеми, които ще създадат хиляди работни места. Но, разбира се, не казвам, че помощта трябва да бъде намалена, защото все още имаме предизвикателства.“
Признава ли той, че политиката на талибаните също е част от проблема; че донорите не искат да дават пари на страна, в която правителството е наложило строги ограничения за жените?
„Ако помощта се използва като инструмент за натиск, то Ислямска държава има свои собствени ценности, които ще защитава на всяка цена. В миналото афганистанците са направили големи жертви, за да защитят нашите ценности, и ще издържат и на орязването на помощта“, коментира Муджахид.
Думите му няма да успокоят много афганистанци. Две трети от хората в страната не знаят откъде ще дойде следващата им храна.
В студена, влажна едностайна къща на една от улиците в Кабул се срещаме с жена, която казва, че талибаните са ѝ попречили да продава плодове, зеленчуци, чорапи и други странни предмети на улицата. Казва, че веднъж е била и задържана. Съпругът ѝ е убит по време на войната и тя има четири деца, които трябва да издържа. Тя не желае да бъде назовавана. След няколко минути разказване за положението си тя се срива безутешно. Жената разказа:
„Би трябвало поне да ни позволят да работим и да изкарваме честно прехраната си. Кълна се в Бога, че няма да излезем, за да вършим лоши неща. Отиваме само да изкараме храна за децата си, а те ни тормозят по този начин.“
Сега тя е принудена да изпрати 12-годишния си син на работа. Тя споделя още:
„Попитах един талибански брат: с какво ще храня децата си, ако не печеля? Той каза да им давам отрова, но да не излизат извън дома си. Два пъти талибанското правителство ми даваше някакви пари, но те далеч не са достатъчни.“
Преди превземането на властта от талибаните 3/4 от публичните разходи идват от чуждестранни пари, дадени директно на предишния режим. Те бяха спрени през август 2021 г., което изпрати икономиката в спирала.
Агенциите за помощ се намесиха, за да осигурят временен, но изключително важен мост. Голяма част от това финансиране вече е изчезнало. Трудно е да се преувеличи сериозността на ситуацията. През изминалата година я видяхме отново и отново.
Милиони хора оцеляват с вода и сух хляб. Някои от тях няма да изкарат зимата.
