„Пиета на Микеланджело. Докато я гледах тези дни, припомняйки си думите му, в перифраза, че създаването на шедьовър е лесна работа, просто трябва да отнемеш излишното от каменния блок и си припомних работата ми по книгата ми „Завръщане в история“, в която търсех да намеря /не/съвпаденията между глобалните процеси и тенденции и това, което е у нас. В логистиката има понятието „последната миля“ – пътят на превозваната стока до клиента, която е особено важна защото именно там се затваря кръга на стойността и всички по веригата получават „своето“.“
Така започва последната публикация на анализатора Илиян Василев, публикувана във Facebook, която продължава по следния начин:
„Гледам тази статуя и си мисля, че разликата между нея и многото примери на брутализма в скулптурите у нас /включително тези на съветската армия и признателността/, които създават естетическите критерии в днешните поколения, е именно „последната миля“. България можеше да има и друга съдба, защото Ренесансът тръгва у нас преди или заедно с Европа. Боянската и Земенската църква пазят подобни свидетелства. Има и много други доказателства. Имали сме дворци, крепости, култура съизмерима с европейската.
Защото сме искали и сме можели. Но не сме успели да ги съхраним, защото държавността ни е залиняла и допуснала чужда държавност да определя границите на възможността за тогавашните поколения българи.
Днес разговорът е за това къде искаме да бъдем на фона на Пиетата на Микеланджело и той продължава да стои със страшна сила. Ако сте свикнали с паметниците на брутализма /достатъчно е да видите Альоша/, значи ще свикнете и с всички останали примери на преходно богатство и на кръга на добавената бедност, при който инвестирате в богатство с къс исторически хоризонт – или поради по-евтини материали, или полуфабрикат проекти, спестени инвестиции. Свиквате с пошлостта около вас – с това, че нищожна част от сградите, които днес се строят ще имат остатъчна историческа стойност след 50, да не говорим 100, 200 години. Веднъж, защото архитектите и инвеститори са си спестили „последната миля“, там където се инвестират над текущите стандарти за достатъчност, за да остане инвестицията и след 50 – 100 години. Всичките „модерни“ стъклени сгради са точно такива – с предпоставена загуба на цялата стойност след 50-70 години. Вижте първите „модерни“ сгради с подобни фасади от 90 те години – в какво състояния са само след 30 години.
За това и въпросът който ви задавам и който ще обсъдим в Алтернативата – помогнахме ли, открихме ли, дадохме ли шанс на някой от нашите съвременници да се реализират като Микеланджело, с мисъл за наследството, което оставяме. Хайде, да бъдем по-българи – да бъдат като Кольо Фичето, като Асен Пейков, – сътворил скулптура на Да Винчи не къде е, а на пъпа на Италия – летището в Рим. И тук моят въпрос има два основни адресата – първият е към тези, които имат пари – защото за да направиш нещо трайно, трябва да имаш потребност да виждаш красота около себе си, Пиетата в работата на художници и скулптура и да решиш да инвестираш в бъдеще, без непременно да направиш най-добрата сделка. И имащият пари да знае точно мястото си и да не казва на съвременния Микеланджело как да направи творбата си.
Къде са родните ни Медичи?
Вижте кой е инвестирал в работите на Кольо Фичето – мостовете му не са били с цел печалба и препродажба, а за да останат за вековете. И днес порои, потопи, но ТЕ стоят. За това много, ако не всичко, зависи от тези, които имат или разпределят пари – своите, на банките, или публичните.
И вторият ключов фактор сме ние всички и нашата индивидуална и колективна отговорност, толерантност към проката в изкуството и културата, в архитектурата, но и като потребители. Най-отпред е образованието – семейно и публично.
Държавата класира на първо място в търговете за обществени поръчки най-евтината оферта, която със сигурност гарантира най-ниската бъдеща историческа стойност на инвестицията. И ние сме така – повечето ще купят най-евтиното без оглед на бъдеща стойност, издръжки и качество на заобикаляща среда.
Спирам тук – разговорът е дълъг. Но той започва с осмислянето на посланието, което гении като Микеланджело отправят със своите творби към нас – „какво от сътвореното от нас ще остане“ и защо?!“
