В историята на средновековна България фигурата на кан Умор се откроява със своето кратко, но значимо управление. През 766 година, след препоръката на кан Сабин, Умор бива обявен за кан и наследник на престола.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как представител на рода Вокил идва на власт в период на интензивни политически промени и дипломатически предизвикателства. Въпреки че управлението му продължава едва 40 дни, той успява да остави следа със своите усилия за помирение с византийския император Константин V Копроним. Отстранен от власт чрез бунт, организиран от братята Токту и Баян, съдбата на Умор остава неясна, обгърната в мъгла на исторически предположения.
Липсата на документирани факти за неговата кончина позволява размисли за възможното му бягство и последващ живот във Византия, където преди това е прекарал десетилетие като заложник. Този увод насочва към разглеждане на историческите обстоятелства, които оформиха краткото му управление, и мистерията, обгръщаща неговата лична съдба след падането от власт.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Умор се прогласява за кан като архегон т.е. посочен за пръв заместник от управлението на кан Сабин. Също като него и той произхожда от рода Вокил. Умор е син на Винех, и като подрастващ е бил изпратен заложник в Константинопол, за да се гарантира мира след поражението при Маркели 756 г. където прекарва десет години.
Управлението на Умор продължава едва 40 дни.
През краткото си управление Умор продължава политиката на помирение с Константин V Копроним и бързо става жертва на заговор. Братята Токту и Баян от рода Угаин вдигат бунт и го свалят от престола обявявайки го за византийско протеже.
Какво е станало с Умор след краткотрайното му управление, архивите не ни помагат. Можем само да предполагаме, че след като Никифор изрично не съобщава за смъртта му както за Телец, Токту и Паган, подсказва, че като привърженик на Сабин и радетел за мирни отношения с Византия той споделя участта на своя предшественик – избягал е при своя покровител във Византия.“
