В епоха на политически сътресения и династични конфликти кан Паган се изправя като лидер на България с амбицията да обедини разделените кланове и да противостои на нарастващото натискане от Византийската империя.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как неговият възход на власт ознаменува преломен момент в историята, където за първи път лидер, наизлязъл от традиционно противопоставените родове, се опитва да преодолее вътрешните различия и етническите напрежения. Решен да укрепи държавата Паган взема мерки за защита на стратегически важни проходи и отправя ръка за мир към Константин V, неосъзнавайки предателството, което ще последва.
Наративът проследява неговите усилия да съхрани стабилността и целостта на България, изправена пред изпитанията на война, дипломация и вътрешни заговори, които се сплитат в смъртоносна борба за власт и оцеляване.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Паган е от рода Чакарар. За първи път за водач на държавата се избира човек които не е от политически противопоставените родове. Разделението на боилството на партии се извършвало съобразно етническия им афинитет. Унугундурите са от рода Угаин и са настроени антиславянски и антивизантийски, а Кутригурите са от рода Вокил и са настроени прославянски, за мир и добросъседски отношения с империята.
Новоизбраният владетел има за цел да обедини нацията като прекрати разногласията между родовете.
Първото нещо с което се заема, е да укрепи проходите в Стара планина, за да възпрепятства проникването на ромеите в Северна България. След това отпраща нота за мирни преговори с Константин V. Византийският император откликва на предизвикателството като изявява желание всичко това да се разгледа на държавно ниво. През 768 г. кан Паган лично оглавява българската делегация свикана за преговорите в Константинопол.
Когато императорът ги приема той с изненада вижда, че бившият вече кан Сабин стои редом до византийския император. След като изслушват условията от българска страна Константин V настоява да се свика съвета на боилите в Плиска, за да възкачи отново Сабин на българския престол. Кан Паган категорично отхвърля предложението, но василевса му припомня, че няма как да приеме българското предложение за мир при условието, че титлата на българския владетел е несигурна.
Все пак мирът е сключен, но от византийска страна всичко е привидно. Единствената цел на василевса е да печели време за събиране на армия и организиране на поход срещу слабата българска държава. Първоначално той изпраща военни отряди които имат задачата да не влизат в единоборство, а да заловят князът на северите – Славун, защото е предан на българския държавник и под негово ръководство се извършва отбраната на проходите в Източна Стара планина. Славун вижда опасността и се съюзява с главатаря на скамарите Християн (скамари се наричат скитащите дружини от бедстващи и недоволни хора, които се борят срещу византийската власт).
Като противодействие на византийската политика без да се допитат до мнението на кан Паган северите и скамарите заедно опустошават византийските територии в Тракия.
Разгнявен от действията им, Константин V обявява награда за залавянето на двамата предводители и изпраща допълнително военни части. С цената на много жертви и двамата са заловени. Славун е публично екзекутиран, а с Християн съгласно записките на Теофан, императорът постъпва доста нетрадиционно. Джелатите отсекли ръцете и краката на Християна, и жив още го предали на лекарите, за да услужи с тялото си на науката. След като ескулапите довършили започнатото от палачите дело, те го изгорили.
С отстраняването на Славун пада и цялата организация по защитата на източните планински проходи. Константин V смята че е постигнал целта си и без да обяви война, с бърз марш потегля в поход срещу българската столица. Войските безпрепятствено навлизат във вътрешността на страната, минават р. Камчия и достигат чак до Чика (вътрешната област на държавата около столицата Плиска), където срещат неочаквано сериозна съпротива. Но най-много ги затруднява набавянето на питейна вода.
По стечение на обстоятелствата от месеци България е подложена на огромна суша. Българите решават да превърнат бедствието в свое предимство. По всички пътища които водят към водоизточници поставят клопки и засади. Всеки опит от византийска страна да се набавят запаси е с цената на много жертви.
Армията на василевса е психически и физически изтощена, без всякаква мотивация да воюва. Разярен от непредвидените обстоятелства които затрудняват превземането на столицата, Константин V решава да прекрати похода, но преди това изпраща конници във всички посоки да опожарят селата и нивите на три дни път около нея.
Едва след като се уверява, че задачата е изпълнена до най-малка подробност и посевите и реколтата са унищожени. Ромейската армия се оттегля в Константинопол. Това му действие изправя българската държавата в криза, житото се превръща в дефицит, цената на зърнените стоки се увеличава значително.
Последствията за кан Паган от това византийско нашествие са тежки. Боилите го обвиняват, че се е доверил прекалено много на императора с което е допуснал разоряването на българските земи. Нов бунт принуждава владетеля да побегне към силно укрепения византийския бастион Варна. По пътя разбира че в охраната и слугите също има съзаклятници. Опитва се да предотврати преврата, но пада убит докато защитава семейството си.“
Сблъсък на империи: Токту и българското съпротивление срещу византийското насилие