Владимир-Расате, първородният син на цар Борис I Михаил, е една от най-противоречивите фигури в българската история. Роден преди покръстването на България, той е възпитан в традиционните езически вярвания и се изправя срещу наложеното християнство и нарастващото византийско влияние.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как неговото управление бележи период на сътресения и опити за запазване на българската независимост и културна идентичност. Въпреки краткото му и противоречиво царуване Владимир-Расате остава символ на съпротивата срещу външната намеса и защитник на старите български традиции.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Владимир е първородният син на цар Борис І Михаил. Роден е преди покръстването на България /през 864 г./ и носи българското име Расате. Като дете е възпитаван в традиционните ценности на езическа България, затова не може лесно да изостави старите богове и да се обърне в новата ”чужда” вяра. В желанието си да се откъсне от политическото влияние на Византия княз Владимир търси подкрепа от владетеля на Източното франкско кралство Арнулф Каринтийски и папа Формоза. През 892 г. двамата монарси сключват военен съюз против Великоморавия, а това е в разрез с интересите на Византия. Наред с обещанието за военна помощ, княз Владимир се съгласява и с поставянето на търговски рестрикции на българския износ към великоморавското княжество, което се лишавало от каменната сол, добивана в контролираните от българите солни мини в Карпатите.
Като привърженик на старите езически обичаи на българите Владимир-Расате провежда вътрешна политика, целяща възпиране на наложената от баща му християнска религия в страната. Той се бои от християнството заради нарастващото в българския двор византийско влияние. Привържениците му и защитниците на старата религия започват масови гонения срещу християните и техните проповедници. Разрушени са много новоиздигнати храмове включително и голямата базилика в столицата Плиска. Появяват се първите мъченици на вярата, пострадали от религиозните преследвания.
Константин Преславски се опълчва с мирни средства, като насърчава християните да понасят всички мъки в името на Христос. Макар Борис І да е в манастир, той продължава да следи отблизо държавните дела. Когато разбира, че Владимир възнамерява да опожари няколко български града, той решава да се намеси. В действията на сина си вижда опасността от разрушаване на постигнатото, затова напуска манастирската обител и организира заговор за свалянето на новия владетел. Вторият му син Гавраил отказва да вдигне ръка срещу овластения си брат. До като третият му син Симеон е сред заговорниците.
Антивизантийската политика на Владимир-Расате и опитът му да върне езичеството претърпяват провал заради липсата на голяма обществена подкрепа. Князът е свален от власт и наказан според старобългарския жесток обичай: „Който хули баща си или вдигне ръка срещу него му се избождат очите”. След ослепяването е окован и хвърлен в тъмница. През 893 г. умира в затвора, жена му Косара е замонашена в манастир, а детето им е предадено на серацините /арабски мюсюлмански племена, населявали по това време Арабския халифат/.
През есента на същата 893 г. цар Борис І свиква народен събор, на който обявява свалянето на Владимир-Расате от престола. На негово място е издигнат новият владетел на България, третият син на Борис – Симеон. Народният събор утвърждава правото на престолонаследие от брат на брат. Симеон е предупреден, че ако с нещо отстъпи от истинското християнство, ще има същата съдба. Макар деянията на Владимир да не отговарят на следваната от Борис и Симеон политика, не би следвало да определяме управлението му като провал. В действията му откриваме носталгията по старите традиции и българските ценности. За които до края на живота си остава верен на Тангра и изконните български вярвания.
Той е владетел, който мисли за народа си и за неговата независимост. Докрай отстоява убежденията си, че византийците могат лесно да ни превземат политически, щом унищожат културата ни.“
Борис-Михаил I: Вторият законодател на българската държава, въвел християнството
