Йордан Камджалов е български диригент от световна класа. Неговата жажда да се развива и усъвършенства го отвеждат през 2003 г. в Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин, престижно учебно заведение, където след Панчо Владигеров не е учил нито един български диригент. Оттам започва пътят му към световните музикални сцени. Упоритият труд и безспорният му талант позволяват да дирижира водещи оркестри в Берлин, Лондон, Токио, Бостън и др. Българинът е носител на множество значими музикални отличия и е избран от Лондонската филхармония за един от тримата най-добри диригенти на своето поколение. През 2011 г. маестро Камджалов става първият чужденец единодушно избран между 150 кандидати за генерален музикален директор и главен диригент на забележителния културен център Хайделберг, Германия. Неслучайно НАСА и международният център по астрономия дават неговото име на астероид през 2014 г. – 52292 Камджалов. Те обявяват:
„Той свързва света на музиката с очарованието на вселената“.
Дълбоко убеден в огромния потенциал на българската култура, през 2010 г. диригентът основава Фондацията „Йордан Камджалов„. Нейната цел е да подпомага развитието на млади български музиканти. Талантливият музикант даде интервю за Искра.бг.
Каква е била атмосферата във вашия дом?
„Моите родители са ми дали онзи диапазон, който управлява и движи Йордан Камджалов. Аз се наблюдавам отстрани и изследвам как съм стигнал дотук. Баща ми е човек на точните науки /инженер/, които аз обожавам. Майка ми е човек на изкуството /учител по музика/, което ме вдъхновява. Така че аз съм живял в този диапазон и съм го заобичал.“
Какви песни ви е пяла вашата майка?
„Сещам се за една руска песен „Катюша“. Докато ми я пееше, майка ми плачеше. Не ме е впечатлявала самата песен може би, а емоцията, която будеше в мен, сълзите и разказите на майка ми. Когато моите родители гледаха исторически филми за българското Освобождение, за боевете на Шипка, на Дойран, за Сливница, когато слушаха химна „Шуми Марица“ – баща ми плачеше. Тези неща са ми повлияли толкова много, колкото аз самият не подозирам. Мен ме впечатлява не само българският героизъм, а героизмът изобщо. За мен героизмът е най-върхово вдъхновение. И може би съм тръгнал да ставам музикант и диригент, мислейки за героизма.“
Как се роди желанието да станете диригент?
„Никога не съм искал да стана диригент, защото никога не съм вярвал, че мога. Но моите професори в София повярваха в мен и аз тръгнах по този път. Знаете, че съм първият българин, приет в Берлинската консерватория, след самия Панчо Владигеров. Там учих дирижиране и оттам започна един много мощен път, който ме изведе на музикалната сцена на всички континенти. Това е все едно да искаш да станеш космонавт. Човек може да го желае, но не го планира. Аз също нямах такива планове. Но моят интерес към оркестъра беше много дълбок и аз се интересувах от партитури още като ученик. Така че този стремеж е бил вътре в мен. Но никога не съм допускал версията, че мога да стана диригент. И може би защото имах този респект и това разбиране, че диригентската професия е нещо невъзможно – заради това навлязох в една ултраработоспособност. И този идеал, и това усещане за непостижимост, ме вкараха в такъв нечовешки работен режим и ме превърнаха в това, което съм. Аз съм диригент от радикално друга категория, защото имам друго разбиране за отговорността на тази професия и на всеки един лидер. Лидерът няма право да не е тотално подготвен. А такъв може да бъде само човек, които перманентно се съмнява в своята подготвеност.“
Каква е разликата между един добър диригент и този, които е поканен да дирижира на най-добрите музикални сцени по света?
„Това е като да сравниш учител по физика и Нобелов лауреат. Разликата е огромна. По отношение на интерпретацията от диригента зависи дали едно превозно средство ще се движи като „Порше“, като „Москвич“, като каруца или като хеликоптер. От диригента зависи дали публиката ще бъде на крака, дали ще плаче, а някои зрители ще са готови да си изгладуват билета и след това две седмици да ядат макарони. Диригентите са на радикално различни нива, точно както шофьорите и превозните средства.“
Професията на диригент дава ли отражение върху живота ви?
„Пълно отражение – аз съм абсолютен лидер в това, което правя. И съм едно и също нещо навсякъде. При мен няма професионален и личен живот. Цялото ми усилие е заради хората и отношението към хората. Аз затова и не исках да стана учен. Мечтаех да се занимавам с наука, но предпочетох изкуството заради социалния аспект. Един физик може да прави чудеса в неговата лаборатория, но той няма да излезе пред хората, да ги накара да се просълзят, да ги трогне, да докосне душата им. Аз тръгвам за човешкото сърце и ако не го достигна, съм си изгубил времето и концертът е бил напразно. Когато бях в гимназията и свирех Шопен, баща ми се разплакваше. Той се трогваше от музиката. Тя го докосваше. И в мен е останал идеалът, че музиката трябва да докосва хората. И по пътя на музиката станах това, което съм, заради моя стремеж към човека.“
Как работите с останалите музиканти от оркестъра? Как ги мотивирате, за да постигнете такъв резултат?
„По отношение на мен – самоподготовка до крайност. По отношение на хората, с които работя – абсолютно уважение към колегите и вяра в техния потенциал. Отивам изключително добре подготвен при тях, за да мога, да имам доблестта да поискам техния максимум. Ако съм полуподготвен, не мога да искам от тях 100%.“
Срещали ли сте предразсъдъци в чужбина, затова че сте българин?
„На международните конкурси, на най-високо професионално ниво няма значение откъде си. Но на провинциално, независимо дали във Франция, Германия или България, има огромно значение. То е свързано с една неразвитост на човека. Когато човек е истински развит, той се възхищава и се учи, ако види някой по-добър от него. Българите казват, че занаят се „краде“. Това е абсолютно вярно. Когато видиш някой по-добър от теб, който ти позволява да „откраднеш“ от него, просто с благодарност трябва да отидеш при него и да учиш. И този, който учи цял живот, той става най-добрият. Истинският диригент трябва да се развива и да учи цял живот.“
Успехите, които сте постигнали, направиха ли ви по-суетен?
„Много добре знам кое къде се намира. И няма как да има някакво екстремно възгордяване, защото не се сравнявам с хората. Аз съм израснал с мисълта за Бетовен, за Леонардо, за Прокофиев, за Бах и Гьоте. Това са били моите образци като ученик. Гледам тези хора и никой човек не е мярка за мен. За мен мярката е горе на небето. За мен това са хората, които са правили човешката история. Аз не се състезавам с никой диригент, а с идеала в музиката.“
Смятате ли, че българската музикална школа е на ниво? Чувствахте ли се добре подготвен, когато кандидатствахте в Музикалната академия в Берлин?
„В някои аспекти са на изключително високо ниво, в други – не са. Но когато аз отидох в Берлин, бях много добре подготвен. Преподавателите, с които аз учих, проф. Нева Кръстева, акад. Васил Казанджиев, проф. Александър Текелиев – това бяха гиганти. Те ме подготвиха така, че моето представяне в Берлин беше супер достойно. В редица отношения бях пред мои колеги от Париж, Берлин, Мюнхен. Но истината е , че сега българската школа е в много голяма криза, както и цялото образование. Няма какво да си правим илюзии. Но положението е поляризирано. Има точки, в които имаме върхови постижения и други, в които катастрофата е пълна. Това важи и за музиката и за математиката и за спорта. От една страна имаме световни шампиони, от друга нямаме елементарни детски спортни площадки. Пълна мизерия и пълен блясък едновременно – това е България.“
Как се роди идеята за фондацията „Йордан Камджалов“? Имаше ли конкретен повод?
„Моят стремеж да бъда полезен започна много отдавна. Още когато бях 7-ми клас, организирах ученици и учители, събирах пари и ги водех в домове за сираци. Това желание да бъда полезен за хората го е имало винаги и при първата възможност да създам такава фондация го направих. А конкретният повод бе, че когато аз заминавах студент в Берлин, на мен никой не ми помогна, никой не ме подкрепи. Нито една фондация, нито една институция. Дори някои от моите преподаватели в музикалната академия не вярваха, че ще успея. Както ви казах, за 100 години никой българин не е бил приет там. И аз, знаейки, че има много други талантливи хора, на които някой трябва да съдейства, вече 14 години работя за тях.“
Какво бихте посъветвали родителите, които желаят децата им да се занимават с музика? Трябва ли да настояват?
„Трябва да има настояване и натискане до 12-годишна възраст. След това, ако детето не продължи доброволно, не трябва да бъде насилвано. Мащабно изследване доказва, че свиренето на музикален инструмент е изключително благоприятно за развитието на мозъка и спомага за създаването на невронни връзки. Заниманията с музикален инструмент са инвестиция в психическото и физическото здраве. Ако детето няма страст към музиката, нека свири за обща култура. Но ако целта му е да стане музикален виртуоз, то трябва да се упражнява всеки ден. Ако иска да бъде феноменален и на световно ниво, е необходимо да има посвещение и ежедневно да отделят много часове. И с футбола, и с цигулката, и с математиката – формулата е една и съща. Няма такова нещо като хоби и свръх постижения.“
Какво искате да постигнете чрез музиката, която създавате?
„Цялата тази агресия, която е около нас, е едно първобитно живеене. И аз винаги съм искал да дам своя скромен принос към облагородяване на обществото. Ако има нещо, което да ме движи и заради което да правя всичките свръхусилия, то това е опит за едно микроскопично облагородяване на обществото. Всичко, което правя, е продиктувано от тази цел – облагородяване на човека – всичките ми активности и концерти.“
Непокорният владетел: Управлението на Владимир-Расате е в кръв и вяра
[…] Диригентът Йордан Камджалов: Пълна мизерия и пълен бля… […]
[…] Диригентът Йордан Камджалов: Пълна мизерия и пълен бля… […]