Борис II, първородният син на цар Петър I и царица Мария-Ирина Лакапина, заема българския престол в един от най-трудните периоди в историята на Първата българска държава. Роден през 929 г., той израства в сянката на политическите амбиции на Византия и сложните взаимоотношения между България и съседните ѝ държави.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как, след като е взет за заложник в Константинопол, Борис II се завръща на българския трон в момент, когато страната е раздирана от вътрешни сътресения и външни заплахи. Неговото кратко и трагично управление е белязано от нашествията на Киевска Рус, предателства и неизбежния крах на Първото българско царство, като борбата му за запазване на българската независимост остава неуспешна.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Бориис II е роден през 929 г., като първороден син от брака на цар Петър I и царица Мария-Ирина Лакапина. Той става цар на българите в много сложна обстановка.
Неочакваното поражение на българите във войната с Киевския княз Светослав I Игоревич прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от бързото развитие на войната между Киевска Рус /дн. Украйна/ и България, за която се е предвиждало да бъде дълга и изтощителна.
След тази развръзка императорът предприема ходове за сключване на споразумения и с двете страни. Още при първото нашествие на Светослав предлага на българския цар Петър съюз срещу русите. Споразумението е сключено и то предвижда престолонаследникът Борис да бъде взет за заложник в Константинопол като гарант. След смъртта на Петър І византийците веднага изпращат Борис да заеме бащиния си престол. Бързата реакция на Византия е предизвикана и от движението на комитопулите /синовете на комит Никола – Мойсей, Давид, Арон и Самуил/, които оглавяват българите в западните области. Византийците предпочитат да имат на българския престол ромейски възпитаник – ”дете на мира”. Така Борис ІІ е коронясан в Константинопол за български цар и изпратен в България.
Още не встъпил в длъжност, по време на придвижването до българската столица, византийският император Никифор II Фока става жертва на кървав заговор, организиран от Йоан І Цимисхи и императрицата Теофано. Когато Борис пристига, столицата Преслав е превзета от киевския княз Светослав. Той приема българския владетел и му предлага в замяна на запазване на короната, съюз за съвместни действия срещу Византия.
Борис ІІ е принуден да приеме и през лятото на същата 970 г. 30 000 Киевска армия, подпомогната от българи, печенеги и хазари преминава Хемус /Ст. планина/ и започва да опустошава Източна Тракия. Напада Филипопол /Пловдив/, но среща упорита съпротива и дава много жертви. Когато градът пада в техни ръце, за да внуши страх у противниците си, Светослав нарежда двадесет хиляди жители от града да бъдат набити на колове.
След завземането на Тракия, Киевските нашественици се превръщат в непосредствени съседи на империята. Очаква се и появяването им на византийска територия. Йоан I Цимиски се оказва в безизходица. Голяма част от армията му е в Антиохия, която е завоювана от византийците предната година, но в момента е отново обсадена от многобройна арабска армия, към която се присъединили и африканските араби.
Затова императорът решава да проведе преговори с Киевския княз, с идеята да го склони да напусне България. Светослав, упоен от успехите си над българите, гордо и самонадеяно отговаря на ромейските пратеници:
„Че няма да напусне тая благословена страна, ако императорът не изплати много галантна сума и не откупи ония градове и пленници, които той е завоювал с война, ако ромеите не искат да заплатят, то нека по-скоро те да напуснат Европа, като непринадлежаща им и да се преселят в Азия”.
След тия преговори Йоан I Цимиски се убеждава, че по мирен начин няма да е възможно да отстрани опасността и че само война е може да отблъсне нападението на Киевчани от Цариград.
Светослав, подкрепен от печенежки и маджарски орди, към които се присъединяват и много български дружини отчасти доброволно, отчасти по неволя, потегля с 38-хилядна войска. Тази сбирщина навлиза във византийска територия в областта южно от Адрианопол /дн. Одрин/, като опожарява и граби всичко, което и се изправи. Малобройните ромей командвани от магистъра Иван Куркуа нямат възможността да им окажат сериозен отпор. По тоя начин достига до Аркадиопол /дн. Люлебургас/ и се разполагат на лагер под стените му.
Варда Склир, решава да устрои засада на настъпващите към столицата войски. През есента на 970 г. обсажда лагера пред Аркадиопол и разбива русите и техните съюзници. Армията на Светослав се пръска в хаотично бягство, преследвана от византийците. Светослав и оцелялата му армия се оттеглят на българска територия. След тази победа Йоан I Цимиски въобще не се заблуждава, че е приключил с Киевското нашествие.
Поради това започва да се готви за война. Отдава заповед за прехвърлянето на войските от Мала Азия през Хелеспонт /дн. Дарданели/ към границата с България. Започва набирането на личен отряд от храбри и млади мъже, които нарича “безсмъртни”, с идеята да го съпровождат навсякъде, а на своя шурей от първата му покойна жена, предприемчивия и храбър магистър Барда Склир, и на патриция Петър, известен със своите военни подвизи, удостоява с честа да обучат пристигащите по границата войски. Задачата им е да презимуват с тях, и редом с подготовката да разузнават действията на неприятеля, да изпращат в лагера им хора знаещи езикът им, преоблечени в скитски дрехи, за да могат да разбират намеренията му. За всичко изрично им напомня да му се докладва своевременно.
Зимата преминава с нужната подготовка, към лагера се присъединяват и много българи. Това са разбити и преследвани военни части от Тракия, както и такива, които желаят да отмъстят за нечовешки изтезаваните и избити близки от Светослав.
Своевременно върви и усилена подготовка на флота. Под ръководството на друнгария Лъв, огненосните триери и старите кораби преминават през щателен ремонт, както и започва направата на нови. Търговските кораби презапасяват Адрианопол с жито и фураж за товарните животни, както и нужното оръжие за войската. Целта е ромеите да не чувстват недостиг от нищо през време на предстоящата война. Докато върви подготовката, Йоан I Цимиски през ноември 971 г. встъпва в брак с Теодора Порфирогенита, дъщерята на Константин Багренородни. Императорът с младата си съпруга прекарват зимата през 971—972 г. в Константинопол, като всеки ден под императорския му надзор, намиращите се там войски, се обучават във военното изкуство. Към пролетта на 972 г. подготовката приключва и Йоан I Цимиски потегля на поход към България по суша и море. Флотата съгласно плана отпътува към устието на Дунав, за да пресече пътя за отстъплението.
До края на март 972 г. цялата ромейска войска е събрана на българската граница. Съгледвачите долагат, че проходите и неосновните тесни пътеки в българската земя които се наричат “клисури”, в момента са неохраняеми. Йоан I Цимиски взема решение и свиква щаба си като заявява:
“Съратници, аз предполагах, че скитите, очаквайки отдавна нашето пристигане с всички сили са затворили най-добрите и най-тесните пътища, а също и непроходимите пътеки със стобори и прегради, тъй че да не ни бъде възможно лесно да проникнем навътре. Но тъй като приближаването на божествената Пасха ги е заблудила да препречат от по-рано пътищата и да задържат нашето преминаване, понеже те не предполагат, че ние, като оставим това, което е свързано с великия празник, бляскавите дрехи и шествията, веселбите и игрите със зрелищата, ще се изложим на военните мъчнотии и лишения, струва ми се, най-добре ще направим, ако веднага се възползваме от тоя случай и като се приготвим, колкото е възможно по-скоро, да преминем тесния път, преди тавро-скитите да узнаят за нашето приближаване и с войска да потеглят към недостъпните места. Защото ако ние извършим преминаването през опасните места и незабелязани се нахвърлим върху тях, мисля с божия помощ, при първия вик ще превземем българската столица Преслав и оттам, като потеглим, лесно ще надделеем киевското безумие.”
По старите офицерите, които си спомняли за пораженията, които византийците в миналото са претърпявали от българите в планинските проходи, считали тоя план на императора за твърде необмислен и смел и затова не го одобрявали. Тогава Цимисхи ги събира втори път, за да им разясни колко лоши ще бъдат последиците, ако се изпусне такъв сгоден момент и ако преминаването започне веднага, то победата ще бъде на тяхна страна.
“И тъй, като се укрепите духом и имате пред вид, че вие сте преди всичко ромеи, които сте побеждавали с оръжие по-рано всяко противодействие, последвайте веднага и покажете на дело своята доблест”, завършил императорът.
Веднага след речта си, облечен в най-бляскавите си доспехи, възсяда своя величествен и бърз кон, с дълго копие на рамо, пръв потегля на път начело на авангарда придружен от така наречените “безсмъртни”. До края на март цялата ромейска войска се придвижва незабелязано през неохраняемите проходи.
На 4 април 972 г. щом се зазорява Цимиски вдига лагера, построява войската в сгъстени колони и се отправя към Преслав. През цялото време тръбачите имат задача да свирят за бой, а другите от военната музика да бият кимвалите и тъпаните. Вдига се страшен шум, планините ечали от тъпаните, оръжията дрънкали, конете цвилели, а войниците викали и се окуражавали един друг за сражението.
Преслав е превърнат в Киевски гарнизон, но Борис все още формално управлявал България. Недоумение и страх обзема русите, когато виждат неочакваното появяване и изкусното движение на войската към тях. Въпреки всичко те веднага се хващат за оръжието и като изправят дългите си щитове се подреждат в сгъстен строй на равното поле пред града. За миг ромеите спират, за да дадат указания на тагмите и друнгосите /войскови единици – рота, батальон/, но в този момент противно на очакванията, русите се нахвърлят със зверски вик върху ромеите. Двете армии се сблъскват и настава небивала касапница която се проточва дълго време. Битката се оказва равностойна, на бойното поле остават малко хора, без да може да се каже, че някоя от страните е взела превес.
Императорът, очаквайки този момент, повежда своите “безсмъртни” с устрем да нападнат лявото крило. С насочени дълги копия и пришпорени коне се впуснали срещу останалите руси на бойното пиле. Виждайки заплахата, които могат да се спасят с бягство се затварят зад градските стени. Битката не приключва, русите продължават да стрелят от градските стени и само настъпилата нощ ги принуждава да спрат отбраната. На този ден в това сражение русите са загубили 8500 души.
След като положението утихва патриций Калокир тайно през нощта излиза от обсадения град и отива при Светослав в Дръстър, където се намирал с по-голямата част от войската, за да му съобщи за резултата от неочакваното нападение на византийците.
На другия ден, 5 април, страстният петък, пристигат стенобойните машини и останалата част от войската на ромеите. Още по тъмно от движение започва блокадата на Преслав. Като се развиделява Цимисхи построява колоните в непрекъснат сгъстен строй и с песен, се приближава към стените с мисълта да щурмува българската столица. Русите, командвани от Свенкела, който е втори по длъжност след Светослав, започват да стрелят из между бойниците и зъберите на крепостната стена, като хвърлят копия, стрели и камъни. Ромеите отговарят с лъкове, каменометни машини, прашки и копия.
В един момент императорът подава команда с висок глас да поставят стълби на стената и да се щурмува града. Защитниците на крепостта се оттеглят в царския дворец, обиколен със здрава стена, т.е. във вътрешната крепост на Преслав, в който се пази съкровището на българите. Умишлено една от портите е оставена нарочно отворена. Тараните на ромеите, разбиват външните порти, влизат в града и започват страшно клане, а жените и децата откарват в плен. В пленен попада и Борис ІІ, заедно с жена си и с двете си деца. Царят на българите все още е с царски одежди и носи царските знаци.
Нахълталите в града ромеи влизат в домовете и грабят каквото им хареса, а тези, които им се противопоставят, са избивани. Като не остава неосквернен дом се нахвърлят върху вътрешната крепост, където е останалата боева част от Киевската войска. Русите лесно се справят с влизащите през тясната врата ромей. За кратко време смъртта си намират 150 души. Императорът заповядва да запалят двореца. Свенкел с останалите руси, които се оказват повече от седем хиляди, излиза на открито и построява войската си в сгъстени колони, готови да се защитават от нападателите. Срещу тях императорът противопоставя магистъра Варда Склир с храбрия му отряд, който като ги заобикаля, започва сражението. Русите се сражават до последно и само една малка част начело със Свенкел успява да се спасил с бягство и да отиде при Светослав в Доростол. След тежка двудневна битка с Киевско-българската войска императорът превзема българската столица малко преди Великден.
В това сражение, според византийския историк Лъв Дякон, загиват и твърде много българи. Имало не малко такива, които помагали на русите, с цел да се противопоставят на ромеите, защото ги намират за главен виновник относно нашествието им в България. След битката на 5 април 972 г., императорът освобождава всички пленени българи, като им заявява:
„Кой накъдето иска да върви, че той е дошъл не да пороби българите, а да ги освободи и за да отмъсти на русите, които са причинили на българите толкова злини и към, които само ще се отнася като към врагове.”
Пред тълпата императорът се отнася човеколюбиво и към Борис ІІ и с чест го нарича “цар български”. На войниците дава почивка, за да отпразнуват Великден в българската столица. На този ден Преслав получава името Йоанопол /на своето име го нарича/ и като заделя достатъчен гарнизон обявява, че след празниците с цялата си останала войска поема за Дръстър. По пътя си премахва киевската власт в Плиска и много други по-малки градове и села.
Известието за загубата на Преслав и за избиването на тамошната войска силно огорчава и дори изплашва Светослав. Но най се озадачава, когато разбира как е постъпил императорът с българските плевници. Светослав разбира, че ако местните жители преминат на страната на византийците и се въоръжат против него, ще го сполети жестока участ. Затова разярен от известието, решава да събере цялата си войска и българите в района зад стените на Дръстър, за да се даде решително сражение.
Първоначално събира най-знатните и богати дръстърски граждани, но като не получава разбиране, заповядва на над 300 души да им отсекат главите, а много други са оковани във вериги и ги хвърлят в тъмница. Всички българи, които отказват да воюват за него, са избити заради обвинение в симпатии към византийците.
На 23 април, тогава Гергьовден, Иван Цимисхий построява войниците си в боен ред и ги повежда към крепостта. Противно на очакванията русите излизат от крепостта, като сгъстяват своите щитове и копия, застават като стена пред неприятеля, очаквайки сражението. Завързала се страшна и упорита битка, която продължава до вечерта. Тактиката била същата както при превземането на Преслав. Цимисхий извежда цялата си конница и под звука на тръбачите придружен със силните викове на войниците се спуска стремително върху останалите на бойното поле.
Киевчани не издържат на силния натиск, отстъпват с големи загуби и се затварят зад стените на града. При Дръстър императорът си устройва на едно издигнато място, което се намира недалеч от крепостта, укрепен лагер, който е заобиколен с висок окоп. В това време византийската флота навлиза в Дунав и отрязва пътя за отстъпление на Светослав, докато появяването на флотата било посрещнато с радост от ромеите, за Киевчани било страшна новина.
За огнеметните съоръжения се носели страшни легенди от разказите на бащите им и как точно такива кораби без превъзходство изтребили ладиите на бащата на Светослав, княз Игор І Стари. Русите набързо събират своите ладии и ги закотвят плътно под самите стени на Дръстър, без да мислят да предприемат каквито и да е действия пред патрулиращите ромейските кораби. И така с пристигането на византийската флота Светослав е обграден по суша и вода. Обсада на Дръстър, продължава цели три месеца.
През този период русите правят няколко безуспешни опити да пробият обсадата, ромеите също не постигат успех в действията си.
В Дръстър настава ужасен глад, Светослав решава да предложи мир при следните условия – да предадат Дръстър на ромеите, да върнат военнопленниците, да напуснат България и да заминат за отечеството си; ромеите пък да им позволят свободно да си отплуват, без да ги нападнат по пътя с огненосните кораби, да им набавят храна и да считат за свои приятели техните търговци в Константинопол, както било преди войната. Цимисхий на драго сърце приема предложението на Светослав, защото и той е уморен от тежката обсада и отчаяна отбрана и също искал по-скоро да приключи войната.
След сключването на договора Светослав и остатъците от войската му напускат Дръстър с лодките си и потеглят за отечеството си. Пътят им се оказва мъчен и тежък. От една страна лошото време, от друга нуждата от храна задържа тяхното движение. Освен това те трябва да преминат през земята на печенегите, които са враждебно настроени против Светослав заради зверствата и поражението им през 968 г.
От тези обстоятелства Светослав е принуден да прекара зимата 972-973 г., при устието на Днепър. През пролетта той се решава с оръжие да си пробие път. Византийците също са сключили предварително споразумение с печенегите да нападнат прибиращите се руси. Тогава печенегите причакват отстъпващите в удобно за тях място, излизат от засада и ги избиват. В началото на 972 г. край днепърските прагове е убит Светослав заедно с много други, само няколко души от войската му успяват да се върнат в Киев заедно с воевода Свеналд. Ханът на печенегите отрязва главата на Светослав, за да си направи от черепа му чаша.
След като всичко приключва, Цимисхий се прогласява за победител във войната и се отказва от всякакви договорености с българския цар. Той заповядва да отремонтират крепостта Дръстър, като я преименува с имено Теодорупол в чест на Теодор Стратилат, като негов пръв помощник във войната, и като оставил в него и в другите придунавски крепости и градове достатъчни гарнизони, потегля за Константинопол.
На връщане по пътя си Иван Цимисхи спира в Преслав, за да арестува Борис ІІ заедно със семейството и брат му Роман. Иззема цялото имущество на царския трезор, заедно пурпурните туники, стеммите и короните на българските владетели, съхранявани в него. Освен че посяга на съкровището на българските царе, иззема и иконата на Божията майка св. „Богородица–Преславска“, която за времето се е смятала за градозащитница на Преслав. Със специален указ обявява окупираните от Светослав български области за византийски владения и продължава пътя си. От сан е лишен българският патриарх Дамян.
В Константинопол на площада, наречен Плакота, в присъствието на гражданите нарежда на Борис да свали символите на българската царската власт, а именно – шапка от пурпур, обшита със злато и осеяна с маргарит, пурпурно облекло и червени ботуши, след което му дава титлата магистър, давана на висшите сановници във Византийската империя. На брат му Роман е отредена съдбата принудително да остане без наследство по медицински път /скопен/. С унищожението на политическата независимост в тези области, Цимисхий унищожава и църковната.
На осмата година от пленяването си /в края на 978 г./ Борис II и Роман бягат от Цариград, но на границата Борис е убит по погрешка от българската гранична стража.
Улучен е със стрела при излизането от една горичка от глух български войник, който не реагира на виковете на българския цар. Той го припознава за ромей, защото е облечен във византийски дрехи. Така приключва краткото управление на този български владетел.
Българите се сражаваме и от двете страни, но победители от нас няма. Освен превзетите от Византия източни български територии, Цимисхи прибавя към своите владения Северна България, Тракия и някои югозападни части от българската държава, намиращи се до Беломорието. Западните и югозападните български територии остават свободни под управлението на синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
