През 1015 г., след убийството на цар Гаврил Радомир, Иван Владислав заема българския престол в изключително тежък за страната момент. Византийският император Василий II продължава своето настъпление срещу българските земи, а вътрешните борби между болярите и стремежът на Владислав към власт допълнително отслабват държавата.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как въпреки усилията му да спре византийската инвазия, Иван Владислав не успява да удържи натиска, а смъртта му пред крепостта Драч през 1018 г. поставя края на независимото Първо българско царство.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Син на Арон и племенник на Самуил Иван Владислав е единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито Ароновото семейство. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир /987 г./. По това време Василий II се стреми да отстрани от престола Самуиловите наследници.
При завладяването на Мъглен и цялата му област цар Гаврил-Радомир се намира при с. Петърско на брега на малкото езеро със същото име в подготовка да даде отпор на Василий II, ако продължи настъплението си на запад навътре в страната. Там е и Иван-Владислав, който сметнал, че след такова голямо поражение на българите и пленяването на толкова видни и военни лица, това е най-добрият момент, за да извърши замисления от него план — чрез убийството на братовчеда си Радомир да завземе българския престол.
Това му се отдава през август 1015 г., по време на лов убива Гавраил Радомир и се провъзгласява за български цар. Този способ често се е практикувал през средните векове, защото е улеснявал самото злодеяние. На първо време Иван Владислав се опитва да спре с всякакви средства византийското нашествие и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от ромеите, провъзгласява Битоля за столица на България.
Когато се утвърждава на престола, Иван Владислав проявява нечувана жестокост. Започва да избива всички приближени и родственици на Гавраил Радомир, в това число и жена му – царица Ирина, а най-големият им син след дълги мъчения е ослепен.
В последствие, за да си осигури мир и зад граница изпраща писмо до византийския император, в което обещава “да показва прилична покорност и подчинение към него”. С това си действие Иван-Владислав иска да признае върховната власт на ромейския император и да стане негов васал, без да му се отнеме властта и България да се обърне в ромейска провинция. Василий II на първо време се съгласява с предложението на Иван-Владислав и потвърждава това си решение подписвайки хрисовул /подпечатан указ/.
Едва ли Иван-Владислав е водил тия преговори, които са засягали политическото положение на държавата, без знанието и съгласието на българските боляри-воеводи, ако не на всички то поне на тия, които са го подкрепяли. За съжаление историята ни дава сведения само на тия, които застават на негова страна – кавхан Теодор /брат на Дометиан, който бе пленен в Мъглен/, и Мелитон.
В последствие, като активен участник в преговорите кавханът Теодор преминава изцяло на страната на императора, като дори поема ангажимента да погуби самия Иван-Владислав. Това си обещание той замислил да изпълни чрез слугата на Иван-Владислав, който подмамил с подаръци. Обаче слугата на българския цар не изпълнил задължението си, а вместо Иван-Владислав той убива самия Теодор.
Случилото се разкрива пред Иван-Владислав, какви са намеренията на Василий II спрямо него и колко са били искрени преговорите му с него и с българските боляри-воеводи, които също така разбрали потайните мисли на императора за България. С убийството на кавхана Теодор Иван-Владислав открито заявява, че отхвърля всичко направено относно мирните отношения между България и Византия и подкрепен от останалите болярите-воеводи, решават да продължат борбата с Василий II докрай, за независимостта на българския народ.
Научавайки това, Василий II веднага навлиза в България по същия път при похода си към Самуил, през Воден към Остров и Соск, като опустошил техните околности и продължавал да ослепява всички хванати в плен българи. Но като не среща сериозна съпротива, преди още да потегли към Охрид, той отделя от армията си доста силен отряд под командването на стратег Георги Гонициат и протоспатария Орест със задача да нахълтат в Пелагонийското поле и да унищожат всичко българско.
Очаквано, без да срещне някакъв отпор, той достига до Охрид и завладява столицата на България, защото Иван-Владислав се намира в Преспа, за да се приготви за отпор. Като назначава местна администрация в Охрид, императорът замислил да се отправи към Драч. Но желанието му се оказва неизпълнимо, защото го възпира развоя на събитията. В Пелагонийското поле се оказва, че ромеите срещат силен отпор от българите, начело стоял храбрият воевода Ивац. Оказва се, че цялата ромейска войска е подложена на засади и всички са избити.
Като получава това непредвидено известие, императорът потегля за Пелагония. Той успява да отблъсне Ивац, но от страх да има същата участ, се отказва от преследване и се връща в Солун. Този път, без да се бави много се отправя за Мосинопол, след като изпраща отново два отряда в две посоки. Единият към Струмица под командването на патриция Давид Арианит, който поради неочакваното си появяване завладява единствено близката крепост Термица, а другият към Средец, начело с екзарх Никифор Ксифий.
На него му се отдава единствено да превземе с обсада малката крепост Бойон /дн. Бояна/ над днешното с. Бояна, югозападно от София. И така като не успяват да завладеят нито Струмица, нито Средец, императорът оттегля 88-дневна неуспешна обсада на Перник и през януари 1016 г. се завръща в Константинопол, решен да остави за няколко месеца България в покой.
Въпреки отстъпа Василий ІІ много добре осъзнавал, че тази война има голямо значение за съдбата на българската държава и че тя е подготвена за нейното падане. След себе си той оставя цели български области, които били съвършено опустошени и разорени, много крепости разрушени или изгорени, та дори и българската столица видяла пред себе си неприятеля, а ослепените българи не били гони както за война така и за работа. Но злото не се ограничавало само с това.
Още по-гибелно за България е онова вътрешно политическо разцепление и морално разтление, които Василий II сполучил през тая война да насади чрез своите интриги и подкупи главно в българското болярство и то благодарение на това, че последното в това време преживявало голяма нравствена криза поради страшната поквара, която идела от върховното управление на държавата. Вместо силен авторитетен цар начело на държавата стоял един вулгарен убиец, който не е в състояние да повдигне морално духа на страната.
И така след оттеглянето на ромеите, вместо да се заеме с укрепването на страната, страхувайки се от законните права на Самуиловия зет, Иван Владимир, в когото той виждал, също така съперник на властта, Иван-Владислав решава да отстрани и него. Изпраща му покана за среща под претекст, че ще се обсъждат политически въпроси от взаимен интерес. Теодора Косара предусеща коварния план и решава първо да отиде сама, за да проучи положението.
Иван Владислав посреща братовчедка си с почести и я задържа уж от гостоприемство. Той отново отправя покана до мъжа ѝ, като този път му изпраща и златен кръст в знак на добрите си намерения. Сръбскияг княз отвръща, че не златен, а скромен дървен кръст, на който е Христос, би го накарал да повярва в добрите намерения на българския цар.
Иван Владислав веднага изпраща делегация с българския патриарх Давид, който носел дървен кръст и царско писмо с клетви за пълна безопасност на госта. Иван Владимир целува кръста, слага го на гърдите си и потегля. Като стига Преспа на 22 май 1016 г. първо отива в църквата да се помоли. Иван Владислав с нетърпение нарежда храма да бъде обкръжен. На излизане сръбският княз е посечен. Теодора Косара отнася тялото на съпруга си, погребва го с почести, а дворецът превръща в манастир, а самата тя става монахиня. Когато умира, Косара е погребана до краката на любимия ѝ.
През 1017 г. Василий ІІ търси помощ от Киевска Рус, за да нападне България, като им обещава богата плячка. От своя страна Иван Владислав изпраща Кракра Пернишки при печенегите, за да ги привлече като съюзници срещу русите. Начинанието се проваля поради голямата алчност на печенегите. През 1017 г. Василий II нахлува за пореден път в България с голяма армия, в която служат и Киевски наемници. Цел на похода му е крепостта Костур, която осигурява контрол върху пътищата между византийските владения в Тесалия и по крайбрежието на днешна Албания.
Част от силите си императорът изпраща заедно с пълководците Константин Диоген и Давид Арианит, за да опустошат Пелагонийското поле. Самият император превзема няколко малки български крепости, но Костур се оказва непревземаем. По същото време управителят на Перник и областта около Сердика – Кракра Пернишки, събира войски и в съгласие с Иван Владислав подготвя удар срещу византийците в Североизточна България, която е под византийска власт. Известен за преговорите на Кракра с печенегите, Василий II е разтревожен за дунавската граница и предприема отстъпление от Костур.
Българското контранастъпление в Подунавието не се осъществява поради отказа на печенегите да го подкрепят. Научавайки за това, византийският император отново навлиза в териториите, контролирани от българите. Крепостта Сетина, разположена между Острово и Битоля южно от завоя на Черна, е превзета. Цар Иван Владислав се разполага с войските си близо до византийския лагер. Василий II изпраща срещу него военачалника Константин Диоген със силни отряди.
Диогеновите войски попадат в клопка, устроена от българите и са силно притиснати. Опасявайки се от разгром на своя военачалник, 60-годишният император повежда лично останалите си войски към полесражението. Българите разбират за това и отстъпват, преследвани от Константин Диоген.
Битката при Сетина не решава изхода от войната. След постигнатите успехи, през януари 1018 г. Василий II се оттегля в столицата си Константинопол, българите се възползват от това и нападат адриатическото пристанище. През февруари 1018 г. крепостта Драч е обсадена. При опит за щурмуване цар Иван Владислав пада убит пред стените на крепостта. Неговата смърт води до разпадане на съпротивата срещу византийците. През 1018 г. /6526 г. по българския календар/ до началото на 1019 г. са покорени и последните български области, останали извън обсега на византийските походи.
Скоро след смъртта на Иван Владислав, България пада изцяло под византийска власт. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия и Армения.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
