Градът е Пловдив, къщата и работилницата на майстора са сгушени в един от кварталите. Пристигаме в дома му и започват да се леят – кафе, думи и история. А някъде отдалеч отеква звън на камбани, сътворени от ръцете му и известяващи небето за човешките болки и радости.
На гости сме на Георги и Виктор Лимонови. Баща и син и може би последните или със сигурност сред последните останали занаятчии, които отливат камбаните в България.
Двамата са наследници на прочутия род Велеганови и пазят знанието оцелял и възобновено във времето. За съжаление Георги Лимонов го нямаше, но пък сина му Виктор ни посреща и разказва за себе си и баща си, за дедите си, за камбаните…
„Аз съм осмо поколение леяр, може и повече да съм, но осем поколения назад съм успял да проуча рода си. Прадедите ми са от Банско, но 1970-та година прапрадядо ми и неговият брат са дошли да живеят в Пловдив. В Банско останал баща им, който също бил леяр и потомък на леяр и зограф, изографисал Атон, където водил и внуците си. Там те се запалили по идеята да правят камбани, правили някакви опити и се е получило.“
Питам Виктор – как се е получило? Някой ги е научил или се е случило някакво чудо, което е дало знанието в ръцете им. Виктор поясни:
„Е, Богу, родило се е от нищото. Не вярвам дори да са я мерили камбаната. Това е невероятно техническо постижение. Да възстановим знанията и труда им, отне време на мен и на баща ми. Не сме открили топлата вода, но да кажем намерихме хладката. А те са започнали от нулата. За мен това е истински подвиг.“
„Въпросните дядовци са участвали в комитетските дела и затова са напуснали Банско, но дошли в Пловдив и продължили – лели лъвчетата, коршуми, запалителни бомби на възстаниците и естествено след възстанието отишли да ги арестуват. Тогава моят дядо, който бил по-големият брат и явно е бил по-смел излязъл и попитал: „Какви сте вие, бе момчета?“, а те го хванали и две седмици го били и измъчвали. Белгийския консул се затъпил за него и го пуснали две седмици по-късно, но малко след това починал.“
Другият му брат бил скрит от един турчин, който им бил съсед и той вече отгледал прадядо ми, който поел занаята, предал го на дядо ми, който е бил единственото момче между пет момичета и стигна и до баща ми, мен и някой ден може би до зетьовите ми, тъй като аз самият имам две дъщери, а занаятът при нас се предава по тези две линии – от баща на син или от тъст на зет.“
„Дюкянът на моите дядовци е бил на ул. „Абаджийска“ в Пловдив. Те са били под наем, разбира се, а после били взели и още едно помещение. Изкарали са камбаната, започнали да я бият и събрали всички хора, защото за първи път в града се чувал такъв звук. Така се разбрало и за освобождението на града. Затова и в района имаше едно заведение „Камбаната“ и беше с това име.
Така една скрита камбана зазвънява за първи път на мястото на днешната църква „Света Богородица“ в града под тепетата. Събира всички с божествения си звън и известява, че Пловдив е освободен.
И макар това да е градът, в който съм родена и да съм минавала хиляди пъти през мястото, не знаех историята му. След тази среща всеки път, когато се разхождам там усещам как неволно поглеждам към небето и на лицето ми се появява тиха усмивка.
Виктор никога не е предполагал, че ще се занимава със занаята на дедите си. Завършил е математическата гимназия с програмиране, после станал машинен инжинер, а днес животът го е завъртял и майстори между петдесет и сто камбани на година.
„Камбаните, които правим тежат средно между 30 и 500 килограма, тази която последно изработвахме за Рилския манастир беше 500 килограма. Разликата на звука зависи основно от големината. Повечето камбани си приличат по форма и материал, като цяло в Западна Европа сме почти еднакви в изработката, но все пак всяка камболиарна си има специфики“.
„Където и да съм по света, познавам нашите си камбани – характерни са. Все едно да ме питате как си разпознавам детето между десет други деца.“
„Нашите камбани бият много хубаво, но ако аз съм субективен, то го чувам и от други хора. Дойдоха за едно изследване, бяха записали много други камбани, искаха и нашите, ние с баща ми нямахме против – всеки е добре дошъл. Човекът се оказа специалист и дойде и почна да вади графики и да разказва кой тон какво лекувал в душата на човека и беше възхитен, че нашите са най-лечебните.“
Виктор вярва, че камбаните смиряват. Сега има само и единствено хора, които поръчват и подаряват камбани. Името им не се чува, а е благотворителност извън показността.
Дали ще кой да наследи занаята? Дали някой ден някой няма отново да открива горещата вода? Дали божествения звън ще дойде отново от златните ръце на някой майстор, ще покаже времето…
