След падането на последната българска крепост Сермон през 1021 г. и пълното подчинение на страната от Византия, българският народ е изправен пред тежки промени.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как византийският император Василий II Българоубиец използва уникална стратегия за контрол, предоставяйки привилегии на българската аристокрация и духовенство, което му позволява да поддържа стабилност и в същото време да асимилира завоюваните територии. Тази политика обаче не успява напълно да задуши българския дух – в началото на 11-ти век първите български въстания започват, с надеждата за освобождение и възстановяване на българската държавност.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„След като пада и последната българска крепост Сермон през 1021 г., Василий ІІ Българоубиец разграбва цялата Струмска област, оставя гарнизони в новозавзетите територии и се завръща в Константинопол, където е посрещнат тържествено. Цариградското население, начело с патриарха и други висши чиновници, го чака пред златните врати на града. На Василий ІІ е предложен бял кон, с който да поведе шествието. След него, оковани във вериги, вървели царица Мария, патриарх Давид, воеводата Богдан и всички пленени български чиновници. Шествието спира пред църквата Св. София, където е изслушан тържествен химн, а Императорът-победител обявява заличаването на българското царство.
Василий ІІ се доказва не само като военачалник, но и като дипломат. Той вижда, че за да може да държи в подчинение българския народ, трябва да привлече към себе си аристокрацията и духовенството. Още в предварителните си планове за похода срещу България, той е залагал главно на предателството от видните боляри и църковни служители. След окончателното превземане, на всички, които са му помогнали да подчини България, са раздадени специални граматери в които са изброени привилегиите на всеки и правата му според заслугите. Неучаствалите в заговори на практика запазват своята независимост като заемат местата на овластените от императора. Така на практика, от българския престол, е сменен само държавният глава – царя.
За това и в самото начало положението на българския народ остава почти без промяна. Данъците се запазват, както и плащанията се извършват в натура. Населението си остава закрепостено към земите със същите боляри и духовници.
Василий ІІ в политическо отношение запазва българските земи като една васална за него държава, начело на която поставя управник, който носи титлата „Дукс на България” със седалище гр. Охрид, което след известно време се премества в град Скопие, а по късно в гр. Средец /София/. Дуксът е в подчинение единствено на императора и има власт над девет теми /окръзи/. В църковно отношение титлата „Охридски български патриарх”, е заменена с „Охридски български архиепископ”, но заемана по закон от българин. За пръв охридски архиепископ е назначен дебърският монах Йоан.
Под властта му влизат тридесет български епископства, т.е. включени са всички от времето на българските царе Петър и Самуил с изключение градовете около Солун, Сяр, както и южнотракийските земи и Родопската област. Без промяна остава и изплащането на църковния данък каноникон. Органите на нововъведената византийска администрация се задължават да оказват почит и послушание на българския архиепископ и да не пречат при извършването на църковните и манастирски дейности. От това пък виждаме, че и в областта на религиозния живот също няма съществени промени.
Точно тази политика дава възможност на Василий ІІ да привърже здраво българските земи към Византия. По този начин територията на България се превръща в периферна на империята, разделена на военноадминистративни теми съгласно тяхната организация. Земите между Дунав и Стара планина са включени в темата Паристрион /Подунавие/ с първоначален център Велики Преслав, а след това – Дръстър. Югозападните български предели /дн. Македония/ са включени в тема България, с първоначален център Скопие по-късно Средец.
Северозападните поддунавски области /Белградската, Браничевска и Сремска/ са обособени като самостоятелна единица, наречена Тема на придунавските градове, със средище Срем. Земите на север от Дунавската делта образуват тема Западно междуречие. Териториите на юг от Стара планина са включени във вече съществуващите византийски теми Македония, Тракия, Стримон, Солун и др. Българското Черноморие и Родопската са обособени в последствие като отделни теми единици с различни наименования.
След смъртта на Василий ІІ през 1025 г. положението на българският народ коренно се променя. Наследилият го Константин VIII стяга обръча около България.
Българският архиепископ в Охрид е заменен с гръцки, променени са и правомощията на българските боляри и духовници. Новата политика на Византия слага край на държавната ни независимост. Византийците започват да налагат своята военноадминистративна система, постепенно изземват от българското духовенство управлението и езика на вероизповедание на българската църква, изменят данъчната система и налагат своето законодателство. Представителите на българската аристокрация са унищожавани, или са приобщавани към византийския патрициат, но най-силно страда обикновеният народ от новите, непоносими данъци.
Българската книжовност и паметниците на материалната култура са подложени на унищожение. Самостоятелната българска патриаршия е понижена в автокефална Охридска архиепископия, чието управление минава в ръцете на византийското духовенство. То заема висшите и дори някои от нисшите църковни длъжности. Богослужението започва да се извършва на гръцки език.
Новите византийски архиереи както по дух, така и по език остават завинаги чужди на духовните потребности на българите. Богослужебният български език се използва предимно в църквите на по-малките селища, за това и само те се посещават.
Всичко това показва, че е предвидена асимилация на българското общество. Българският народ трудно се адаптира към икономическите нововъведения. Промяната на основните натурални данъци в стоково-парични е страшна за българите, защото византийското стопанство е по-напреднало в посока на стоково-паричното стопанство. В България то има предимно натурално-разменен характер. Във Византия са разпространени паричните плащания, а българите не разполагат с пари.
Византийската данъчна система налага на българите и два нови данъка: синон и прония. Синонът е данък, свързан с издръжката на войската, при настаняването и в дадено селище. Съгласно този данък, местното население се задължава да издържа войниците. Разквартируването на една военна част може да разори напълно селяните, защото тя изземва хранителните запаси и материални придобивки. Пронията в някаква степен защитава бившите български боляри като им дава възможност да станат пронияри – събирачи на данъци в дадена област, като най-често това са бившите им имения.
Въоръжените опити за освобождаване на народа в поробените български земи започват още в първите години от византийското владичество.
В края на 1018 г. в Солун, двама български боляри правят първия опит за въстание. За целта владетелят на крепостта Белиград, /дн. Берат в Южна Албания/, боляринът Елемаг заедно със своето ръководство, пристига в лагера на Василий ІІ, облечен в робски дрехи. В замяна на своето покорство Елемаг е удостоен с титлата патриций и правото да живее в Солун. След като се установява в Солун и се среща с бившия владетел на крепостта Ракова- воеводата Гавра, имащ същата съдба, започват да правят планове за възстановяване на българската държавност в покорените земи. Планът им предвижда първоначално да овладеят Солун и да го превърнат в център на освободителното движение.
Още в началото на 1919 г. съзаклятието е разкрито. Гавра тръгва да бяга към своите доскорошни владения, но е заловен и ослепен. Елемаг е заловен и хвърлен в затвора. Срещу него е организиран съдебен процес, на който отрича всички обвинения и византийците възстановяват предишния му статут. В последствие за вярна служба е издигнат в ранг магистър и е назначен за катепан на областта Тарон /дн. източна Турция/.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
[…] […]
[…] […]