„Братя“ от Филип Димитров. Да се определи жанрово тази книга е трудна работа. Разбира се, не е роман; най-малкото няма (или почти няма пряка реч). Една приятелка казваше някога, че книги без пряка реч не чете – е, тази не е за нея. В същото време обаче не е точно и исторически труд (монография, както е прието да се казва по академичному), тъй като датите – тия толкова спъващи свежия препускащ ум при възприемането на отминалите събития камъни на педантичността, почти липсват в текста. Разбира се, има предтечи на подобно разказване на историята, аз поне се сещам най-малко за двама (+ цяла една школа): Жул Мишле (1798-1874), прочутия френски историк от ХІХ век; Тимофей Грановски (1813-1855), не по-малко известния руски историк отново от ХІХ век, изследовател на европейското късно Средновековие. Мишле, комуто съвсем наскоро публикуваха на български избрани произведения („Антология“, превод Радосвета Кръстанова, НБУ), е известен с един едновременно прецизен, но и поетичен поглед върху историята: всеизвестна е неговата захласнатост към природата на Франция, към труда на френския селянин; описанието му на славея се е превърнало в класика, както и разказите му за жените, за магьосниците, за любовта… „Библията на човечеството“ и „Легендите от Севера“, великолепните портрети от историята на Франция, трудът му за Френската революция: Мишле смесва наедно наука и белетристика, академия и поезия, история и романтика, ерудиция и символизъм, за да превърне историческото изложение не в скучно изреждане на дати и имена, а в грабващо и активиращо вниманието четиво. Жорж Батай нарича писането му „прекрасен акт на вярата“, àко и това да става в „Литературата и злото“…
Тимофей Николаевич Грановски, ученик на Леополд фон Ранке, официалния историк на Прусия, и на Фридрих Карл фон Савини, един от най-ярките представители на историческата школа в правото (изповядваща, че юридическите норми на един народ израстват постепенно от неговото обичайно право), е от видните „западници“ в Николаевска Русия, в чиито писания се усеща вярата на Хегел, че историята всъщност представлява развитие на Световния дух (за което, между другото, е осъждан от славянофилите). Лекциите му обаче нямат нищо общо с безличните мънкания за историческата необходимост на пресъхналия истмат (исторически материализъм), а са живи, увлекателни, с много подробности за частния живот на историческите фигури, който, според Грановски, определено има неотнимаемо въздействие върху обществено-политическите процеси. В негова памет след ранната му смърт (Грановски умира само на 42 г.) Херцен пише: „[П]риемайки историята като един правилно развиващ се организъм, той никога не е подчинявал събитията на формалния закон за необходимостта… Необходимостта в неговия разказ се явява като някаква съкровена мисъл, усещаща се отдалеч като някой Deus implicitus (скрито божество), предоставяща пълна свобода и пиршество на живота“. „Да го замени днес не може нито един човек“, скърби за него от Франция Иван Тургенев…
Любопитно е също, че и двамата „предтечи“ на Филип Димитров са специалисти по западноевропейско Средновековие, каквито са и знаменитите историци от школата „Анали“. Марк Блок, разстреляният от германските националсоциалисти през 1944 г. родоначалник на школата, пише през 1924 г. „Кралете чудотворци“ (на български: 2012, „Агата А“, превод Валентина Бояджиева); неговите най-близки съратници и съмишленици Люсиен Февр и Фернан Бродел също са съсредоточени предимно в този исторически период. „Братя“ е книга за българското Средновековие и по това тя се родее с всеизвестните французи от „Анали“, но се различава от тях: 1) по пространството, което обглежда – Югоизточна Европа; 2) по времето, което обхваща – не е „дългото време“ (la longue durée) на „Анали“, описва доста по-кратък период, малко по-малко от 250 години (246: от 815 г, годината на раждане на Методий, до 1061, годината на смъртта на Пресиян ІІ). С Мишле и Грановски, споменах вече, „Братя“ се родее по начина на разказване, но се различава от тях по: от Мишле, този символист на историята и романтик на Ancienne France, – с едно по-въздържано и лишено от патетика и възклицания писмо; от Грановски – с убеждението, преминаващо през цялата книга, че не толкова Световният дух е този, който създава и разгръща историята, а индивидуалния дух на отделно взетата и описана историческа личност.
Прочее, това е най-характерното за тази книга на Филип Димитров: той „изследва“ човека, неговите емоции, неговите заблуди, стремления, надежди и крушения. Ето как изглежда този подход при представянето на все още младия и не още цар Симеон:
„Както споменахме, Симеон бил в непрекъснато движение. Бил млад и енергичен. Бил учен, и то не само в религиозните, но и в светските дела. Усвоил изкуството на интригата и на доброто представяне, без които в Константинопол било трудно да бъдеш приет. Но преди всичко имал таланта да увлича хора, които да го следват. Не се представял обаче като голям оратор – предпочитал да пише, нежели да води диспути. Но владеел изкуството на беседата, на разговора в тесен кръг внимателни слушатели, пред които без показност, но с житейска убедителност, най-често с импровизирани отговори на не винаги очакваните въпроси, да изложи позицията си. И то така, че събеседниците му да я възприемат.“
В действителност онова, което интересува Филип Димитров, са не толкова делата, колкото мотивацията за делата: той прави исторически портрети, в които психологическия анализ е по-важен от историческите събития. Вярно, с много предположение, които – веднъж направени, се превръщат нататък в едва ли не доказани истини, но пък в процеса на изложението (единият брат, другият брат, взаимоотношенията им с роднините, близките и приближените) все повече се уплътняват и добиват релефни очертания. Прочее, той затова е и избрал да съпоставя братя: те са благодатна почва за сравнение, за размишление, за успоредици. От едно коляно, но с различни съдби, братята са, така да се каже, комбинирани двама по двама: Методий и Кирил, Борис и Роман, които са в единение и заедно вървят по едни и същи пътища, водят ги почти еднакви подбуди, попадат в едни и същи клопки; Владимир и Симеон, Пресиян и Алусиан – всеки със своя собствена пътека, които макар и да се пресичат за малко, след това пак се разминават без съжаление и без озъртане. Ето как изглежда това при последната историческа братска двойка Пресиян и Алусиан:
„Алусиан добросъвестно изпълнил задълженията си в Сената. Това, което му било по-трудно да направи, било да посети брат си Пресиян. Не знаел какво да му каже, как да му обясни всичко, което се било случило. Пътувайки в лодката, измислял нови и нови изречения – достатъчно кратки, за да бъдат убедителни, но и достатъчно ясни, за да придадат объркания смисъл на случилото се. И естествено те не му харесвали. Въздъхвал и започвал отново. Очаквал, че Пресиян ще изисква да научи с подробности защо е допуснал въстанието да се провали. Очаквал да го обвини за провала му. Очаквал да говори за съдбата на хората, подлъгани от миража на това, което им били представили за свобода. Но не се случило нищо подобно. Пресиян го посрещнал спокоен, кротък, без обвинения или разочарование. Бил измършавял, брадата му била пораснала, движенията му били бавни, но не несигурни, както би подобавало на монах, при това и сляп. И макар да знаел всичко станало през последната година, не задал никакви въпроси.“
Нека не ни заблуждава миналото свършено време – Филип Димитров дърпа разказа сякаш е очевидец. И го прави тъкмо защото желанието, а и усилието му е не да се занимава с патриотарски изхвърляния, нито да ожалва несбъднали се мечтания, а за да се опита да влезе във вътрешния мир на своите герои, да разбере защо са постъпили така, а не иначе. В някаква степен можем да наречем книгата му плод на историческата психология – психология, за/в която героите на историята са всъщност не герои, а живи пълнокръвни хора със своите съмнения, колебания, грешки и поражения. Това прави книгата му донякъде скандална, особено за онези, които са свикнали да гледат на българската история единствено като низ от победи и предателства; в неговия поглед обаче нито Алусиан е предател, нито пък Роман е онзи неволник, скопен в императорския двор, а е цар, носил достойно своята корона и също така достойно загинал в битка. В известен смисъл нему са по-интересни слабите, сломените, похарчените от историческото време, не триумфаторите; прочел е сякаш думите на Франсоа-Анри Дезерабл от романа му: „Някой си господин Пекелни“:
„Ами ако потомците, казва ми Клеман, на когото току-що съм прочел този пасаж, не само обезсмъртяват, но и представят нещата така, сякаш са съществували само знаменитости?“
В известна степен тъкмо незнаменитостите (или по-малко знаменитите) попадат в полезрението на Филип Димитров, макар че и тях той гледа през окуляра на психолога, не през този на историка или на писателя: анализ не на историческата личност и нейните деяния, а анализ на самата личност. Историята не като вихрушка от безлични социални сили, подчинена на желязна необходимост, а като неразкъсваем възел от човешки проби и грешки. Историята, населена с хора, както гласи заглавието на прекрасната поредица, тръгнала по идея на Вера Мутафчиева. Или по-точно: историята, разказана с хора…
Защо обаче „Братя“ и защо точно тези „Братя“? Според мен тези са, тъй като те оформят една своеобразна крива на възход и падение, преминавайки през Кирил и Методий – двамата, задали фундаментите на Златния български век; на Симеон и Владимир – когато българската държава се сдобива с мощ, стряскаща всекиго наблизо и надалеч; Борис и Роман – когато държавата и държавността започват постепенно да се сриват и рушат вследствие на различни неблагоприятни политически обстоятелства и варварски нашествия; Алусиан и Пресиян – когато държавата, нашата държава е само спомен, а нейните първи люде са просто едни покорени и покорили се велможи във византийския двор. Въздигане-връх-пропадане-гибел. И всеки от братята е носител на това движение: Методий въздига, Симеон върховенства, Роман пропада, Алусиан погубва. И всичко това, толкова характерно за всекиго от тях, може да се открои и се откроява единствено на фона на брата им: методичността на Методий пред стремителността на Кирил; величието на Симеон пред самотата на Владимир-Расате; обречеността на Роман пред смъртта на Борис; надеждите на Алусиан пред смиреността на Пресиян. Братята са като екрани един за друг; екрани, върху които се прожектира психическата устроеност на единия или другия. Те не могат да бъдат разгадани един без друг – само събрани те могат да бъдат разбрани. А заедно с тях разбрана и историята, която показва, както според Филип Димитров Методий учел моравския княз Светополк, че: „на земята никое добро дело само по себе си не е съвършено“. А аз бих допълнил: на земята никое историческо дело не е безлично…
Разбира се, тази книга не е роман. Но се чете като роман…
Източник: Митко Новков, Портал Култура
