Не винаги разбираме хората, с които общуваме. Ядосваме се на постъпките, грешките и недостатъците им. Това обаче трябва ли да бъде пречка, за да ги приемем безрезервно? Да признаем пред себе си, че съвършени личности не съществуват, но всеки има нужда от любов и подкрепа. Дори да изглежда непоклатим като скала, да не показва емоциите си и да е достатъчно силен, за да се справя сам с предизвикателствата.
Не винаги разбираме другите. А винаги ли разбираме себе си?
Как можем да очакваме, че винаги ще разбираме хората, с които общуваме, при положение, че често ни се случва да не разбираме себе си. Осъзнаваме, че може да сме добри хора, но има и моменти, в които нараняваме. И такива, в които губим контрол над ситуациите. Взимаме грешни избори. И се изненадваме от собствените си реакции. Това обаче не ни прави по-малко стойностни личности.
Има уроци, които трябва да научим, а това се случва чрез различните житейски ситуации. Днес сме едни, а утре сме други. Променяме се. Защото човешката душа се развива непрестанно. И никой няма да извърви пътя вместо нас, няма да води нашите битки, както ние няма да се борим за чуждите. И когато сме най-виновни, най-неразбрани, то имаме нужда от най-силна нужда да бъдем приемани.
Всеки може да ни обича заради успехите, добрината, красотата. Ние обаче се нуждаем от онези, които ще ни прегърнат, когато видят как падаме. Които няма да успеят да предотвратят раните, но ще ни държат, за да може да омекотят щетите. Няма да ни разбират, но ще бъдат до нас.
Децата ни, родителите ни, приятелите ни, любимият човек – всички те не са перфектни.
Да, понякога предлагаме сигурна работа на порасналото си мъниче. Искаме да му осигурим добър живот, стабилни доходи и спокойствие. То обаче мечтае да пътешества по света, да работи за себе си и да рискува. Не е задължително да го разбираме, за да приемем решението му. Защото то има нужда точно от това – да знае, че ако се провали, ще се го направи само пред себе си. Да, всеки иска най-доброто за своите деца, но най-важното е да бъдат щастливи. А радостта е там, където чертаеш своя собствен път, а не вървиш според чуждите заръки.
Не винаги ще разбираме родителите си, но ще живеем по-добре, когато ги приемем.
Може би сме искали повече, отколкото родителите са ни дали. Навярно не винаги сме били съгласни с решенията им, а след време осъзнаваме, че може би са имали своето право. Те обаче ни обичат с цялото си сърце. Време е да осъзнаем, че всяка майка и всеки баща се борят с живота, за да дадат най-доброто на най-скъпия си човек. Тогава неразбирането ще отстъпи място на приемането. А приемането ще направи път на най-чистата любов. Единствената, за която копнеем с цялото си сърце.
Човекът, с който искаме да прекараме живота си.
Влюбваме се. Обичаме. Всичко е прекрасно. В един момент обаче еуфорията от пърхащите пеперуди отстъпва място на един по-здрав разум. Лека полека започваме да ходим по земята, вместо да хвърчим в небето.
Това е и моментът, в който да се запитаме дали наистина това е онзи, с който си представяме, че ще градим бъдещите дни. Дали можем да го приемем с всички негови минуси, без да ни дразнят и изнервят до безумие.
Да му дадем шанс и той да си зададе тези въпроси. Как бихме се чувствали, ако той пожелае да ни променя? Защо тогава смятаме, че ние имаме право да му го причиняваме? Нима обичаме него или онзи идеален образ, който си изградихме преди време…
Нека приемаме хората, дори да не ги разбираме. Те се нуждаят точно от това. Ние също.
