Класика в жанра (на оправданията) е да кажеш, че външни врагове са ти попречили да си вършиш работата (по вътрешно убеждение) .
В политиката, от позицията на вожд, цар, президент, премиер и т.н. , не става дума единствено за оправдания, а за насъскване на народа срещу външен враг заради вътрешно политическо оцеляване.
Като автор на текстовете, които четете в ivo.bg, изпитвам на гърба си подобно усещане за отвличане на вниманието на своето микро ниво. Принуден бях да изпадна в режим на самоотбрана срещу пряка агресия. Значимите теми по света и у нас изпаднаха по това време от приоритетите ми.
А темите, които си заслужават коментара и анализа, нямат брой. Например…
Сидеров и неговата “Атака” са били на руска хранилка. Буквално.
Добро (м)утро!
“Откритието”, за което някои от нас пишем от години, беше легитимирано най-накрая. Щеше ли тук този факт да стане “новина” ако там, в Италия, не беше разобличена руската връзка на Сидеров?
Разпердушиниха тази плетка чрез разплитането на миризливия руски чорап на италиански ботуш.
Направиха го италиански журналисти, уличаващи в своя книга руския крайно лесен за разпознаване крайно десен слуга на Путин, местен националист и днешен коалиционен управленец в италианското правителство Матео Салвини.
За чест на колегите от сайта руската (с)връзка на Сидеров беше разобличена от тях преди две години. Но на такива разобличения, щом са направени на местна почва и не са подкрепени с външен авторитет, тук се реагира задушаващо чрез пълно премълчаване. Включително от страна на медии, които не могат да бъдат заподозрени в симпатия към Сидеров и неговата руска компания. Защо?
Това е колкото голям, толкова и тъжен въпрос. Дано отговорът да не е също така и толкова толкова прост, колкото избирателите, на които се подмазват политиците като на “прости” хора, готови да гласуват за прости свои подобия. Защото, струва ми се, проблемът с премълчаването на чуждите постижения в журналистиката у нас е същият, както във всяка друга област: елементарна ревност да не би да похвалим някой конкурент на собствения професионален терен и той не само да се възгордее, ами и да спечели нещичко. Я някой лев, я престиж и уважение. Направо е непоносимо, нали, докато “ние” ще си останем непохвалени.
Това е горчива като пелин констатация в духа на репликата на Елин Пелин за българския “гений на завистта”. Призракът на комунизма може и да не броди вече така наперено по нашите земи, но геният на завистта пак е тук и пак е същият. И ако питате мен, тъкмо той е основната причина да сме световни шампиони по усещане за нещастие и мърморене. Защото винаги има на кого да завидим- ако не у нас, то при съседите по континент, че и на други континенти.
Не се ли преборим с тази наша “особеност”, винаги ще бъдем последни в световното състезание за по-щастлив живот. Защото няма по-голямо самонаказване от това да си вечно нещастен в собствените очи.
