Старите престъпници се разцъкаха по позициите си и представиха новото старо мутренско лице на властта – като ново начало. Само че със стари к…и, нов бардак не става. Държава също не става.
.
Тотал щетата Мариана сменя тотал щетата Ангелкова.
От физиономиите на някои от новоназначените министри Чезаре Ломброзо би придобил материал за още една книга – по въпроса за престъпните черти, изразени чрез външността.
И естествено, на върха на цялата торна купчина, като най-големият капут ди тути капути, лежи Онуй. Самодоволен и нагъл, правещ всичко с пълното съзнание, че цялата власт е негова и ние – тулупите и нещастниците, не можем да направим нищо срещу него. Защото в него е силата, а силата се подчинява на правото само в теорията и приказките.
Светът вижда престъпниците и некадърниците в правителството и не се намесва с пълното съзнание, че това си е наш проблем.
А ние заемаме място, което им трябва за други цели. След тринадесет века съществуване България е на една крачка от пълната катастрофа, от която няма да може да се възстанови.
Защото никой чужд поробител не може така да смачка националната идентичност и дух, както могат да го направят родните национални предатели. Подиграват ни се в очите и ни обясняват, че не им пречим, като протестираме.
Пречим им със самото си съществуване.
Ние сме ценни не като народ за тях, а като матриЯл за доене на евтина работна ръка и пари. За всичко останало всяко бездомно куче има повече права и защитници от бедните български граждани.
И си спомням големият български поет Вапцаров, отричан от мафията, която май сега съжалява, че не може и нас да ни разстрелва по стрелбищата. Във „Вяра“ той пише:
„Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.“
На нас ни отнеха вярата.
Вярата в утрешния ден, в бъдещето и в това, че сме свободни граждани, които определят сами съдбата си. Убиха мечтите ни и ние повече не мечтаем за бъдещето на България.
Прогониха децата ни и ние не намираме смисъл да продължаваме да се борим за родината си. Убиха животните ни и ни принудиха да сме зависими дори за храната си. Убиха надеждата ни. И остана само тиня и кал, в която ни натикаха.
Тези дни решаваме дали ще имаме бъдеще и надежди.
Другата възможност е да оставим майка България да бъде опозорена и убита пред безучастните очи на света.
Автор: Елена Гунчева