Мислим си, че имаме проблеми? Нямаме проблеми! Не и докато не почувстваме, че адът е на земята, а пламъците му вече не просто изгарят, а изпепеляват душата ни…
Мислим си, че имаме проблеми? Нямаме проблеми, докато не се сблъскаме с хора, който вместо да помагат, са готови да убият! Без оръжия и напълно законно. Обаче ние не можем да ги застреляме със своите чувства и да им върнем патроните.
Макар да имаме желание да усетят поне една частица от това, което са ни причинили. Ние сме зависим от тях. И това е брутално!
Мислим си, че имаме проблеми? Нямаме проблеми, докато не дойде време да направим избори, които водят до гадната задънена улица. И не се лутаме, за да видим в коя нейна част има поне мъничко светлина. И дали изобщо има такава.
Защото пламъците на тези избори, ще ни нараняват безмилостно цял един живот. До последната глътка въздух. Докато душата има памет, а мозъкът функционира правилно.
Защото е почти възможно да простим на другите, но рядко можем да простим на себе си. Дори, когато не сме реално виновни. Мислим си, че имаме проблеми? Нямаме, докато не се почувстваме безсилни, глупави и смазани…
Толкова глупави и смазани…
Адът може да е на земята.
И понякога е точно тук. Не знаеш защо трябва да го изживееш, не знаеш как да спасиш – себе си и онзи, който обичаш повече от всичко на света… Адът е тук на земята, когато си неспособен да докажеш обичта си. И да преобърнеш всичко, за да намериш решение.
Адът съществува в мислите и чувствата. В неизвестното и известното. Вътре в нас. Адът иска да си играе не просто с телата и душите ни, а с тези на хората, които обичаме най-силно. Адът е емоция. И единственото, което трябва да направим е да преминем през нея.
Нямаме време да чакаме. Или ще потънем или ще изплуваме. Но няма да бъдем онези, които сме били. И все пак ще запазим човешкото в себе си. Трябва да изплуваме! Наистина трябва.
Следите от дъното трябва да се изтрият.
Дължим го на себе си и хората, които са силни за нас. Ти си всичко!
Извинявай, че аз не съм толкова добра…
