Според демократичния теоретик Джовани Сартори в демокрацията съществува така нареченото състояние на „претоварване и неуправляемост“. В първия том на книгата си „Теория на демокрацията“ Сартори обяснява, че това състояние може да е резултат и от протестни действия. Авторът определя тези действия като форма на улична демокрация и смята, че когато възникне такава активност частта от властта, която губят управляващите не отива в гражданите, а може да се окаже дори, че резултатът е отрицателен и за двете страни в конфликта – и двете страни губят и демокрацията преминава в състоянието на „претоварване и неуправляемост“.
Джовани Сартори не смята, че уличната демокрация е по-добрата демокрация. За него изборите отразяват общото съгласие, а гласовете, които се чуват от улицата са гласовете на малки и много шумни групи.
Политическата ситуация у нас е подобна с уговорката, че състоянието на „претоварване и неуправляемост“ продължи живота си и след като отминаха протестните действия и парламентарните избори, въпреки че протестиращите получиха значително представителство в 45-ото Народно събрание.
Свидетели сме на невъзможността за сформиране на правителство от партиите на протеста („Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън“) и от втората политическа сила след парламентарните избори – „Има такъв народ“, която също се поставя в графата на промяната. И двете политически сили – „Има такъв народ“ и БСП върнаха мандата без да се опитат да сформират правителство, дори и без инициирането на преговори за съставянето на такова, които да са фокусирани върху икономическите и социалните проблеми, резултат от глобалната пандемия. Никоя от политическите партии на промяната не иска политическата власт, чрез която да институционализира социалните интереси, които имат претенцията, че трябва да представляват.
Ако се обърнем към Макс Вебер целта на всяка политическа партия е политическата власт. Тя е инструментът, чрез който се реализират интересите на социалната база, която представляват политическите сили. Казано с други думи партиите на промяната и на протеста казват:
„Ние отказваме да Ви представляваме в това 45-то Народно събрание, но ще го направим в следващото Народно събрание, ако изборният резултат е по-благоприятен – ако искате да не попадаме в ситуацията от избори на избори (на претоварване и неуправляемост) увеличете подкрепата си към нас.“
Субектите на промяната, недоволни от степента на промяната, която донесоха миналите парламентарни избори, просят от демокрацията по-голяма подкрепа в бъдещите избори. Факт в подкрепа на тази теза са и последните действия на това Народно събрание – те бяха концентирани основно върху направата на промени в Изборния кодекс и ЦИК.
Недоволните граждани, които участваха в протестните действия, не гласуваха за промени в ЦИК и в Изборния кодекс. Което показва, че политиката у нас не е инструмент за регулиране на социалните конфликти чрез представляването на различните обществени интереси, а е инструмент за разправа с политическия опонент. Ако следващите избори отново не удовлетворят основните политически сили, от които зависи съставянето на правителство, тогава отново ще трябва да повторим упражнението. Формулирано в едно изречение:
„Ще Ви представляваме тогава, когато получим резултата, който очакваме!“
Ако партията на Слави Трифонов „Има такъв народ” никога не получи подкрепата, която очаква, това означава ли, че ще трябва да жертва основните си политически тези, отказвайки се да търси по-широк консенсус около тях? Демокрацията е и възможността да приемеш или не, или поне да чуеш различни възгледи, да ги обориш, да изградиш мнозинство около тезите си в резултат на дебат. Там, където няма различия, а има монопол върху мнението, там няма демокрация.
„Уважаеми, зрители, спите ли?“ – често се чуваше от Шоуто. Разликата е, че зрителите вече са и гласоподаватели. Разликата също е, че политиката не е шоу. Друга разлика е, че г-н Трифонов не е демократ и дори има автократични наченки в поведението си въпреки референдума и въпреки шума в подкрепа на прякото допиване във вечерните шоу предавания. Стивън Дейвис в есето си „Опасни спътници на популизма“ твърди следното:
„За разлика от конкуриращите се елити, един бъдещ автократ може да предложи на мнозинството съюз срещу малцинството, като го нарочи за враг на народа. Ако само му дадете властта, ще ви отърва от всички адвокати, банкери, професори, евреи, глобалисти, имигранти, сенатори, съдии, медии и пр.”
На домашната политическа сцена картината не е по-различна – от „Има такъв народ“ са двигател на подобен съюз, който е насочен срещу някои от политическите партии, участващи в предишните управления – днес те са враговете на народа. Резултатът от този тип поведение е „претоварване и неуправляемост“ – нито властта е в народа до следващите избори, нито респективно от „Има такъв народ” искат политическата власт в това 45-то Народно събрание.
Изводът: Политическата власт, която загуби предишното статукво, не отиде в политическите субекти на промяната /в простиращите и в политическите партии, подкрепящи протеста и промяната/. Резултатът от загубата на власт е май отрицателен за всички. И отричаното статукво загуби политическата си власт, но тя не отиде в промяната, защото промяната не я иска. А Джовани Сартори за пореден път е актуален и за пореден път оправдава приноса си към демократичната теория с тезата си за „претоварване и неуправляемост“, въпреки че трудът му е отпреди около 50 години.
Източник: Станислав Тодоров
