Финансистът и икономически анализатор Евгений Кънев публикува анализ във Facebook, в който коментира новогодишната реч на президента Румен Радев, както и значението на думите „патрЕотизъм“ и „патриотизъм“. Публикацията гласи следното:
„В своето новогодишно обръщение Радев не пропусна да ни облъчи с неговата омраза към всички, които не само не споделят неговото разбиране, но и уж водят някаква мистична битка с националната памет. Това култивиране на комунистическия разказ на нашата история – в която МОЧА пасва идеално – сякаш има за цел да превърне паметта в неизтриваем отпечатък върху нашата самоличност – без възможност за преформатиране, което да спре завинаги обслужването на руските интереси у нас.
Парадоксално, дори критиката срещу издигането на национален символ като българското знаме на вече доказано неподходящо място /знамето се скъса и трябва редовна подмяна/ се възприема от нашия президент като отцеругателство и отричане от Отечеството. Всъщност това болестно преживяване на съвременността през миналото получи названието „патрЕотизъм“.
Да почна малко по-отдалеч.
Днешният патрЕотизъм е бил полезен през 19 век по време на Възраждането. Тогава в Европа ферментират нациите, а покрай тях възникват нови държави въз основа на триединството на етнос, език и територия. Така възникват Италия и Германия, а по-късно – след разпада на земните империи /Отоманската, Австро-Унгария, Русия/ и редица държавици в Централна и Източна Европа. Тогава възниква и България, но непълноценно, заради което ще води поредица войни през 20 век.
Възникването на българската нация е сложен процес и не е предмет на този текст. Но патриотизмът на 19 век е обслужвал през тогавашните писатели и поети – с най-голяма заслуга на Вазов – именно тази цел. Затова понятието „Отечество“ е винаги на първо място. Постепенно се изгражда пиетет към това абстрактно, неодушевено понятие, а след това героите, които загиват за него стават неприкосновени идоли, някои дори канонизирани. Но забележете – далеч не всички загинали поборници стават идоли, а само една видна група от тях: идеалистите.
*Поборниците са били три групи. Първата е била на откровени хайдуци, които са виждали в политическия аспект на своите действия основа за бъдещи облаги – като някои от първите воеводи на чети. Втората група са били прагматиците – имали са качествата за революционери, но не са били готови да си жертват живота на всяка цена – много от тях доживяват Освобождението и след това стават български държавници. Нещо повече – те се опитват да заглушат подвизите на третата група – идеалистите и са неглежирали тяхното дело, оставяли са без помощ роднините на загиналите идеалисти, искали са цялата слава за себе си. За идеалистите не само идеята за свободното отечество е била водеща и са станали известни с нея, но и са били готови да си жертват живота за нея. Вероятно за това Ботев и Левски стават българските икони.
Вазов – най-вече със своята „Епопея на забравените“ – увековечава митовете за идеалистите и ги поставя на българския олтар на Свободата. Но важни за поколенията стават не толкова техните завети, колкото техните ликове и дело. Нали и днес всички честваме героите, но не следваме заветите им? Защото се следват реални хора, а не идоли, които по дефиниция са недостижими. Младата българска нация има нужда от такива герои-идоли, когато нейното обединение е било върховна национална цел. Обичта към абстрактната родина, отечеството е на пиедестал.
Защо абстрактна? Защото родината е в съчетание с народа като едно цяло. Тук ВСЕ ОЩЕ няма място за отделния човек.
Конфликтът народ-човек на литературно ниво, а след това и на културно-обществено ниво започва в началото на 20 век с появата на литературния кръг „Мисъл“ и по-късно на символистите. В този кръг са Пенчо Славейков, Яворов, д-р Кръстев. Известна е тяхната продължителна битка с Вазов за качеството на поезията през дискурса на народа, Родината (Вазов) срещу човека с неговата личност, достойнство, чувства /“Мисъл“/. И кое е по-важно. И всъщност изниква и въпросът какво е патриотизъм. Но още оттогава, като че ли европейският полъх в език, култура, изкуство, образование, мода остава запечатан на ниво интелектуален елит.
Разликата с днес е, че този елит управлява основно третата българска държава до 9.9.1944 г. И той налага поведенчески модели. Да, отечеството, държавата, нацията остават основната парадигма заради борбите за национално единение. Но целият ни елит е минал през Европа и сме равностоен народ в Лигата на нациите.
Новата власт след 9.9.1944 г- излъчена от най-малообразованите прослойки с доминантна ориенталска култура, която лесно адоптира азиатско-съветската – има нужда от култове.
Дотогава всъщност е нямало. „Култът беше чужд на българите, създали богомилското движение“ – пише Георги Марков в репортажите. „Той кацна със самолета на Георги Димитров от Москва.“
Народ, съставен от личности не може да бъде управляван по съветско-болшевишки маниер. Затова те са избити или низвергнати до „бивши хора“. Нужен е народ, който да се кланя на култове. Наред с комунистическите герои, започва култивацията на Левски и Ботев. Апогеят е през 80-те, във връзка с 13 века България. В тази връзка се появяват серия кинофилми за българските царе, а по ТВ вървят сериали по Записките и за Петко Войвода. Прави се опит за култивация на самото „българско“ за сметка на хората с друго етническо и религиозно самосъзнание – в подготовка за Възродителния процес.
Всичко това е научно доказано – че национализмът е последния пристан на всеки тоталитаризъм.
Къде е човекът, личността с нейното достойнство, чест, гордост, мъка и т.н.?
Той е непотребен, защото е длъжен да бъде елемент от народната маса.
Това е изворът на днешния патрЕотизъм – римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните фетиши, за да може да бъде контролирана и направлявана народната маса от (поставен отвън) вожд.
Какво е истински патриотизъм?
Най-вече да разбираме всичко по-горе. Да приемаме всичките ни герои със собствените им достойнства и недостойнства. Ако не можем – да не поддържаме фетиши. Да се опитваме да създаваме и възпитаваме добри и образовани хора, които да стават личности – съпричастни с другите хора. Да станем модерно солидарно общество, което да си избира водачите по достоен, честен начин. Които избрани – да работят за изграждането на хората като личности, които ще бъдат на нивото на 21 век.
На нивото на Човека.
За да „бъдем равни на другите европейски народи“.“