Ананиев пак се опита да си поеме въздух. Стъклата на очилата му опираха трагично плътно в очните му ябълки. Това върху лицето му със сигурност беше задника на Каракачанов. В лявото си ухо усещаше лакътят на Дончев, а върху едното му коляно Ангелов не спираше да мърда. Щяла да му се развали прическата.
– Колко стана часа? – избоботи премиерът зад волана.
Наглецът от НСО, който се простираше сам на цялата предна седалка, погледна часовника си и докладва сухо:
– 23:25
Джипката беше спряла на поляна, високо над гъстото лепкаво тъмно нищо, което някои наричаха София. В задната част на купето бяха събрани всички министри от кабинета. Един върху друг, натъпкани и сплотени.
– Ох! – извика Ахладова
Никой не й обърна внимание. Още принципно не бяха свикнали, че я има, а и в момента дори не я виждаха – беше някъде между глезените на Банов, изтривалката и прасеца на Сачева. Премиерът смъкна леко стъклото и се загледа в светлинките, които се размазваха в мъглата на града. Усмихна се, а челото му се сбръчка доволно, реципрочно на врата. Обърна се леко назад към усуканите в едно министерски тела и извика:
– Готови ли сте, бе?
– Нмога ддишам – опита се да се оплаче Ананиев някъде в процепа на Каракачанов.
– Аре, стига бе! Дръж се мъжки! В София си, кво дишане?!
В този момент радиостанцията изпука. От другата страна се чу бръмченето на дежурния:
– Шефе, да гасим ли?
Борисов пое дълбоко дъх, поклати леко глава и изпусна едно тихо, драматично „Давай“.
После всичко стана бързо. Първо изгаснаха високите сгради, после уличните лампи, накрая и мъждукащите мазни светлинки на къщите в крайните квартали. Останаха само пълзящи фарове, тръгнали някъде на майната си.
Премиерът избърса хукналата по брадата му щастлива сълза и метна ръка връз раменете на оня от НСО. После запя:
– Земля в илюминатаре, земля в илюминатаре видна…
Министрите отзад се опитаха да се включат, но устите им бяха заети или със задниците, или с петите на колегите. Затова просто замучаха, доволно и ритмично. Като истински екип.
„Локдаун за три секунди. Дори Кобрата не е е толкова бърз“, помисли си премиерът и гордо запали двигателя на джипката.
Чакаше го път. И да, сам си го е правил.
Източник: Радослав Бимбалов
