От ПП „Да, България!“ разпространиха позиция на доц. д-р Атанас Славов, бивш министър на правосъдието /2023 – 2024 г./ във връзка с Решението на Конституционния съд по конституционно дело №1 от 2024 г., в която пише:
„На 26 юли Конституционният съд /КС/ се произнесе с решение по извършените през 2023 г. конституционни промени /Решение № 13/ 2024 г./. Както се очакваше, една част от промените, насочени към укрепване на парламентаризма /непрекъсваемост във функционирането на парламента и ограничаване на дискрецията на президента при формиране и назначаване на служебното правителство/, бяха потвърдени от Съда. Основната част от промените относно новата структура и функциониране на съдебната власт чрез създаването на два самостоятелни кадрови и административни органа – Висш съдебен съвет и Висш проурорски съвет, както и относно ограничаването на функциите на главния прокурор, бяха обявени за противоконституционни. Водещият аргумент за това е несъответствие с тълкувателно Решение № 3 / 2003 г., с което са въведени ограничения /процедурни и съдържателни/ пред Народното събрание да упражнява функциите си по Глава девета от Конституцията, които конституционната теория определя като производна учредителна власт.
Трябва да се отбележи, че самото Решение № 3/ 2003 г. е едно от най-спорните, както в конституционната доктрина, така и в демократичния политически процес. Това е така, защото КС прилага разширително тълкуване на понятията „форма на държавно управление“ и „форма на държавно устройство“, чиято промяна е резервирана компетентност само за ВНС като първична уредителна власт, т. е. национална представителна институция /конституанта/ , най-пряко изразяваща волята на суверенния народ /чл. 158, т. 3 КРБ/. Най-честите определения за това решение са „поръчково“, „политически мотивирано“, „решението Филчев“, тъй като е постановено по тълкувателно искане на тогавашния главен прокурор Филчев, чиято цел е да съхрани своята практически неограничена власт, с която се злоупотребява без да се носи каквато и да е отговорност /както става ясно от решението на ЕСПЧ по делото „Колеви срещу България“ и много други публично известни казуси/. В това спорно решение КС приема, че всяка по-съществена промяна в структурата на органите на съдебната власт би била промяна във формата на държавно управление, следователно не може да се извърши от обикновено НС, а само от ВНС.
Самото разширително тълкуване на понятието „форма на държавно управление“ не съответства на утвърдените дефиниции в конституционната доктрина от последните две столетия. Това е особен теоретичен и практически принос на нашия КС, който може да бъде защитен като елемент на националната ни конституционна идентичност!
С това свое решение отпреди две десетилетия, КС по същество си присвои компетентност, която не е изрично възложена от Конституцията – липсва разпоредба, която изрично да оправомощава КС да се произнася по конституционността на закони за изменение на конституцията, тъй като с тях се упражнява производна учредителна власт, а КС е учредена власт. Нещо повече, дори да приемем допустимостта на това дописване на Конституцията от самия КС, разширяването на тази компетентност отвъд разумните граници за процедурен контрол /дали не се нарушава компетентността на ВНС по чл. 158 КРБ/, превръща КС в позитивен конституционен законодател. Така КС от учредена власт, която трябва да гарантира върховенството на Конституцията по отношение на другите учредени власти /НС, МС, президент/, сам се превръща в де факто учредителна власт без да има каквато и да е пряка демократична легитимност. Да имаме предвид и липсата на високо обществено доверие, защото КС масово се възприема като санаториум за „заслужили другари“ от политическата и съдебната номенклатура /изключенията се броят на пръсти/.
Аз бих добавил още едно определение за това Решение № 3/ 2003 г. – „езотерично“. То е такова, защото неговият смисъл е понятен само за посветените в тайната на дълбокия конституционен консенсус и ценност на персонализираната фигура на главен прокурор в българския конституционен модел. Тази „ценност“ е толкова основополагаща, че практически всеки сериозен опит на законово или на конституционно ниво да се въведат някакви механизми за публична отчетност и демократичен контрол на тази свръховластена фигура се явяват, според КС, промени в ценностното ядро на Конституцията и във формата на държавно управление и могат да се извършват само от ВНС.
Разбирането, че в демократичната правова държава, върховенството на правото е основен принцип, изискващ преди всичко независимост на съда, и отчетност на прокуратурата, предполагащо принципа „никой не е над правото“ /в т. ч. и главния прокурор/, явно не е водещата ценност в ценностно ядро на Конституцията, защитавано от КС. Но функциите, статута, мястото в системата и мандата на главния прокурор са такава водеща ценност.
Изповядвам, че не съм от посветените в тази дълбока тайна на Решение № 3/2003 г. и на този точно ценностен консенсус в Конституцията от 1991 г. Тази наложена от КС йерархия на ценностите влиза в колизия с основополагащи принципи на конституционната демокрация, с установени европейски и международни стандарти за независимост на съда и на съдебните съвети /вж. докладите на Венецианската комисия/, с поети наши институционални ангажименти като член на ЕС и Съвета на Европа, с натрупаната съдебна практика на ЕСПЧ и Съда на ЕС.
Ще изложа най-сериозните дефицити и вътрешни противоречия на последното решение /Решение № 13/ 2024 г./, което ще блокира за един продължителен период от време възможността да се осъществи конституционна реформа на съдебната власт в съответствие с фундаменталния принцип за независимост на съда:
- Поставя като съществен елемент от ценностното ядро на Конституцията и като атрибут на формата на държавно управление функциите, статута, мястото в системата и мандата на главния прокурор, които се бранят с цената на всякакви теоретични еквилибристики. Явно това е sacrosanctorum-a на Конституцията.
- Безкритичната вяра и упование в непогрешимостта не само на диспозитива, но и на мотивите на Решение № 3/2003 г., с което се легитимира обявяването за противоконституционна и невалидна най-съществената част от съдебната реформа.
- КС е учредена власт, но си е присвоил правото да упражнява по същество учредителна власт, замествайки волята на конституционното мнозинство в Народното събрание /действащо като производна учредителна власт/ със своята собствена воля. И то без да има изрично конституционно упълномощаване за това /чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ не дава такова изрично правомощие за конституционните закони, приети по реда на Глава девета/.
- Липсата на каквато и да е референция към трайно установени европейски и международни стандарти за независимост на съда и на съдебните съвети, както и към специално изготвени доклади на Венецианската комисия на Съвета на Европа, на Европейската комисия /Доклад за върховенството на правото за 2024 г./, резолюция на Комитета на министрите на Съвета на Европа, всички оценяващи положително предприетите конституционни промени в тази им част. КС явно е избрал да функционира в собствената затворена езотерична и самоподдържаща се вселена, в която има само две референтни точки – волята на учредителите от 1991 г. и Решение № 3/ 2003 г.
- Противоречивост и непоследователност в мотивите – запазва се новата разпоредба за служебното правителство /чл. 99, ал. 5 КРБ/, въпреки че точно там се ограничават съществено конституционно възложени функции на президента по формиране и назначаване на служебното правителство като се свежда до минимум възможността за упражняване на дискреция. Тази разпоредба със сигурност влиза в директна колизия с мотивите и диспозитива на Решение № 3/2003 г., но не е обявена за противоконституционна.
- Част от разпоредбите относно новата структура на съдебната власт не са обявени директно за противоконституционни, но понасят същата тежка санкция, защото били част от един „нормен комплекс“, а в същото време по същество възпроизвеждат действащи от 2015 г. разпоредби, които не са противоконституционни.
- Обявените за противоконституционни разпоредби са обявени и за невалидни, което значело че се възстановява редакцията на Конституцията отпреди осъществената промяна, но пък се запазват възникналите правоотношения /с което се влиза в противоречие с друго установено юридическо правило, че при прогласяване на нищожността на един акт, се приема, че изобщо не са възниквали валидни правоотношения/.
Отвъд риториката за защитата на волята на суверенния народ, олицетворена от оригинерната учредителна власт ВНС, Конституционният съд по същество се превръща в неин върховен тълкувател, а в конкретния случай в неин пророк или оракул /по думите на съдия Румен Янков/. Оказва се, че не актуалната воля на суверенния народ изразена от производната учредителна власт – Народното събрание /действащо по реда на Глава девета/, а волята на учредената власт – КС, присвоила си правото да пророкува от името на суверена, е водеща. Тъжното е, че всеки път суверенитетът се персонифицира в главния прокурор…
Това е тайната на конституционната езотерика на българския КС. В нея няма нищо съдържателно юридическо, а по-скоро е израз на кастова принадлежност към един отъждествил се с гласа и волята на суверена олигархично-политически елит. За присвояването на народния суверенитет обаче /чл. 1, ал. 3 КРБ/ трябва да се носи най-тежката отговорност. А когато институциите отказват, гражданите имат естествено право на ius resistendi…“
Д-р Петър Стоев: Стресът е двигател на прогреса, но може да води до болести и смърт (I част)
