„Вече стотина дни България си има ново правителство, което дойде със заявка за промяна. И хората на културата, като най-уязвими, яхнаха надеждата, че нещо най-после може да се промени, че най-накрая някое правителство ще проумее, колко важни и основоположни за развитието на една държава са образованието и културата. Въпреки, че в нито една предизборна програма нямаше нищо конкретно и съществено за културата, въпреки че и до настоящия момент новото правителство няма изложена идея, камо ли дългогодишна стратегия как, кога и накъде ще води културата, то хората създаващи култура продължават да очакват, че и на тяхната улица ще изгрее слънце. И най-вече, всички разчитат в бюджета, парите за култура да са повече. Това добре, парите наистина трябва да са много повече, но само те в никакъв случай не са най-важното. Те са само средството, но не и самото решение. И в здравеопазването ежегодно се наливат все повече и повече пари, но това не пречи да сме първи по смъртност и да сме най-болната нация.“
Това пише в своя позиция Атанас Янкулов, продуцент, издател, менажер на български артист-изпълнители и организатор на концерти и спектакли. Тя беше разпространена до медиите като в нея пише още:
„Всички знаем, че до 1989 година в тоталитарната държава имаше тотален и контролиран монопол с едно радио, една телевизия, едно място за звукозаписи, една агенция за концерти и прочие. След промяната много неща наистина се промениха към добро: появиха се стотици звукозаписни студия, издатели, разпространители, организатори на концерти и изложби, продуценти на музика, театър, кино, концерти, фестивали, изложби, автори, изпълнители, режисьори, оператори, фотографи, рекламисти, пиари, менажери, издатели на книги и много други.
С две думи националният културен продукт във всичките му разновидности започна да се създава и развива извън държавата и въпреки нея. 30 години по-късно, непроменена в България, остана само една институция – Министерството на културата, което повече от обективно и фактологически правилно е да се нарича Министерство на държавната култура. Звучи нелепо, но истината е, че то се занимава само и единствено с държаните културни институти. Това само по себе си е изключително нужно, важно и положително въпреки, че имам лично мнение за бюджетното изкуство, на което обществото заплаща осигуровки, заплати, наем, ток и прочие, като в същия момент отсъства пряка връзка, критерий и оценка от самите потребители на това изкуство. Убеден съм и вярвам, че държавата трябва и то много сериозно да подкрепя оперите, симфоничните оркестри, театрите и другите културни институти, но за да е ефективно това следва да се извърши сериозна реформа в принципите, системите и критериите при управлението на този държавен културен сектор.
Моята голяма болка е за пълното безхаберие към културния сектор, който не е на заплата, не се финансира и не се подпомага от държавата, но създава по-голямата част културния продукт, който произвежда добавена стойност, от която се финансира и държавния сектор.
Битува и е наложено мнението, че тези които могат, които рискуват, които влагат освен своя талант и своите пари като се самофинансират и работят, работят, работят…то „те да се оправят сами“ без да разчитат на държавата. И те наистина го правят и то успешно, защото имат конкуренция и реален измерител и оценител в лицето на Нейно Величество Публиката. И те не спират да се усъвършенстват и да се учат, да търсят, да инвестират, да падат и пак да стават, да произвеждат културен продукт, който потребителя да приеме или отхвърли-такава е съдбата на всяка песен, театрален спектакъл, книга, картина или концерт.
Обидно е една държава да няма отношение към творци като Лили Иванова, Васил Найденов, Тоника, Георги Христов, Сигнал, Диана експрес, Тангра, Орлин Горанов, Ритон, Васко Василев, Александрина Пандачанска, Соня Йончева, Теодосий Спасов, Йордан Камджалов, Георги Черкин, Ангел Заберски, Живко Петров, Михаил Йосифов … и още много други…Любо Киров, Графа, Тони Димитрова, Миро, Мария Илиева, Веселин Маринов, Деси Добрева, Хилда Казасян, Акага, Д-2, Михаела Филева, Валя Балканска, Ибряма, Николина Чакърдъкова, Ансамбъл Българе, Чинари,…и още, и още…Стефан Вълдобрев, Камен Донев, Мариус Куркински, Мария Бакалова, Виктор Калев, Александър Сано, Краси Радков, Яна Маринова…и още хиляди други артисти, музиканти, писатели, режисьори, оператори, сценаристи, драматурзи, сценографи, автори, поети, писатели, художници, скулптури, дизайнери, продуценти, издатели, организатори, менажери, пиари…това е армията, която създава огромната част от националния културен продукт без да разчита на държавата да им плаща заплати, наеми, консумативи, осигуровки и прочие.
Те имат нужда само от национална стратегия, структура и система на организация на всички процеси свързани с културата в нейната цялост, а не както е до настоящия момент – министерството да се занимава само и единствено с държавната бюджетна култура. Повече от ясно е, че сегашната система предполага и предопределя корупционни практики, раздути щатове и ниво на културните продукти, които нямат реална оценка и стойностен измерител. Така, че не е важно само колко пари ще се „изсипят“ в тази бюджетна държавна култура, а трябва преди всичко да има правила, принципи и стратегия за развитие на цялата (не само държавна) култура във всичките й аспекти: меценатство, правилна политика за ниски наеми на държавните зали и места за представяне на култура, смислени фондове и сесии, които да спомагат за устойчив растеж и развитие, държавна политика за разпространение на българската култура зад граница, стратегия за развитие на културния туризъм, облекчен достъп до медии и по мащабно присъствие на българската култура в тях, включително и зад граница, и много други.
Тридесет години българската култура продължава да чака промяната и да се надява най-после някой смело да отвори широко прозорците на това министерство, хубаво да проветри и дезинфекцира, експертно да нареди приоритетите в културата, да седне на една маса с всички нейни представители и да изгради ефективна дългосрочна и устойчива стратегия за развитие на българската култура и с една дълбока, смислена, експертна и ефективна реформа да превърне културата в основен приоритет на България. Не за да я подпомага, „бута“ и „кърпи“, а за да се превърне във водещ стълб на държавата. За това се иска много хъс, много отдаденост, експертност, знание и и най-вече отговорен и можещ екип, и разбира се той самият да е културен. Както е казал великият Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“.“
