Васил Левски – Апостола на свободата, остава в българската история като символ на борбата за независимост и обединение на българския народ. Последните дни от живота му, започвайки с фаталната среща в Къкринското ханче, бележат трагичен край на неговите усилия.
Тези исторически факти се разглеждат от историка д-р инж. Румен Петков. Той разкрива интересни събития от този период на Апостола. Можете да се запознаете как историята разкрива драматичните събития, довели до залавянето му и последвалите разпити, разкриващи мъжеството и решителността на Левски в лицето на османската власт. Чрез свидетелствата на неговите съратници и други очевидци, ще се разгледа как едно случайно разпознаване и неуспешни планове за бягство довеждат до неговия трагичен край.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„На 26 декември около 06:00 часа по смрачаване Левски и Никола Цвятков пристигат в село Къкрина и отсядат в ханчето, което се намира на три километра от пътя за селото. Ханът е комитетски и го държи Христо Цонев-Латинеца, като член на комитета. Съгласно уговорката Христо Латиница, пристига от Ловеч специално за срещата, за да ги посрещне и с готовност да ги приюти да нощуват.
По това време ханът е пълен, предимно с подпийнали българи. Масите са отрупани със свински пържоли, кюфтета и кебап. Левски и Цонев се отправят директно към стаята за спане. Тук обаче се случва нещо много интересно. Един от клиентите задава въпрос на Христо, като собственик на заведението: „Кой е тоз?“, имайки впредвид Левски. Христо му отговаря: „Името му е Христо, дядо Ивановия син-Крачула на Петко касапина брат.“
Оказва се обаче, че същинският Христо Иванов е кръстник на този селянин. Въодушевен мнимия посетител влиза в одаята, където се подготвят за спане Левски и Цватков със думите: „Ти ли си бре, Христо?“ Левски му отговорил: „Аз съм.“ Селянинът отговаря: „Променил си се, не можах да те позная, нали си ми кръщавал децата?“ Левски се сеща, че става дума за Христо Крачула, и му отговаря: „Аслъ съм се изменил, като съм ходил толкова години по Сърбия!“
Апостола си намира повод и излиза навън, като казва на селянина, за да се отърве от него: „Утре ще се видим!“ Левски и Цвятков излизат навън и дълго гледат месечината. Имало е пълнолуние с ореол. Левски започва разговор: „Голям кръг светлина като харман”, след което започва да разяснява на Цвятков, че това е знак „за дъжд“.
Полека-лека селяните се изнизват и в хана остават Левски, Никола Цвятков и Христо Латинеца. Вечерят заедно, поприказват си и се уговарят да станат рано преди разсъмване. Христо поема ангажимента да ги съпроводи през преки и скрити пътеки, за да избегнат главния път, на които постоянно дежурели заптиета. Левски намеква, че имал малко работа в Севлиево, но че сега не му е време да ходи там.
Лягат си около 03:30 часа. Никола Цвятков към 06:00 часа се събужда от странен сън и започва да разказва на съратника си: „Като че си бях в бащината къща в Ловеч, а от тавана висели навързаници мамули, които не му давали да излезе из стаята. В това време едно турче влязло в къщата и Николчо се спуснал да го бие, но той избягал през комшулука и Николчо се събудил.“
Като приключва разказа за съня си предлага на Левски да тръгнат. Левски поглежда часовника и отговаря, че е рано, и го подканва да продължат съня си. Но Никола Цвятков не го хваща сън. Той става, запалва печката, изважда си пилешко месо, налива си вино и казва, че ще яде и пие, докато стане време за ставане. Като изминават два часа отново събужда Левски. Този път става и ханджията, като им казва, че е готов за тръгване, само да се отбие до комшиите, които са му и роднини:
„Да сторя хабер, че баща ми ще дойде на хана и ако попита за мен да му кажат, че съм по селата да си купя свиня и че ще се върна пак утре.“
Христо ханджията излиза, Никола Цвятков заключва вратата след него и влиза в стаята. В това време Левски си разпасва пояса, за да излезе навън по нужда в яхъра – постройка за подслон и хранене на коне или добитък. Когато се завръща и тъкмо започва да си опасва пояса на вратата започва да се чука. Никола Цвятков си помисля, че е Христо и отваря вратата на одаята, но докато отиде до външната врата, започва да се блъска. В един момент се чува вик:
„Ач капу ханджи!“ /Отвори вратата, ханджийо/. Никола Цвятков разпознава гласа на заптието от срещата на главния път през деня. По най-тихия начин се връща при Левски с думите: „Заградени сме, има много жандари, по глъчката им познах.“ Левски го попитал: „Отде ги позна?“
В този момент ударите по вратата се усилват и Левски, без да чака обяснения се препасва, взема двата револвера в ръцете и казва на Никола Цвятков да отвори малката врата, която води към яхъра. Като излиза на двора и вижда, че няма стража се отправя през яхъра към вратника. В последния момент решава да не го отваря, за да не скърца и предприема да прескочи плета, но гащите и една от връзките на цървула /набързо обути/ се закачат.
Левски пада по лице. Зад дувара има скрити три заптиета. Те се нахвърлят върху падналия и го притискат към земята. Левски показва надмощие – изблъсква ги в страни, изважда револвера и започва да стреля по стражарите. Наранява в пръста само един от тях – чауша /сержанта/ Исин Бошнак. В тази суматоха едно от заптиетата извиква: „Юруп, бре!“.
Последва залпов огън от 15-16 пушки в посока на Левски. Един куршум го уцелва над лявото ухо и му сваля кожата. Оказва се, че и при мелето един от стражарите е ударил Левски с ножа си по главата и е отрязал отчасти ухото в горната му половина, в следствие на което е увиснало надолу.
В това време Никола Цвятков се намира в одаята с притаен дъх. В един момент гърмежите престават и дори не се чува никакъв шум. Цвятков си помисля, че Левски е успял да избяга и започва да мисли как да излъже турците. Набързо изважда багажа на Левски от дисагите и го хвърля на леглото му. Заптиетата пак се завръщат и започват отново да чукат и да настояват да се отвори. Никола Цвятков се преструва на заспал, но като чува, че търсят балтия, за да счупят вратата се отправя да им отвори.
В това време ханджията Христо се връща и турците го арестуват. Той им казва, че е ханджията и че ходил в селото по работа. Минавайки покрай прозореца подвиква да се отвори. Никола Цвятков, преструвайки се на току-що събуден, отваря вратата. Пред него се изправят 4-5 заптиета с насочени напред щиковете. Ханджията запалва свещ и веднага последва въпрос: „Има ли някой вътре?“ Никола Цвятков им отговаря, че е имало един, който спал в стаята заедно с него. Всички заптиета влизат и започват да тършуват кръчмата и стаята. Като обискирали навсякъде, последва въпрос: „Кой на кое легло спеше?“ Никола Цвятков им показва своето и на човека, който преспал при тях и е отишъл не знае накъде.
Заптиетата започват да разглеждат собата /печката/ и констатират, че е още топла и се оттеглят в кръчмата. Там на една маса в центъра седнал старшията, заптиетата се обръщали към него с Хусу чауш. След кратко затишие, последва команда: „Я доведете оная свиня!“ Никола Цвятков и Христо-Латинеца виждат как четири души са стражари вкарват в кръчмата един човек, гологлав, разпасан, с паднали гащи, с ръце вързани отзад и облян в кръв. В първия момент те не могат да разпознаят човека. Като го изправят до стената, се чува силен глас:
„Прощавайте братя и ти, мило отечество, за теб отивам!“ Чаушът е помак, затова му отговаря на български: „Ний, ще те простим.“
Никола Цвятков едва тогава разпознава Левски. Последва молба от Левски да му вдигнат гащите. Чаушът се обръща заповеднически към Никола Цвятков: „Иди опаши оная свиня!“
Никола Цвятков го обува, завързва му пояса и му прошепва да мълчи. Чаушът не задава повече въпроси. Изпраща едно от заптиетата в селото за кола. По време на престрелката Никола Цвятков вижда на земята една кърпа с вързани в нея 50 гроша и малко отрова в една хартия, паднала от Левски и ги прибира в себе си. Когато излизат пред хана, докато чакат колата, Никола Цвятков отваря кърпата, изважда парите и изхвърля отровата.
Качват Левски заедно с ранения от него стражар на каруцата, а Никола Цвятков и Христо Ханджията завързани с едно въже към нея, под съпровода на стражарите се отправят към Ловеч. Когато излизат на Севлиевския път, развързват Никола Цвятков. Едно от заптиетата сяда на главата му, а друг на краката му, за да не се свива и започват да го бият с тояги, за да проговори. Никола Цвятков винаги отговаря, че нищо не знае и че не познава човека. Бият го, докато изгубва съзнание. Въпросът винаги бил един и същ: „Тоз, уловения, Левски ли е?“
След това продължават пътя си към Ловеч и спират на пътя, където сега се намира Черният руски паметник, след кратко съвещание, се отправят към дървения мост над река Осъм, за да не минават през града, а направо към затвора. Двама стражари хващат Левски под раменете и го откарват право в конака, който се намира на брега на реката. Левски го захвърлят в „Заптийската одая”, а Никола Цвятков и Христо Латинеца – в „Тумрука“ и „Парцала“ /отделни наименования на килии/, и не им слагат окови, за да ги разпита каймакамина.
На 27 декември 1872 г. рано сутринта в конака е повикан поп Кръстьо, за да разпознае хванатия. Той вярва на информацията, идваща от австро-унгарският консул, и отива с убеждението, че ще види друг човек и че ще трябва да потвърждава нещо, в което ще се съмняват. Но в конака поп Кръстьо вижда Васил Левски и изрича думите на български: „Как стана тая работа!?“
Масово е схващането, че тези думи са израз на предателство, но не е така. Левски отговаря също на български: „Стана, каквото стана, то се мина веке!“ Поп Кръстьо напуска конака като заявява, че човекът не е от енорията му и не го познава. Последва разпит и на тримата от каймакамина. Всеки е попитан: „Кой е и откъде е?“ Левски отговаря, че е търговец на пашкули, че случайно е нощувал в хана и живее във Влашко. Никола Цвятков и Христо Латинеца заявяват, че са ловчалии. В един момент каймакамина изважда една снимка на Левски в европейски дрехи и отправя въпрос към самия него:
„Познаваш ли го?“ – Левски кимва с глава и отговаря: „Не го познавам!.“ Същият е отправен и към другите, но и те отговарят, че не го познават. След това ги връщат в същите хапусане /килии/, в които си били по-рано. Никола Цвятков не помни колко дни е престоял в Ловешкия затвор. Привечер към 02:30 часа махат синджирите на тримата, и ги изкарват отвън в кафе-одъра /дето се прави кафето на заптиетата/. Там стоят около половин час, време, в което Никола Цвятков казва на Христо Латинеца да се държи и да не издава нищо, дори и да ги мъчат. Изкарват ги на пътя пред конака, където ги качват и на две талиги. В едната Левски с двама жандари, а в другата – Никола Цвятков и Христо Латинеца и един стражар потеглят за Търново, ескортирани от 20 души конна стража.
Придвижват се бързо, без да правят почивки през цялата нощ. В Търново пристигат в 03:00 часа на Марнополе, откъм фабриките, ги посреща редовна войска от 200 конника. Арестуваните са качени на две шеркета /специална каруца за превоз на затворници под формата на правоъгълна клетка/ и така влизат в града. В конака Левски е настанен в отделна килия, а другите в стражарска стая. Скоро ги извикват и тримата пред пашата, за да бъдат разпитани от мезлика /градския съвет/, които се състои от трима турци и двама българи.
Пръв е разпитан Левски, които продължава да твърди, че е 32-годишен търговец от Влашко. Пашата му казва, че знае всичко и че по-добре било да си признаят и да кажат истината. След него е разпитан Никола Цватков, който също продължава да твърди, че е от Ловеч, че имал баща пастрок и че е на 22 години. Пашата започва да го увещава, че ако каже кой е Левски веднага ще бъде освободен. Никола Цвятков казва, че за пръв вижда този човек по пътя за Търново и решават да пътуват заедно. Когото вижда, че пашата може би му вярва, започнал да се вайка:
„В Какринското ханче ни хванаха и арестуваха. Но ако това се окаже този човек когото търсите. Че то по-добре ми отсечете главата, как ще се върна в Ловеч след такъв срам”.
Разпитват и Христо Латинеца, той също потвърждава, че Никола Цвятков и този които искат да признае, че е Левски са дошли заедно в неговия хан, а преди това не ги е познавал. След разпита ги откарват в затвора и ги настаняват в две отделни килии. По икиндия /късен следобед, времето на втората следобедна молитва/ пак привикват Левски за показания, но този път само с пашата. Сега при пашата е и българина Карагьозов, като член съветник от меджлиса, за да го разпитат надълго и широко. Карагьозов започва да убеждава Левски да каже истината. Показват му портрета и казват, че другите са го разпознали и потвърдили.
В един момент Левски решава да признае и казва на пашата, че не е бунтовник, а народен човек и че през тази пролет се канел сам да отиде при султана и от името на българския народ да му разкаже за мъките му и за положението между българи и турци и как чужденците взели всичко в свои ръце – железници, училища, поща и прочее. Последвал и друг въпрос: „Кои са ти другарите?“ Левски отговаря: „Целият български народ ми е другар. С всичкия народ съм работил и никого не познавам.“ След тези признания прехвърлят Левски и другите двама другари в обща килия, в която се намират 30 души катили /осъдени вече/.
Един старши стражар отива с тях показва им местата за лягане и пояснява на катилите да не ги закачат. На мръкване един стражар им донася по една тепсия ястия, почерпка от пашата. Левски, въпреки че не е ял от самото залавяне, не посяга към храната. Никола Цвятков забелязва това и го запитва: „Защо не се храниш?“ Левски отговаря: – „Страх ме е да не ме отровят.“
„Няма защо да се боиш му, турците няма защо да те тровят. Те те вардят, за да узнаят от теб всичко“ – отговорил Цветков. Действително Левски, като се замисля, разбира, че е прав. Сетил се как в Ловеч дори повикали един лекар Емироолу да превърже и зашие ухото му. В Търново друг лекар българин го превързал. След този разговор Левски седнал при тях и се нахранили тримата. Левски благодари на Никола Цватков, че не издал нищо за деянията им в Ловеч.
През нощта Търновския революционен комитет правят опит да освободи Левски. Идеята е на най-близкия му съратник Христо Иванов-Големия, известен още като книговезеца. Той е негов приятел още от Първата легия и го е освобождавал вече от сръбски затвор. Събират се целия комитет за да решат, но в крайна сметка страхът надделява. По думите на Христо Иванов: „На приказки бяхме много на работа малко.”
Накрая остават само трима Христо Караминков и председателят Иван Димитров-Заралията. Решението е да се запалят факли, да се хвърлят в затвора, като по този начин се предизвикат размирици и в суматохата Левски да бъде изведен. Факлите обаче падат много далеч от сградата и не постигат желания резултат.
На сутринта с файтон ги изпращат за София без белезници на ръцете, както им е обещал пашата. Дори им дава и обилно количество храна и вода за път. Файтонът е охраняван от 30 души конни стражари /заптиета/. Обаче щом излизат от града, турците отново им слагат оковите. Вечерта пристигат в Севлиево, където преспиват оковани. Следващата сутрин са откарани в Ловеч със същата охрана, но с друг по-добър мюлязимин /подстарши/.
След два часа със същия файтон потеглят за Плевен, където пристигат посред нощ. Мюлязимина на затвора ги псувал много, защото нарушили съня му. Там и тримата преспиват в една затворническа килия. На сутринта идва лекар и превързва раната на Левски. След като се нахранват, ги качват на бричка с яйове /ресори/. По думите им е и било много студено. За това те пуснали пердетата на бричката, но в самото начало идеята била да не ги виждат хората, но пък после останали доволни, че не ги духа вятърът.
Левски все още е облечен в турски дрехи, едно джубенце /къса турска връхна дреха/ и антерия, с потури с късо дъно /бир бучук гьотлии/ и по чорапи без пантофи.
Премръзнали пристигат в Луковит заедно с други арестувани турци. Там ги отвеждат в една българска къща, за да ги нахранят, с каквото е останало от мюлязимина, който ял малко, но си измил ръцете върху остатъка. Турците отказали и останали гладни. Преместили софрата пред тримата арестувани българи, които въпреки обстоятелствата се нахранили.
Пътуването с турците се оказва ползотворно, тъй като не разбират езика. Левски разкрива всичко на Никола Цватков. Разказва му, че в самара на коня е прешит целия архив и всичките спестявания на комитета обърнати в злато, на който турците не обърнали внимание при залавянето. Разказал как в Какрина заптиетата му взели кимера /кесия, която се крие в пазвата/, в която носел 4500 гроша, от които 3000 били комитетски. За книжата двамата обещали, че ако всичко се размине да издирят седлото и ако всичко е все още там да ги предадат на Никола Сирков, а той пък да ги изпрати в Букурещ на Любен Каравелов. Казал им още:
„Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знае, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко. Ще се потурча даже – казал Левски – само да остана жив и пак да работя!“. После продължил: „Нашата работа се поосуети малко, позабави се, но пак ще се поднови скоро, тя само закипя на няколко време!“.
Във Плевен пристигат вечерта, освен прангите им сложили на краката и „конски букаи“, превързали ги един за друг и така спали двойно обковани. На заранта потеглят за Орхание, където пристигат късно през нощта. Там ги очакват две шеркета /файтони/ и 300 конни стражари. Преди да тръгнат, каймакаминът ги поканва в канцеларията си, която се намира в конака да се постоплят. Той се отнася много добродушно с тях, черпи ги с кафе, тютюн, чай и баклава. Започва да разговаря с тях като приятел. Когато затворниците се отпускат, задава един учудващ въпрос на Левски: „Аз те помня, ти яздеше един много добър ат /кон/. Видях те с него, какво го направи?“ Левски му отговаря: „Минало то вече.“.
В Орхание след два часа в угощаване при каймакамина, качват Левски в отделна кола, а Никола Цвятков и Христо Латинеца в друга. Карали толкова бързо, че за 5 часа в тъмни зори пристигат в София. Никола Цватков и Христо Латинеца настаняват в жандармерската стая, а Левски откарват другаде. На разсъмване ги отвеждат в ареста на казармата и ги настаняват в отделни килии. В продължение на 11 дни, разпитват само Левски. Никола Цвятков научава от стражарите, че е имало очна ставка с Димитър Общи на която Левски го заплюл.
През тези 11 дни в двора на казармата ги фотографират и им правят досиета. На Никола Цватков не могли да му отковат прангата от врата, за да го фотографират, циганинът ковач не можал да я свали и затова го извадили на портрет с един солдатин /войник/. На 12-тия ден един по един ги изкарват и Никола Цватков и Христо Латинеца пред комисията. В залата са поканени и чужди консули. Никола Цватков на турски език им разказва всичко, както го е разказал и в Търново.
Пашата го запитва дали познава Марин Поплуканов. Отговорът е, че го познава като занаятчия. Пашата му отговаря, че Луканов си е признал, как му е дал един револвер. Никола Цватков отрича да е вярно. Разпита приключва, след което пашата прави знак и едно от заптиетата го отвежда, само че в друга килия, където са осъдените от обира на пощата. Христо Латинеца и той потвърждава версията си от предните разпити пред комисията. Него пък настанили в друг „кауш“ /килия/, в която били Марин Поплуканов и Пъшков. Луканов успял да каже на Никола Цватков да не се измята от версията си. Там Никола Цватков научава от Георги Стойков от Извор, че Димитър Общи е приканвал много от хората да кажат всичко, за да стане въпрос за значението и целите на комитета.“
Историкът Румен Петков отбелязва, че статията за Левски няма да я довърши изцяло, тъй като с Гражданско движение „Раковски, Левски, Ботев“ от гр. Созопол смятат да се сдобият с допълнителни архивни материали и да дадат още повече яснота за дейността на този велик българин и най-вече как е преминал самият съдебен процес. За по любознателните се предоставя допълнителна информация, която няма да е включена в следващата статия:
„Въпреки старанието и желанието да сътрудничи, Димитър Общи е осъден на смърт. На 19 декември присъдата на Общи е утвърдена от султана, но изпълнението й е забавено, тъй като на 27 декември 1872 г. се предполага, че е заловен Васил Левски. Съдът им прави няколко очни ставки, на които Общи потвърждава самоличността на Апостола. Турция официално се извинява на консулите, че е станало е грешка. Заловеният в Хърсово не е бил Левски, а приличащият на него турчин Осман.
След като прави тази последна услуга на турските власти, Общи е обесен на 16 януари 1873 г. в София. Куриозното е, че през 1940 г. едва не е издигнат паметник на Димитър Общи. В София е образуван инициативен комитет, който си поставя за задача да увековечи делото на доблестните българи, които организират и извършват обира на турската хазна. За щастие комитетът не успява да постигне целта си. На мястото на засадата е издигнат паметник на руски воини, убити в Освободителната война през 1877-1878 г.
Каква е съдбата на Никола Цватков и коня с архива?
Конят е стоял три дни в Какрина гладен с окачен самар. Заптиета го намират и завеждат в Ловеч, като кон „йова“ на комитите и го пускат край града да пасе. Продали го евтино на случайни хора. Един ден пастрока на Никола Цватков познава коня си и го откупва от турчина, който го води. От него разбира, че го е купил на скоро и че този кон е принадлежал на някой си дядо Иван. За щастие собствениците са го използвали, без да знаят какво се крие в седлото му.
Никола Цвятков е разпитан пред Софийската извънредна следствена комисия за последно на 12 януари 1873 г. Държи се достойно, отрича познанството си с Васил Левски и не издава нищо. Тъй като не е известен на Димитър Общи и е освободен от разпитите, но откаран в затвора в Ловеч.
Чак, когато се връща в затвора в Ловеч, успява да каже на майка си, която му идва на свиждане, да уведоми Никола Сирков /който е скрил тия книжа в сламата на самара/ да си прибере самара. Това обаче не се случва, майката не може да се свърже със Сирков, оставя седлото и му го предава при излизането от затвора в Ловеч. Никола Цватков тръгва да го търси и се запознава с вдовицата на Никола Сирков – Мария Тодорова. Жени се за нея, а в последствие двамата опазват книжата, печата и всичко до 1901 г., когато ги предават на читалище „Наука“ в Ловеч.
Никола Цвятков многократно свидетелства за ситуацията, при която е заловен Васил Левски. Пръв го интервюира Захари Стоянов през 1883 г. По негови разкази са и описанията на Христо Иванов-Големия от 1892-1893 г. Подробно разказва историята и пред професор Параскев Стоянов и Тодор Луканов през 1901 г. Другият наш герой Христо Цонев Кулаксъзов /Латинеца/ в следствие на тормоза при разследването заболява и умира на 35 години. Ранната му смърт попречва за записване на спомените му.“
Очаквайте всяка неделя и други исторически факти от българската история, представени от д-р Румен Петков.
[…] Българската история с Румен Петков: Истината зад после… […]