Сармато-българите са играли ключова роля в древната история, оставяйки значимо наследство както чрез своите владетели, така и чрез стратегическите решения, които са променили геополитическия ландшафт на Европа.
Тези исторически факти се разглеждат от историка д-р инж. Румен Петков. Писателят разкрива интересни събития от този период.
В тази статия ще проследим хронологията на техните управници — от Кан Артан, който се опитва да обедини държавата със строга ръка, до Кан Атила, чиито военни кампании бележат края на Западната Римска империя и началото на нова епоха. Разглеждаме не само техните битки, но и реформите, културните взаимодействия и политическите съюзи, които извайват облика на тогавашния свят.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Кан Артан поема управлението като син на Кубар. В желанието си отново да обедини държавата, започва да управлява с желязна ръка, поради което е намразен. Много от решенията му не срещат разбиране от влиателните и заможни кръгове, търсещи само интересите си. С цел да ги вразуми, той забранява търговията с Кашан /Средна Азия, Хорезм, Согдина, Бактрия, Уйгурия, Хоросан/.
На въпросите и нападките отговарял, че не може личните интереси да бъдат над държавните. Загива в 150 г. в дуел с Агарджа, който е изкуствено създаден по настояване на неговата сестра Бояркиз и много български тархани, недоволни от управлението на Артан. Със съгласието на Кинешът /Народния събор/ победителят в дуела сключва брак със сестрата на Артан – Бояркиз, и е провъзгласен за водач на държавата. Кан Агарджа управлява от 150-189 г. и поставя началото на рода Дуло като канска династия.
Преди това той е хунски военноначалник, нает на служба от кан Артан. Отговарял за своя хунски отряд и е имал чин сабан-тархан /командващ лековъоръжените, неопитните и наемните войски/. Изявява се като добър стратег, разполага армията си, така че лесно да получи превес при внезапно нападение. Води политика да не напада противниците си, докато не заздрави държавата. Притеснен от това в 162 г. император Марк Аврелий е принуден да прехвърли легиони от дунавската граница в кавказкия регион с военноначалниците Авидий Касий и Стаций Приск.
Наследниците – кан Борис като негов син /189-210/ и Кан Барак като негов внук /210-235/, следват същата политика. Обединяват държавата и продължават мирната политика, а рода Дуло се утвърждава като канска династия. Кан Баранджар е син на Барак и управлява от 235-271 г. По време на неговото управление скитите и готите системно преминават река Дунав и разграбват Долна Мизия. Император Деций избива 30 хиляди от тях. Кан Баранджар решава да се възползва, като не дава време на римляните да се доокомллектоват след битките. Наема на българска служба котраги и в 251 г. разбива войските на император Деций. Самият император е убит в този бой. След това войските на кан Баранджар разграбват римските владения на Черно море и с щурм завземат Дарбазан /Понтийското царство/ заради неплащане на уговорения данък.
Тези действия на българите силно разтърсват Рим. Започват години на война. Следващите канове Кермес, като син на Баранджар /271-294/, и кан Барадж, като син на Кермес /294-308/. Провеждат серия от неуспешни битки срещу превъзхождащ ги противник. В резултат, на което при управлението на кан Алтиш, като син на Барадж през 308 държавата се разпада на шест части. Заелият поста му кан Кама, като син на Алтиш не само не променя ситуацията, но и положението все повече се влошава.
Агресивната политика на Римската империя спрямо сарматите-българи ги принуждава да търсят ново политическо и съюзническо решение. Кан Алтиш свиква Кинешът /Великия Събор/ и след обсъждане взема решение. Дъщерята на кан Кама – Туран Бика, да сключи брак с наетия на българска служба хунски военноначалник Болюмар от рода Дуло. Произходът и името му са от средна Азия. Целта е да се обединят двата народа, за да могат да се противопоставят на постоянно нарастващата агресивната политика на Рим. Първоначално Туран Бика не го иска за мъж заради неговият монголоиден образ, но не издържа на държавния натиск и се съгласява. С течение на времето съпругът и проявява висок държавнически талант и дипломатически умения. Създава домашен уют, проявявайки се както добър съпруг. След като поема държавната отговорност от кан Кама, той извършва обществена и държавна реформа, а също и реорганизация на военните сили и на стратегията. За да бъде по-близо до границата и епицентъра на очакваните сражения премества столицата от поречието на река Волга в поречието на река Днепър /днешния Киев/.
Кан Болюмар управлява от 363-378 г. В резултат на този брак възниква траен съюз между сарматските българи и хуните. Започва преселение на елитни военни съединения на така наричаните в историята – Хуни, които правят преход от Сибир в средна Азия заедно с жените, децата и родовата си организация за да се настанят в сарматски/български територии. В съвременната историография това е известно като Великото преселение на народите. В Южна Европа ги наричат варварски нашествия.
С реорганизацията съюзническите сили придобиват ясно командване и точно разпределение според условията и стратегията на всяко възникнало сражение. Усъвършенствано е производството и приложението на двойно-съставните лъкове и стрели със звуков ефект при техния полет, бронята става задължителна, дългото копие се налага в тежката кавалерия, въвеждат се много нови модификации в стенобойните съоръжения. При тази реформа е увеличено производството на бойни доспехи за различните родове войски, прехраната им /т.н. хунски котли/, нови конски амуниции съответващи на ръста и функциите/високо и ниско конско седло, степенки и шпори и др./. Използвана е и нова технология за залавяне чрез обсада на определено лице от противника с ласо.
Готите в случай, че не искат да участват в съюза са предупредени да си търсят нови земи. Последвалия отказ от тяхна страна принуждава кан Болюмар и синът му Алп-Бий да използват военна сила.
Когато властта се поема от кан Алп-Бий /378-402/, армията е допълнена с хунски подкрепления. Той добива смелост и се решава да извърши военен поход срещу Римската империя /378 г./. Негов противник се оказва император Валент /364-378/. Двете войски се срещат за решително сражение при Адрианопол /дн. Одрин/, където кан Алп-Бий разбива 80 000 елитна армия. В чест на тази победа кан Алп-Бий е наричан и кан Дере /така българите наричали Адрианопол/, и кан Арбат /така българите наричали близката планина Родопи, където станало сражението/. След разгрома при Адрианопол, владетелите на Римската империя вече не могат да я възстановят. Поражението се оказва с катастрофални последици за римската държава. Кан Алп-Бий, като победител сключва договор, дава подкрепа на Император Теодосий І срещу претендента за престола Максим. В 395 г. След смъртта на Теодосий І Великата Римска Империя е разделена от неговите двама синове – Хонорий със столица Рим и Аркадий със столица Константинопол.
Докато вървят преговорите, на пръв поглед царят относително спокойни и урегулирани отношения, приетите на държавна служба в римската армия готи, предвождани от Аларих нанасят на населението на разделената вече Римска империя, най-безчовечните и жестоки поражения. Поради тази причина има историци, които преписват победата при Адрианопол на Готите.
В изпълнение на съюзническия договор, сключен с техния баща Теодосиий І, Кан Алп-Бий в 400 г. оказва ефективна военна помощ на Аркадий за изгонването на Готите от неговата столица Константинопол и неговата Източно римска част от империята, т.н. Византия. Съгласно договора, който урежда опазването на границите, търговските взаимоотношения, военна подкрепа и др. Кан Алп-Бий ежегодно получава от Теодосий І и неговия син Аркадий по 350 фута злато. Кан Каратон 402-414 е син на Алп-Бий и масагетска принцеса Урус-Ружа от рода /росомони/. Още от малък се отличавал с голяма физическа сила и често в столицата организирал състезания по борба.
Кан Урус Ружа Бургас е вторият син на кан Алп-Бий /414-434/. В съвременната историография този кан е представен като едноличен управител на великия хунския съюз. По негово време, третият брат Муенчак, бащата на Бледа и Атила, продължава да заема поста Урус-Тархан, т.е. глава на правителството. След смъртта си Муенчак, той е погребан до дядо си кан Болюмар. Кан Урус Ружа Бургас умира в 434 г. край река Дунав и там селището е наименувано на негово име – това е днешният град Русе. В сключените договори с Византия и Западната империя отново се потвърждава, че Панония принадлежи на сарматите, т.е. българите. След смъртта на кан Урус Ружа Бургас, двамата синове на Муенчак и внуци на Алп-Бий, кан Бледа и кан Атила, стават съуправители.
Веднага, след като се овластяват, започват да налагат своите закони със желязна ръка. 443 г. заради неподчинение Наисус /дн. Ниш/ е подложен на обсада, а градовете Рациария /в близост до дн. с. Арчар, област Видин/, Филипопол /Пловдив/, Сердика /София/ и Аркадиопол /дн. Люлебургас/ са превзети. Българосарматската – хунска империя се сблъсква и разгромява основните сили на Империята пред Константинопол и само липсата на обсадни съоръжения, способни да разрушат масивните стени на града, не им позволява да го превземат. Теодосий ІІ се признава за победен и изпраща Анатолий да преговаря за мир. Новият договор е по-тежък за Империята от този от 434 г. Императорът трябва да изплати репарация за нарушението на предишния договор в размер на 2100 либри злато /ок. 687 кг/. Годишният данък е утроен на 6000 либри злато /ок. 1962 кг/, а откупът за пленниците е повишен на 12 солида.
След сключването на този мирен договор Бледа и Атила оттеглят войските си на север от Дунав. Бледа умира по мистериозен начин, а за смъртта му съвременната историография има противоречиви твърдения, като главният заподозрян е кан Атила. Ако разгледаме по-обективно фактите, ще видим, че след смъртта на брат му, той продължава да се грижи за близките си, което не е характерно за убиец. Съпругът на Бледа съгласно българския закон продължава да изпълнява съвладетелските функции в българосарматската – хунската империя, за сестра си Лебед изгражда специална резиденция, в региона на днешния град Харков, а след това по дипломатичен път я омъжва за Франския крал.
През следващите две години войските водени от Атила нахлуват в Долна Скития, Мизия, нанасят поражение на имперските войски в Дакия, опустошават Балканския полуостров и така създават страх в народите, които не се включват в съюза. През 448 г. е сключен нов мирен договор с Източно-римската империя. Цяла крайбрежна Дакия и някои други области на юг от Дунав са присъединени към Българосарматския – хунски съюз. Дунав престава да бъде граница на Империята.
През 451 г. започва ново териториално разширение на запад. Войските на Атила нахлуват в римските провинции Германия и Галия, разорявайки редица селища. През май 451 г. град Аврелиан /дн. Орлеан/ е подрожен на обсада, която продължава пет седмици. В отговор Франският вожд крал Сангибан отравя жена си Лебед /сестрата на Атила/. Това дава повод да започне великата битка на народите, невиждана до тогава в такива мащаби. Към средата на 14 юни, когато положението на защитниците на града става почти безнадеждно се появяват войските на Аеций и Теодорих.
Двете войски се сблъскват в „Битката на Каталунските полета“ на 20 юни 451 г. Тя е известна и като „Битката на народите“ или „Битката при Шалон”. Под флаговете на съюза се сражават: българи, хуни, скири, бастарни, херули, анти, алемани, тюринги, бургунди и франки. Срещу войската на Атила се изправя армията на римския военачалник Аеций, която включвала – римляни, вестготи, франки, бургунди, алани, сакси, бретонци и др. Роденият в Силистра Флавий Аеций – известен като “последния римлянин”, нанася сериозен удар и разбива войските на Атила.
Лагерът на Атила е напълно обкръжен. Той заповядва да се направи клада от конски седла, в която възнамерявал да се хвърли, за да не попадне в ръцете на врага. Аеций по стратегически причини решава да не атакува и дори сваля обсадата на хунския лагер и така позволява на Атила да се оттегли зад Рейн. Преди това той се съветва с военначалниците си и със съюзните вождове. Римляните и визиготите решават да разрешат на Атила да се оттегли, защото нямат достатъчно провизии. Жертвите и за двете страни са големи – повече от 165 000 убити.
Скоро, след като слънцето изгрява, тялото на Теодорих е намерено и Торисмунд е обявен за крал на вестготите. Аеций решава, че в тази ситуация е по-добре да остави Атила да се оттегли, защото той няма доверие на Торисмунд и считал, че може да бъде по-голяма опасност и непредсказуем за Рим, от колкото Атила с кого се познава лично. Аеций се страхувал, че ако хуните бъдат тотално разбити от готите, това ще се отрази много по зле на Римската империя. Когато Атила забелязал, че войските на Торесмунд са заминали, решил да напусне укреплението и да се насочи към Рейн, виждайки че не ще може да превземе Орлеан и да отмъсти за сестра си Лебед.
След неуспеха при Шалон на Шампан, Атила потегля с остатъка от армията си от Галия към Алпите и към Северна Италия, за да я завладее и разори. По пътя си в Галия разгромява изправилите се пред него римски отряди.
Уплашен от настъплението на Атила, Валентиниан бяга от столицата Равена в Рим, а останалият сам след битката Аеций няма достатъчно сили за преследване.
По пътя си Атила окупира гр. Акуилея като използвал обсадни съоръжения. За кратко време стените са съборени и градът е превзет с щурм. Той е напълно ограбен, тези, които не успяват да избягат са убити или отведени в плен. След това войските се отправят по река По и опустошават провинция Емилия на юг от реката, но Атила се отказал да превземе силната крепост Равена.
В Медиоланиум /Милано/ много домове и църкви са разрушени, а свещениците избити. След разграбването и на този град, без да се бавят се отправят на изток. Претоварени със плячка се придвижват бавно, а мнозина ги застигат болести. Съвсем неочаквано пред тях се изправят завръщащите се войски на Аеций и Марциан. Римляните без да знаят ситуацията в противниковия лагер решават да започнат преговори. Атила е посрещнат от делегация, включваща префекта Тригетий, консула Авиен и папа Лъв I.
Уповавайки се на Божията помощ, благословеният папа Лъв се наел да преговаря заедно с Авиенус и Тригетис. Кралят приел делегацията вежливо и бил така впечатлен от присъствието на височайшия свещеник, че заповядал на своите хора да оставят враждебните действия, обещал мир и се завърнал на Дунав. Световната история не ни дава каква е точната причина, Атила да напусне Италия, но най-вероятно това е болната му армия, защото още преди да се завърне той планира отново да нападне Константинопол и да възстанови плащането на данъка, прекратено от Марциан.
Той не успява да осъществи замисъла си, защото умира в началото на 453 година. Според широко приетата версия на Приск, през нощта след пиршеството по повод поредната му женитба /за готка на име Илдико през 453 г./ той получава силен кръвоизлив от носа /инсулт/ и умира, задавен от кръвта. Когато научават за смъртта му, воините му си нанасят рани със своите мечове в знак на траур, както казва Йорданес – „за най-великите воини трябва да се скърби не с женски ридания и не със сълзи, а с кръвта на мъжете“. Той е погребан в ковчег от злато, сребро и желязо с трофеи от победите си, а тези, които го погребват са убити, за да се запази в тайна мястото на гроба му. Въпросът за мястото на погребението на Атила е все още неизяснен. Има много версии на различни учени, но най-реалистичната е гробът на Атила да се търси на север от р. Дунав в столицата Панония, днешен Банат, в района между реките Тиса и Темеш. Погребан в гробниците на другите Български владетели, живяли преди него. Район в Русия, където не са правени археологически разкопки.
Смъртта на кан Атила в съвременната историография се представя като край на “…жестокото хунско нашествие в Европа…”, а всъщност това е краят на взаимнополезните културни, търговски и държавнически отношения между държавата на Сарматите /Българите и Римската империя. Това е и краят на Западната римска империя и на епохата на робовладелството и началото на процеса за образуване на европейските държави.
След смъртта на Атила държавната отговорност поема най-големия му син кан Илак /453-454/. Липсата на твърдия подход в управлението веднага поражда разногласия, които се пренасят от Кинешът в обществото, армията и народа. В резултат на противоречията в Кинешът се разцепва. Част от военноначалниците били за незабавна атака към град Рим. Друга част от военноначалниците, на основание следствието, били привърженици за атака и наказателна операция спрямо Константинопол. Трета част, с предимно стари сарматски родове и хунски военноначалници възприели тактиката за оттегляне на Изток. Трите посоки на разногласия прерастват във вълнения всред народа и войската. Усилията на кан Илак за помирение и единодействие завършва с неуспех. Той е убит при опит да прекрати междуособици и бунтове край река Недау.
След убийството на Илак, държавната отговорност поема втория син на Атила. Генералите отцепници, които отказали да се подчинят на заповедите на кан Илак и били твърдо убедени, че отговорността и възмездието за смъртта на Атила следва да понесе Рим, се организират и го опустошават. Това е, т.н. нашествие на “вандалите” на Гейзе-Рик и Хуне-Рик. Първият от тези двама генерали, които носят отговорност за опустошението на град Рим, има готски произход, а вторият хунски. Армии в състав етнически монголоидни хуни и индоевропеидни алани, след опустошаването на град Рим, по споразумение на двамата пълководци, са пренасочват към северното крайбрежие на Африка с цел да бъде превзет укрепения град Картаген. Участниците в похода натрупват сериозни богатства. Не се завръщат, защото не сигурни дали Кинешът ще одобри проведения на своя глава поход, затова създават собствен конгломерат.
Кан Дезингих Хурса 454-469 г. поема властта, като яростен отмъстител за смъртта на своя баща кан Атила и на своя брат кан Илак, който бил убеден, че отговорността и възмездието следва да понесе Константинопол. Вдъхновил своята част от войските и тръгнал да нападение Византия. Основният и най-верен контингент от неговата армия са малка част от сарматите-българи и техните съюзници хуните. В региона на Дакия двамата братя Хурса и Ирник в 463г., разделят войските си. При това второ разделение в Кинешът, преобладаваща подкрепа получава Ирник. В процеса на подготовка за наказателната операция срещу Константинопол, малобройните войски на кан Дезингих Хурса са нападнати в засада от готите. Кан Хурса е убит от гота Теодорих “Велики”. В историята това лице е характеризирано, като достатъчно специализиран неморален убиец в засади на множество лица.
Кан Ирник е третият, най-малкият син на кан Атила и царица Керка от род Дуло /463-489/. Той получава подкрепа на старите родове на сарматите българи и на значителна част от хунските военноначалници. След убийството на неговия брат Дезингих Хурса, присъединява останките от неговите войски към своята кауза. На територията на Старата Сарматска държава /Старата Велика България/ северно от черноморския регион, след решение на Кинешът отново настъпва преразпределение, при което някои Български и Хунски родове и военноначалници се изтеглят в Източните части на Атиловата империя – Ибер Себер. По тяхна молба кан Ирник изпраща, като свой съуправител-наместник сина на кан Елак Аудан.
Кан Аудан Афрасиаб /463-532/ е син на Илак и внук на кан Атила. Израснал и бил възпитаван под личното внимание на своя чичо Кан Ирник. Останал и сега в легендите на Сибир и Средна Азия, като праотец и основател на Първия и Втория Тюркски каганат. За да не бъде въвлечен в преките държавни противоречия на своите чичовци, Дезингих Хурса и Ернах Ирник на техните концепции относно съдбата на неговия дядо кан Атила и баща му кан Илак, той по молба на “Бийте” – генералите и родовите представители в Кинешът е утвърден за Съуправител на Кан Ирник за най-източните територии на империята на Атила – Ибер, Себер Туран /Средна Азия, Алтай и Сибир/. Той обединява противоречията между родовете и генералитета в източните части на империята.
Инициатор е на обществено и държавно преустройство. Установява за своя столица град Мараканда /дн. Самарканд, Узбекистан/, където осъществява архитектурни планове и строителство, които са основание векове наред този град да се нарича на неговото име “Афрасиаб”. Редица пътешественици, поради неговата архитектура и блясък са го назовавали “Източен Рим”. Води успешни воини с персийския шах Пероз /Иран/ и го поставя във васална зависимост. Неговата съпруга е сестрата на шах Пероз, Самар-Бий.
След брака съвместно водят успешни войни срещу Византия и Армения. Посредством политиката си обновява и усъвършенства търговската дейност в Северната и Южната търговски магистрали. Реформирал и утвърдил в Ибер, Себер и Туран единоначалното управление и единна религия. Бог Тангра, които получава ръзпространение и в Иран под формата Маздакизъм, като секта в религията на Старите Българи. Подобно на своя велик предшественик кан Кашан, той извършва и реформа на писмената система. На основата на древните писмени знаци “Кашанско писмо – Куниг” утвърждава по-кратка система, която съвременните изследователи назовават: ”Тюркско руническо писмо”. Тази писмена реформа в българските леториси е назована ”Ел-тонга”.
Кана Бояр Киз /520-535/ е вдовицата на Болгар от българския род Себер, т.е. източно от Урал. Тя е съуправител на кан Аудан Африасаб до неговата смърт /532/, а след това пълновластен владетел на Ибер Себер Туран. Тя прекратява войните с Византия и сключва договор за военни действия срещу Персия срещу коварните убийци на нейния съпруг. Води успешни сражения срещу войските на шах Кавад. Нейните войски навлизат в Персия през източните проходи на Каваз. За свой доверен пълномощник и участник в тези сражения назначава Боян. Синовете на шаха Колин и Хазар са обвинени в предателство в полза на Персите. Тя разпорежда първия да бъде убит на основание чл. 8 от закона “Торе”, а вторият да бъде предаден на Византия, като военнопленник, заедно с отнетите от персийците византийски съкровища. Доверената и армия при нейното управление са 100 000 хуни.
След смъртта на Бояр Киз, непълнолетният Боян, като най голям поема едноличното управление на Ибер-Себер /535-563/. В самото начало, той с братята му Борис и Истеми са взети под родителска и възпитателна грижа от техен родственик от род Дуло. Заедно на коне обхождат огромните териториални владения. Боян навсякъде внасял дух на успокоение и вяра в бог Тангра чрез своите песнопения и разкази за великото минало на предците. Проявявал артистични способности и се изявявал като поет, музикант и изпълнител. Предвождал молебените в чест на Великия дух Тангра и възстановявал вярата и надеждата от Великите предци от вечния Ел, които им дават опора и сила. Народите от Урал, Алтай до Жълтото море започват да го наричат “Сандугуч”, т.е. славей. Още като малки братята си изградили планове за бъдещи действия.
Главния акцент на тези планове е изграждане и укрепване на държавната структура, обща религия и вяра и северните разклонения на търговските пътища. Като израстват решават да изградят държавен център в региона на Алтай и строителство подобно на столицата Африасабад. Пътищата на братята се разделят след поражението от китайските войски в 545 г. при опитите им да завладеят Северната търговска магистрала.
Двамата синове на Кан Болгар и Кана Бояркиз – Борис и Истеми, поставят началото на династията “Ашина” на т.н. “ Първи Тюркски” /Иран/ каганат /545/. Борис се провъзгласява за основоположник на нова династия и се назовава Ел Каган Бумин /545-552/. Преодолява сепаратизма на Бийте и обединил Туран Ел като цялостна организирана държавност. Възстановил дипломатическите връзки и активни търговски отношения с Китай, Персия и Византия. За първи път в разменената дипломатическа кореспонденция, китайския император в любезно обръщение към него използва терминът “Турк” във форма на учтивост.
Командването на войските възлага на своя брат Истеми, който в южна посока възвърнал старите държавни владения завзети от Китай и Персия, но най силната съпротива срещнал в региона на старата столица Афрасиаб. Много ветерани от армиите на Атила са назначени на държавни длъжности. По старата българска практика за водене на държавност, те изисквали и облагали с ежегоден данък населението източно от Урал и Алтай при доставка на метали, а населението в най-северните региони при доставка на кожи от самур, бивни от мамути и янтър. Кан Боян се противопоставя и сраженията между родственици и поверените им като отговорност, независимо от тяхната родова принадлежност, били жестоки. За кратко време в борба за власт измират много българи.
След смъртта на Ел Каган Бумин /552/ и неговия син Ел Каган Асик, Ел Кинешът взел решение за разделение на отговорностите между двама съвладетели: Ел Каган Истеми /брат на Бумин/, отговорен за западните области и Ел Каган Кушу /син на Бумин/, отговорен за източните области. Войските на Истеми и Кушу побеждават войските на старият БИЙ- Тубджак и той е принуден да бяга на Запад. Яростното преследване на Жужаните /така наричали Аварите/ от войските на Истеми и Кушу е спряно от Боян при устието на река Болга и Каспииско море. Бързи пратеници са разменени между Ел Кинеш и Кара Кинеш съгласувано с кан Катраг, който по това време води сражения на Юг срещу пълководеца на Константинопол – Велизарий, и на Запад срещу Тюрингия. Постигнато е споразумение. Жужаните на Тубджак да бъдат настанени на териториите “Онгъла” определени от кан Алп-Бий за държавно охраняеми пасища на бойни коне.
Eл Каган Кушу син на Бумин и внук на кан Болгар от род Дуло /553-572/. Отново възстановил и обединил в единна държавност всички племена и народи от региона на Алтай, до Жълтото море, т.е. Тихия океан. Изгражда единна държавност, обща система на търговски магистрали, подобряване на бита на населението, спокоен живот и единна религията.
Кан Масгут внук на кан Атила и син на кан Ирник /489-505/ се отцепва от съюза, като главнокомандващ на Българските войски и елитните войски на кан Аудан Африасаб. Обединява се със сибирски генерали и се провъзгласява за кан. Предприема поход на Запад с наказателна санкция срещу Византия и бившите галски провинции- завзети от Готи, Франки и Германи за отговорността за убийството на дядо му кан Атила и чичо му кан Илак. В 492 г. завладява териториите на запад от Панония до планинския масив на Алпите и на Юг от региона на река Тиса до река Вардар. Той създава укрепения град Видин.
Кан Реан /505-520/ е син на кан Масгут. Продължава мисията на своя баща и разширява наказателните операции спрямо Византия в Тракия. Прославя се с личното си участие в успешни сражения и необичайна храброст в боя. В една от решаващите битки срещу Византия неговият отряд от 1000 конници разбива 15 хилядна византийска войска. Разгромената Византия се принуждава да му плаща огромен данък и му отстъпва голяма част от Балканския полуостров. Имал е военно превъзходство и възможност да превземе и опустоши Констатинопол, но по примера на дядо си кан Атила, не го прави. Подобно на кан Алп Бий, той подкрепил възкачването на престола на император Юстин І, а след него и на племенника му Юстиниян І. До края на живота си остава верен и на идеалите на своя дядо. На управляваната от него общност създава условия за добър живот давайки и името Банат, а планинската област Татра.
Кан Болгар /520-522/ е син на Мундо. Продължава да получава данък от Персия и Византия. Персийският шах Кавад го кани за съвместна военна операция срещу арменците, като му обещава да му даде областта Карабах. Кан Болгар му повярвал, но бил коварно убит от персите. Гостун /527-528/ e син на Масгут и управлява, като регент на малолетния син на Кан Реан – Боян. Неговата майка е княгиня от българския род Ерми. Вземайки под внимание, че в югозападната част на държавата българското населението е приело християнска религия, заедно с император Юстиниян І, утвърждават тази част от неговата държава да бъде християнска, но като независим диоцез от Константинопол и Рим. По тази причина той е убит от своите сънародници на основание чл. 8 от закона “Торе” за измяна на религията.
В периода 527-531 г. настъпват смущения в държавата по религиозни причини. Това е отразено от византийския хронист Прокопий Кесарийски. Противопоставянето на религиозна основа превърна “Утигури” и “Кутигури” във варварски враждебни “племена”. Кан Мугел /528/, син на Масгут, сваля от регентски правомощия своя брат Гостун. Прави опит да спре възникналите религиозните вътрешни противоречия в държавата и да спаси от наказателна отговорност живота на своя брат, но се превръща в жертва.
Кан Айар /528-531/ е син на Масгут. Сваля от държавна отговорност втория си брат Мугел заради възникналите религиозни вътрешни противоречия и понася отговорност, като проклятие над неговото семейство за убийството на своя брат Гостун, обвинен в държавна измяна.
Кан Забер Катраг /531-563/ е син на Гостун. Подновява войните с Византия, води ожесточени сражения с византийския пълководец Велизарий, дори атакува Константинопол. На запад в Тюрингия поразява франките и германите. Изгражда укрепен град на Черно море – Бирман /дн. Одеса/, който предал, като владение на своя сродник от род Дуло, кан Боян, и се оттегля от държавна отговорност.
Кан Боян /535-590/ е син на Мундо. Поканен е от кана Бояр Киз на служба в Ибер Себер, където поема управлението на Чала Бурджан, а след нейната смърт на Ибер Себер /535-563/. След оставката на Забер, поема управлението и на западните територии на Идел. Провежда първото преброяване на населението в държавата. Обединява древнобългарските исторически данни и предания. Сключва съюз с Аварите, приема ги на част от териториите на държавата, и заедно провеждат войни срещу Византия и Франките. Доизгражда град Бичин /Видин/ с допърнителни укрепления и го превръща в крепост със стратегическо значение. В Илирик поразява войските на Флавий Тиберий ІІ Константин, като принуждава император Юстин ІІ да му плаща ежегоден данък 80 хиляди жълтици.
Кан Аскал /563-593/ е син на Боян. Освен Аварите, приема като съюзници Улучите /Славяните/ и заедно нападат Константинопол. Преди окончателната атака, Аварите изявяват желание да я извършан сами. Кан Аскал, следвайки принципите на Атила да не се жертва ненужно войската, се съгласява. Аварите обаче не успяват, атаката е отблъсната, сражението изгубено. За загубата обвиняват Улучите. Кан Аскал не приема обвинението на Аварите и заема страната на съюзниците славяни. След като тръгват да се завръщат, Аварите прибягват към яростна саморазправа. Българският кан изпраща войските и спасява 200 хиляди от тях, като ги извежда под конвой от полесражението в своята държава. На част от тях възлага да направят кораби и лодки, когато поканил Аварите да ги видят, те признали грешката си. На другата част възлага, като държавна служба охраната на границите с Аварите и ги наричал Украинци.
Кан Албури /593-602/ е син на Аскал. Сключва съюз с Аварите, за да продължи войните с Византия. Между Аварите и Улучите отново възникват проблеми, този път за кражба на добитък. С цел помирение кан Албури отива на посещение в столицата на Аварите, където при неизяснени обстоятелства умира. Оставя двама синове Кубрат и Шамбат, които обаче са още малолетни. След неговата смърт държавата се разпада на 60 отделни владения. Неговата съпруга Акжан не може да овладее ситуацията. Юрган Телес /602-605/, като брат на вдовицата, поема управлението и отново обединената държавата. В отговор на случилото се прекратява съюзния договор с Аварите и сключва съюз с Византия. Аварите усещайки заплахата се изтеглят в Панония.“
Очаквайте продължение на тази завладяваща история, като следващата неделя ще ви представим нови открития и вълнуващи подробности, разказани от д-р Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Как древните българи изграждат цивилизацията
