Кан Кубрат, известен като основател на Велика България, е една от най-забележителните личности в българската и европейската история. Потомък на легендарния кан Атила и представител на древната династия Дуло, Кубрат успява да обедини разпокъсаните български племена и да създаде една от най-влиятелните държави на своето време.
Тези исторически факти се разглеждат от историка д-р инж. Румен Петков. Писателят разкрива интересни събития от този период.
С мъдрост, стратегическо мислене и визия за бъдещето, той не само укрепва българската идентичност, но и оставя неизличим отпечатък в историята на Европа. Неговият живот и дело продължават да бъдат символ на единството и силата на българския дух.
„Всички нови източници сочат, че Кубрат е потомък на българския кан Атила, произлизащ от хунската династия Дуло /тази династия управлявала Велика и Волжка България от II до XVI в., Унгария до XIII век, Дунавска България до XIII в., а Русия до XVI в./.
Бащата на Кубрат се казва Албури Аскал и е кан на придунавското българско тарханство. Загива през 602 г. по време на нападение върху неговата столица Ази Улаг /съвременния румънски град Яш/ от аварските българи намерили подслон в аварския каганат. Нещастният Албури е късоглед старец, но заради повелята на закона участва в битката. По време на сражението е затиснат от кон и умира. След гибелта на Албури българско тарканство /наследствено владение, княжество/ се разпада на 60 тюби – малки владения, окръзи, херцогства.
Наследникът на Кубрат е още много млад тъй като е роден през 593 г. с детското шаманско име Барадж. Майката на Кубрат – Акджан /нейното име е популярно в Украйна като Оксана/, произлиза от рода Кюнграт. Нейният род е от знаменития тюркски хаганат от VI в. Иджим Истан /Истеми-каган/. Докато е малък, за него се грижи неговият вуйчо – брат на Акджан, Телес Юрган, който успява да запази под своя власт много части от тарканството. Главната задача на Юрган /на византийски Органа/ е възстановяването целостта на Българското тарканство. Но много от българските племенни князе, велможи и боили не искат да признаят властта на Кубрат и отчаяно се съпротивляват срещу обединителните действия на Телес Юрган с поддръжката на Аварския и на Тюркския каганат.
През 619 г. на боилите-сепаратисти им се отдава да разгромят столица на Курбат, поради което той заедно с много управници търсят подслон в РУМ /така българите наричали Византия и столицата и Константинопол/. Византийският император Ираклий посреща топло изгнаниците. Самите византийски източници отбелязват, че императорът им оказва царски почести и дори дарява Кубрат с титлата патриций – най-висшата аристократична титла във Византия. По всичко си личи, че той я оценява високо, защото не само, че не я крие, но с нея се титулува до края на живота си.
Разбира се, Кубрат има и по-висока българска титла, но той запазил титлата „шахрияр“ като знак, че умее да цени истинската дружба. Действително, през цялото време на неговото управление мира между Велика България и Византия не е нарушаван. Верността е сред благородните черти от характера на Курбат. При българите имало и друг еквивалент на титлата „патриций“/“буляр“, което означавало още и „мъдър“. Затова Кубрат го наричали и Буляр.
Някои историци твърдят, че по време на пребиваването си във Византия се е покръстил и приел християнството. Според мен не е така, защото през 619 г. Кубрат още не е кан на Българското тарханство, а владетелят княза на бейлика е неговият вуйчо Юрган и той го приема. Византия започва всячески да му помага и освен това на страната на Телес Юрган преминават власите /предците на днешните румънци/ и сакланите, сред които християнството е вече разпространено.
Получавайки такава помощ Юрган и Курбат се връщат в Българското тарканство и през 620 г. нанасят поражение както на баилите-сепаратисти, така и на аварите. След тази победа единството на Българското таркканство е възстановено и Органа доброволно предава властта на Курбат. В памет на тази победа Курбат заповядва на мястото на древната столица на българските царе Хан Булун /Царски хълм/ основана още през 375 г. от българския кан Булюмар, да се издигне крепоста Бащу, с което селището се превръща в град.
Когато изграждането приключва по заповед на Кубрат, крепостта е наречена на по-малкия му брат Шамбат, който всички наричали с галеното име „Кий“, затова по-късно крепостта Бащу се е наричала – „Шамбат“, а целият град Киев. Киев става столица на Велика България. За да не дава основание за нови противоречия, които да разклащат отново устоите на страната, прогонва Аварите в Панония и възлага на брат си Шамбат да извърши наказателна операция срещу тях.
Разширява териториите на държава, чрез споразумения на Изток. Възстановява и усъвършенства древните северни търговски магистрали между Китай, Индия, Африасаб /Мараканда/, Хорезм, Скандинавия, Византия и Галските територии. Започва строителство на селища и укрепени градове в поречията между реките Волга и Дон. В южната зона на държавата построява поредица крепости в стратегически зони на Кавказ. Стимулира и доприняся за развитието на металургията, оръжейното производство и други стоки за Туранския каганат. Увеличава добива на солните находища от планинския масив “Учули” /Карпатите/ за Китай, срещу доставка на коприна и от Индия – подправки. Подобно на времето на своя предшественик кан Алп Бий, неговите търговски кораби пренасят стоки до остров Крит и до остров Мен /дн. Великобритания/.
По това време са построени и много други градове – Иске Банджа /на мястото на старата римска Фанагория/, Балън /Балин, Баланджер/, Шъгер /Сугров/ на Северски Донец, Саркел /Белая Вежа/ на Дон и др. Именно от това време, по цял свят името „българин“ започва да се възприема, като наименование на „градски жител“, „гражданин“. В скандинавската история България е известна под името Гардика /“страна на Градовете“ по скандинавски/.
През 635 г. Кубрат, се възползва от разпада на Тюркския хаганат и си възвръща обратно старите иделски владения /Предкавказието, Поволжието, Сибир и Казахстан/, след което веднага се провъзгласява за каган /император/ на българите, а своята безкрайна империя нарича – Велика България. Кубрат е наричан от колобрите и „Магула“, което значи син на вълка/вълчи син произлизащо от вълк /маг, мек/ син /ула/. Точно това шаманско име на Кубрат ни позволява да установим, че той е възпят в киевските былини /народни сказания, епоси и песни /под името „Микула Селянинович“/.
През 640 г. във владенията на Велика България през Кавказ започват да нахлуват нови завоеватели – арабите. По същото време тюркските кагани от рода Афшин наемат на служба огузкото племе Тугъз угъш и започват до го изпращат да извършва набези срещу Велика България – да нападат от изток, а балтийските пирати – аскали или бурлаци да нападат от север. Ако грабителските набези на пиратите и номадите са нещо обичайно за България и с които тя умеела да се справя, то мощното настъпление на ислямските армии е ново явление и затова е особено опасно.
През 642 г. арабският пълководец Абдурахман навлиза в Предкавказието и се среща с армиите на Кубрат. Верен на себе си Кубрат предпочита да избегне очертаващата се продължителна войната с арабите и сключва мирен договор. По изследвания и открития на арабския историк Абу-Джафар ат Табари публикувани в авторската му книга „История на царете“ е записано цит:…“ Цар Шахрияр, излезе срещу Абдурахман и сключи с него мир. За да не плаща данък на арабите каза следното:
„Аз се намирам между два врага, единият – тугъз-угъшите /хазарите/ а другият – русите /скандинавските балтийски пирати, гребци/, които са врагове на целия свят, и особено на арабите. А да воюват с тях освен тукашните хора /българите/ никой не умее. Вместо това, да ви плащам данък ще воюваме с русите сами със свое оръжие и ще ги удържаме да не излизат от своята страна. Считайте това за наш ежегоден данък“… Абдурахман отговаря /на Кубрат/: „Над мене стои висшият повелител /халиф/, който аз ще известя и той изпратил Шахрияра с един от своите хора в Сурак, за да извести халифа Омар“. Омар дава положителен отговор: Да това да се счита за данък.“
Известие е изпратено и на сина на Кубрат – Батбаян Илятбир, който е първият българин извършил хадж, т.е. приел исляма и името на халифа. Затова в народните легенди на сакланите от Украйна, Батбаян влиза под името „Будимир“ и в легендите на волжките българи – под името Камир Батир. Като съставител на корана /обобщава го в една книга/ халифа Осман ибн Афан е считан за най-мъдрия и справедлив мюсюлманин по това време. Той приема Батбаян на официално посещение, в което се интересувал – кои са предците на българите и къде са живели?
Батбаян го запознава с историята на българите. Като му казва – предци на българите се явяват сакланите /източните арийци/ и тюрките /при българите думата „тюрк“ тогава означавала, угрите от Западен Сибир/. А земята която населяваме са я наричали „Балънджар“ или „Себер“. Сега ние наричаме нашата земя по името на нашия народ – България“. На което халифа отговорил:
„Цялата земя е Божия, нали? Той я е създал всичко което има по нея, затова да я наричаме с имената на народите е неправилно“.
Батбаян се съгласява с тезата и халифа му предлага в своите послания да нарича Велика България „Балънджар“. На изпращане му предава, събраните текстове на Корана в една книга, заедно със зелено знаме, които да връчи, като безценни дарове на Курбат. Идеята е и той като сина си да приеме правата вяра.
Но скоро, след това халифа Умар е убит злодейски /в 644 г./ от барджийците /персите/, които искали да отмъстят на арабите за разгрома на Барджил /Персийската държава/. След този случай настроението на Абдурахман се изменя и той внезапно започва да иска от Велика България целия Северен Кавказ. Кубрат се опитва да го успокои, но той проявява нетърпение и напада Велика България в същата 644 г. Когато нашествието се доближава до град Сандугач, на Батбаян му е устроена засада. Щастието обаче е на страната на Батбаян и той успява да се спаси с бягство, но загубва най-красивия си град и почти всичките си воини. Градът е разгромен и осквернен.
След този пробив на арабите във Велика България Абдурахман изпраща апел към Курбат: „Аз ще превзема този Дебенди /Северен Кавказ/. Ще поведа свещена война, ще вляза с войска и ще превърна жителите на градовете и долините в мюсюлмани“. На това Курбат отговаря: „Но именно тези жители – хвала им! Не позволяват на враговете да ни нападат!“.
Абдурахман се ядосва на отговора: „Не съм съгласен с това. Зад този Северен Кавказ, от където идват русите и джуран, /т.е. тюрките/ се намира страна с много градове, която се нарича Баланджар /Велика България/. Аз няма да се удовлетворя, докато не стигна до границите на Баланджар с войска“. След като приключва кореспонденцията, Абдурахман с много войска през един от проходите се отправя към Баланджар. Българите, които по това време живеят в мир с чеченците, ингушите, лакците и другите народи на Северен Кавказ, се обединяват и оказват такава ожесточена съпротива, че Тазбаш Абдурахман се оттегля и остава на разстояние от 200 фарсанга /разстоянието от Северен Кавказ до Киев/.
Старинните хроники ни дават информация за вероломния разгром на гр. Сандугач /“Славей“, „Славеево“/ и ни позволяват да установим, че Абдурахман също влиза в легендите на Велика България под името Соловей Разбойник. Освен това българите и сакланите запомнили даже и мюсюлманското му име. В една от киевските былини Соловей Разбойник е наречен – Соловей Рахманинович, а в легендите на волжките българи Абдурахман се нарича първият проповедник на исляма в България /действително той бил първият разпространител на исляма в България – всичко това става със сила и както е записано: „Много градове обърна в исляма“. Но кой е бил тогава Иля Муромец? Ами не кой друг, ами Батбаян!
Неговото титулно име „Илятбир“ народа разговорно съкратил до размера „Иля Илья“ /да си спомним, как народа е съкратил името на гр. Балтавар на „Полтава“. Кубрат умира, през 653 г.: Малко преди неговата смърт, Велика България е нападната отново от хазарите и той изпраща на своите синове по една стрела, тогава това е знак за война, задължаваща феодала да дойде при владетеля с войска. Когато синовете се явяват, каган Кубрат им обявява, че чувства приближаването на смъртта си и че оставя властта на най-големия син и съуправител Батбаян. След това поисква да му дадат стрелите и като ги събрал в сноп, казал, че докато стрелите са заедно, те не могат да бъдат прекършени, а по-отделно лесно се чупят – стрела след стрела.
„Затова дръжте се заедно, и тогава никой няма да може да ви победи“.
Когато Кубрат умира, синовете му се отправят към Шир /р. Дон/, от където идвала заплахата. Котраг, който остава с баща си успява да извика за погребението само Батбаян, който не се е отдалечил много. По молба на най-малкия син, Кубрат е погребан във владенията на Котраг. Кубрат не е погребан по християнски, а по старинния български обичай, което доказва, че той не е бил християнин.
Кабан – племенника на убития в боя хазарски каган, сключва с Батбаян мир, според който хазарите получават земи за заселване между Идел /Волга/ и Джам /р. Урал/ и се задължавали да оказват военна помощ на българската държава. В договора новия каган за пръв път нарича своите огузи по български „хазари“, а себе си – „каган на хазарите“. В памет на тази битка Батбаян приема името Халиб -„Победител“.
Сключеният договор и присвояването на канската власт не се харесала на хазарската аристокрация и те, без да слушат самопровъзгласилия, се за владетел предприемат масово настъпление срещу българите. Това позволява на челния отряд воден от Аспарух да се изтегли на север и да не взема участие. Отрядът на Котраг е унищожен, а самият той пленен, но Батбаян с основните сили разгромява хазарите. След битката Котраг е освободен и получава за своята доблест областта Убек /Южна Украйна/. По-късно става бий /тархан/ на Буртас /Средното Поволжие/, където основава гр. Балтавар /това название по-късно приема името „Полтава“ дн. Украйна/, като център на своето кара-сакланско тарканство. Когато новият град се разраства, го наричат Булгар, а названието „Балтавар“ остава само за цитаделата. Тази цитадела я наричали също „Марджикан“ и „Тажи Балик“. От тези имена се запазват само две, третото – „Тажи-Балик“ било дадено на керван-сарая /по-късно получил друго название „Мен Буляр“/.
Потомците на Котраг ще владеят Булгар още 191 години. Скоро обаче Велика България е нападната отново от арабите на Тазбаш. Огромна войска обсажда Батбаян в Шаркел /Саркел, Белая Вежа/. Той изпраща стрела на Аспарух, но помощ така и не идва. Това второ нападение на Абдурахман върху Велика България става през 654 г. Арабски летописец пише:
„Защитниците на силно укрепения град, „Беленджер“ /т.е. Шаркел/ оказват на завоевателите ожесточено съпротивление и с помощта на метателни снаряди и една висока кула, избиват много неприятели. След няколкодневни боеве, когато на помощ на града идват хазарите, неговите защитници излизат от крепостта и разгромяват арабите. Абдурахман загива заедно с 4 хиляди свои воини, а оцелелите избягват в Дербент.” Така Батбаян /“Иля Муромец“/ сразил Соловей Разбойник /Сандугача-Абдурахман/. Градът и живота на Батбаян са спасени от доблестта на хазарския непризнат каган Кабан, с които има договор. Батбаян е толкова потресен от това нападение на тазбашците, че в гнева си даже се отрича от исляма. Обаче запазва името Батбаян Умар в памет на благородния халиф Умар.
Но веднага след тази блестяща победа Велика България започва да се разпада на части. В записките си Джагфар тарихи отбелязва: „След битката българските баили на Саксин поискали от хана /Батбаян/ или да вземе управлението на провинцията в свои ръце или да я предаде под управлението на Кабан.. Батбаян не можел да удържи под своя власт едновременно и Кара Булгар /дн. Украйна/ и Саксин /Предкавказието/, затова със свито сърце предал Саксин на Кабан. Саксинските заставят Кабана да се откаже от съюза с огузите /тюрките/ и го провъзгласяват за свой каган. Но след това сакланските боили превърнали своите кагани в кан-келбири /главни жреци, патриарси/, а цялата изпълнителна власт на каган-бековете, избирани от числото на най-знатните български баи. За първи каган-бек бил избрат бей Ойгър Колин-Евен. При това баилите започват да наричат Саксин с названието „Хазар“- с името на династията.
Котраг става водач на кутригурите и основава Волжка България, но се опасява от Аспарух да не би да поиска обединение, защото владенията му се намирали в съседство с неговите. За да запази властта си се поддал на уговорките на хазареца Ойгъра и става техен васал. Опасенията му се оправдават, когато Аспарух разбира това през 672 напада Убек. През 673 г. Котраг с помоща на Ойгъра успява да изгони Аспарух от Буртас /Средното Поволжие/ и той се отправя към чичо си Шамбат, който воювал с Батбаян за Бащу /Киев/. През 674 г. Шамбат с помоща на балтийските пирати от големия остров, близо до Артан /Прибалтика/ овладява Киев и се обявява за каган на Кара Булгар /Черна или Украинска България/. За Батбаян остава само степната част на Кара-Саклан /Причерноморието и Приазовието/, но изтърпял това и не се отказал от властта.
Независимо от желанието на Ойгъра да доведе докрай войната, която водел в Тубджак /Северен Казахстан/ на него му се налага да изпълни волята на Тангра, изказана на кагана Кабан. Да помогне на Батбаян. Заедно успяват да си възвърнат Киев, а на отблъснатия Аспарух в 677 г. му се налага да се отправи в тюбата Улаг /Придунавието, Влахия/, която той обявил за свой онкъл – „Улаг Българ”. Кизил Кубар и Лачин, които признали властта на Шамбат от самото отначало, а след смъртта му и властта на Аспарух, не им оставало друго освен да заминат с него в Улаг. Те помогнали на Атил-Кьосе /“Голобрадия Атила“ – насмешливо прозвище на Аспарух/ да присъедини към Улаг-Българ отначало Ангъл /Онгъла/, а после Берсула /Източното Подунавие, Долнодунавската равнина/ и Макидан /Македония/.
За оказаната помощ Аспарух им отстъпва областа Македония в качеството на тарханство /автономно феодално владение8. При Лачина се явява посланик от Алтънбаш /Италия/ с предложение да му дадат за жена дъщерята на техния починал бек, който нямал синове, за да стане техен предводител. Лачин, чиято душа била изпълнена с преживявания заради това, че сакланската бика /княгинята, която обичал/ предпочела да се омъжи за Кубара без дълги колебания заминал със своите хора в Алтънбаш и станал многобожец /християнин/. Кизил Кубар /Хубавия Кубер/ останал в Македония.
Както виждаме, завещанието на Курбат не изпълнено от неговите потомци – те се скарали и разделили държавата Велика България на три български царства – на Кара Булгар /Централната Украинска част/, на Хазария /Източнат ачаст на Велика България/ и на Улуг Българ /Западната част на Велика България/. В „Джагфар тарихи“ се е запазил любопитен детайл от епохата на „великия дележ“ на Велика България. В разгара на жестоката междуособица между принцовете на Велика България Аспарух си взема за спомен от своя баща корана, знамето и посланието на халифа Омар. Когато Батбаян поискал да му върне тези светини, то Аспарух му изпратил писмо със следните думи:
„Ти се отказа от твоята вяра а значи и от даровете на халифа. Аз макар да не съм приемал исляма винаги съм бил дружен с арабите, следователно имам повече право да ги пазя при себе си“.
Защо Аспарух подкрепил чичо си в тази междуособна война?
Отговорът намираме във връзка с изследването на Юрий Зуев – покоен професор-китаист от Алма-Атинския Университет за идеологията, религията и обичаите на древните тюрки. Там става дума за тази особена форма на социална организация, наречена „авункулат“ /от лат. „авункулус“ – „чичо“/, при която наследяването върви по линията „голям брат – малък брат – племеник“, а не от баща към първороден син като при патриархата. Смятат, че уж било преходна форма между матриархата и патриархата, но според мен по-скоро ще да е било оригиналната и естествена форма, в която мъжкото и женското начало са поставени на местата си, обособени в равновесие всяко в своята собствена сфера, а не в подчинение едно на друго, докато матриархатът и патриархатът са късни девиации от историческата епоха, които представляват отклонения в едната или другата крайност.
Та изглежда, това е било заложено в тенгрианското обичайно право /степните народи, в това число българите, са съхранили тази прастара традиция/, защото ибн Фадлан описва този обичай за наследяване по братова линия във Волжска България, като казва, че положил големи усилия да убеди тамошните българи да се откажат от него в полза на ислямското патриархално право. /Имаме го и при нас, например в случая с Асеневци/. Така изглежда, че именно това е била основата на конфликта в Старата Велика България след смъртта на Кубрат, понеже Батбаян, който по това време е бил приел исляма, е основавал претенциите си на ислямското патриархално право като първороден син, докато Аспарух, бидейки тенгрианин, изхождал от традиционното обичайно право и затова подкрепил чичо си-Кубратовия брат Шамбат.
Под знамето на халифа Омар, Аспарух от територията на Улаг-Българ /Румъния, Молдова/ атакува Византия /в 679 г./ и отвоюва от нея Мизия и Македония. Исламските реликви са пазени от дунавско-българските царе – потомци на Аспарух, до приемането на християнството през 865 г., като най-велики светини. През 866 г. посланиците на дунавско-българския цар Бориъс І-Михаил попитали папа Николай I, какво да правят със зеленото знаме и с мюсюлманските книги. Римският папа отговорил, че върху знамето трябва да се направи кръст, а мюсюлманските книги – „непременно да се изгорят“.
Окончателният дележ и край на древната Стара Велика България продължава почти до средата на Х век. През 864 г., когато великият боил Габдул Карамат Габдулла заминава в своята лятна столица Хорисдан /дн. Путивъл Украйна/, синът на Айдар Лачин като български владетел на Волжска България, внезапно го напада със своите съюзници. Българският управител /елтебер/ Джилкан поискал да се укрие в Киев, но киевчани начело с Асколд вързали верният на царя Джиран и заявили:
„Царю, ние няма да те пуснем в столицата, докато не решиш в полето своя спор за трона с брат си Лачина!“
Габдулла отбил нападението на Лачин и изгонил Асколд от Киев, но толкова бил разсърден и разочерован от постъпката на киевчани, че в 865 г. преместил столицата на Българската държава от Киев в град Болгар, заедно с черните българи-мюсюлмани. Украйна е разделена на два автономни бейлика /княжества/ – Киевско /дяснобрежната част/ и Кара Булгарско /лявобрежната част/. На Киевското княжество начело бил поставен верният бек Джир, а на Кара Булгарското, най-големия син на Джилки – бек Алмъш Джафар.
За участие във войната от Яна Галидж /Новгород/ в гр. Болгар пристигнал и флота на Салахби /Вещий Олег/. През зимата на 922 г. той e изгонен от Киев от сина на Лачин – Угар. Тогава Алмъш му дава поста наместник в Яна Галидж. А Угар /в руските летописи остава под името Игор Рюрикович/, провъзгласил Киевският бейлик за независимо от България, Руско княжество. Тъй като династията на Урус Айдара, към която се числял и Угар, се наричала „уруска“ или „руска по славянски“. Освен това болшинството от киевските българи продължавали да се наричат още от хунски времена „урус булгари“ с център в Киев.
Така в западните булгарски земи възниква трета независима държава /след Дунавска България и Унгария/, наричана условно Древноруска или Киевска Рус. С това окончателния дележ на Кубратавата Велика България /или Кара Булгар/ приключва. На нейна територия се появили или се отделили от нея пет нови държави – Волжка България, Хазария, Русия, Унгария и Дунавска България.“
Използвана литература в трите части от статиите:
• Ф.В. Салихова, „К вопросу о принятие ислама булгарами. – Засказанье: проблемы истории и культуры, Казань, 1995.
• Василий Николаев, „Чуваши. Этническая история и традиционная культура.“, Москва, 2000.
• Николаев В. В., „История предков чувашей. XXX в. до н.э. – XV в.н.э.“, Чебоксары, 2005.
• Otto Maenchen-Helfen, Die Welt der Hunnen. Wiesbaden 1997
• Christopher Kelly, Attila the Hun. Barbarian Terror and the Fall of the Roman Empire. London 2008.
• Джагфар Тарихы, Свод булгарских летописей, том І, 1993; ІІ, 1994 и ІІІ, Оренбург.1997.
• История на древния Рим, В. И. Авдиев и др., С., 1974.
• Тема борбы с племенами европейской сарматии и скифии в монетной чеканке римской империи. М. Г. Абрамсон. 1999. Вестник известия древности.
• Упадок и гибел западной римской империи и возникновения германских королевств, А. Р. Корсунский, Р. Гюнтер. Москва. 1984.
• Ischezle zivilizazie. London – Beograd. 1965.
• А. В. Симоненко. Некоторые дискусионые вопросы современного сарматоведения. Вестник известия древности. Бр.1. Москва, 2002..
• Васил Златарски-„Епоха на хуно-българско надмощие“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Древна България – от желязната ръка на Артан до меча на Атила
