Захарий Стоянов е една от най-впечатляващите фигури в българската история. Той играе ключова роля в Априлското въстание през 1876 г., като по-късно ръководи организацията на Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г.
Тези исторически факти се разглеждат от историка д-р инж. Румен Петков. Писателят разкрива интересни събития от този период. Може да се запознаете как Стоянов не е само революционер и политик, но и първият историограф на въстанията, увековечавайки борбите на българите в своята книга „Записки по българските въстания“. Трагичната му смърт в Париж през 1889 г. обаче остава забулена в мистерия, с множество теории, включително съмнения за отравяне.
Тази година се навършват 135 години от мистериозната смърт на тази велик българин. Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Захарий Стоянов е български революционер, политик и писател. Като един от водачите в Априлското въстание, става и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Захарий Стоянов ръководи организацията на съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885, а през остатъка от живота си е сред водачите на Народнолибералната партия. Роден е като Джендо Стоянов Джедев-Далакчиев в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в църковното /след 1860 взаимно и класно/ училище в родното си село /1856–1862/. След това е овчар в село Инджекьой /дн. Тополи/, Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област /1866–1870/. Докато чиракува за шивач в Русе /1871–1872/, се включва в Русенския революционен комитет. Чиновник /маневрист/ в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен /Симеоновград, 1873/.
Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание /1875/. Той е един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание /1876/. След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски и отец Кирил и Стефо Далматинецът прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. При засадата Бенковски и отец Кирил са убити, Стефо Далматинецът е заловен, а самият Захарий Стоянов успява да избяга. След няколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, близо до Троян.
Няколко месеца, прекарва в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Нелегално напуска Княжество Источна Румелия и се установява в Търново /1877/. След 1878 г. Захарий Стоянов е член на Окръжния съд в Търново /1880/, секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в Окръжния съд в Русе /1881/, служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия /1882–1885/. Той оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България /1885/. От 1886 живее в София, където се включва активно в дейността на Народнолибералната партия. Той е народен представител в Народното събрание /1886/, подпредседател /1887/ и председател на парламента /1888–1889/. На 2 август 1889 г. по случай двегодишнината от встъпването на престола на княз Фердинанд I Захари Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен. Умира на 2 септември 1889 г. в Хотел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.
Народно събрание разпространява няколко версии за кончината му, включително и тази, че е бил отровен от франкомасоните, защото издал тяхна тайна, като кореспондент на в. „Таймс“. Не по-малко любопитен е фактът, че той е единственият останал жив апостол на Панагюрския въстанически окръг в бунтовния април на 1876 г. Към него турската власт проявила великодушие, задоволявайки се само с принудителното му въдворяване в родното село Медвен.
През целия период на Освободителната война липсват спомени на съвременници и документи за личната ангажираност на този бунтар. Официалната диагноза за смъртта на българския летописец е occlusion intestinale /преплитане на червата/, а след направената аутопсия е поставено заключение, че се отнася за „стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит“, като не се изтъкват причините за смъртта.
В Париж българинът е посрещнат от Петър Гудев /който е студент тогава, а по-късно за периода 03.03.1907-16.01.1908 г. става министър-председател/ и д-р Панайот Жечев, директор на Народното здраве и свидетел на последните му часове. Вичо Стоянов /брат на покойника/ през 1939 г. в специално издаден „Възпоменател лист“ споменава:
„Захари Стоянов е заминал за Париж от софийската гара на 29 август 1889 г. напълно здрав, придружен от съпругата си, от директора на железниците инж. Николов и от народния представител Иван Андонов. Цялата група пристигнала в Париж на 1 септември в 05:00 часа сутринта и се установява в хотел „Сюиз“. Още от Белград Захария е почувствал болки в коремната област. На 2 септември в 21:30 часа той издъхва. След 6 години списанието на д-р Витанов пише, че внезапната смърт се дължи на отравяне. Цитираното списание е „Медицинска беседа“ от 1895 г. там се казва:
„Да казваме ли за слуха, който се носи по загадъчната смърт на Захарий Стоянов, който много „навреме“ умря в Париж и който, вместо да се аутопсира в Анатомическия институт от някой професор, аутопсира се извърши на две-на три от един участъков врач.“
Съпругата на писателя Анастасия Обретенова-Стоянова е убедена в насилствената смърт на мъжа си:
„Един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата.“
Същата теза поддържат и някои от изследователите на българския летописец. Панталей Зарев е убеден, че:
„Смъртта му е една от тайните на задкулисните дворцови интриги на Фердинанд. Напът за световното изложение в Париж /1889 г./ той починал поради това, че изпил чаша бира със стъклен прах, предполага се приготвена по поръчка на някого.“
Людмил Стоянов пише:
„На 2 септември той умира от разкъсване на червата поради отравяне.“
Някои обвиняват руския император Александър ІІІ, който бил изпратил тайни емисари, умъртвили чрез отрова „войнстващият русофоб Стоянов“.
Най-лошото е, че всичко и до днес си остава загадка.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Борис II – краткият и трагичен път на последния цар на Преслав
[…] Българската история с Румен Петков: Навършват се 135 год… […]