Цар Симеон I Велики, управлявал България от 893 до 927 година, е една от най-емблематичните фигури в българската история. Възкачил се на трона след бурни политически събития, Симеон успява да превърне България в мощна сила на Балканите.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как роден през 864 година като трети син на цар Борис I, Симеон преминава през богословско образование в Константинопол, преди да поеме властта и да направи значими реформи, които променят хода на българската история. Неговото управление е белязано от редица успешни военни кампании и дипломатически постижения, които затвърждават позицията на България като водеща държава в региона.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Симеон е роден през 864 г., като трети син на цар Борис I от крумовата династия с езическото име Лабас. Първоначалното намерение на Борис е Симеон да стане български архиепископ. По тази причина през 878 г., едва 14 годишен, Симеон е изпратен в Константинопол в Магнаурската школа, за да получи богословско образование. Бъдещият владетел постъпва като послушник в Константинополския манастир и приема монашеското име Симеон. Той прекарва цяло десетилетие в столицата на Византийската империя.
След като получава отлично образование през 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, където заедно с други монаси под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове. По това време брат му Владимир Расате е управник на държавата и се опитва да възстанови езичеството. Това принуждава Борис, като баща, да му отнеме престола.
След повторното си възкачване през 893 г., царят свиква знаменития Преславски църковен събор, за да въведе ред в държавата. Взема се решение Владимир-Расате да бъде детрониран, а на негова място за български княз да се избере размонашилия се Симеон. Столицата е преместена от Плиска в Преслав, за да се подчертае трайната християнизация на страната. За официален богослужебен и държавен език е обявен българският. Още на следващата година, щом Симеон се възкачва на трона, се слага край на дългогодишния мир с Византийската империя, установен от неговия баща.
Византийските държавни съветници ясно виждат в реформата на Симеон ощетяване на държавните и църковни интереси на Византия и поради това веднага след събора през септември 893 г. обявяват, че българският език не принадлежи към свещените езици, на които може да се възхваля Бог и да му се служи.
Конфликтът започва, когато император Лъв VI Философ, под натиска на бъдещата му втора жена Зоя Зауцена и баща ѝ Стилиан Зауца, преместват тържището за българските стоки от Константинопол в Солун, където българските търговци са обложени с непоносими такси. С това си действие владетелят показва пренебрежителното си отношение към българите. Наказва ги заради изгонването на византийското духовенство от страната и заменянето му с български църковен клир, което ограничава политическото и културно влияние на империята, без да подозират, че с това те нарушават дългия и благотворен мир между двете съседни държави.
Цар Симеон отправя протестна нота до Лъв VI Философ, но императорът пренебрегва пратениците му. В отговор през есента на 894 г. българският владетел започва настъпление на юг. Войските се предвижват, без да срещат съпротива, тъй като основните сили на Византийската империя са концентрирани в източна Анатолия и воюват срещу Абасидския халифат.
След като научава за българското настъпление, изненаданият император събира наличните военни части в столицата – предимно гвардейци. Под командването на воеводата Кринит ги изпраща да спрат българите. В темата Македония византийците претърпяват поражение. Избити са много офицери, включително командващият Кринит и неговият заместник Куртика, в плен попадат повечето гвардейци, предимно хазари на служба в империята. Симеон решава да ги освободи, след като отрязва носовете им и ги предупреждава, че ако повторно вдигнат меч срещу България, няма да бъдат пощадени.
Симеон не продължава настъплението си, защото усеща, че Византия ще търси и други съюзници, а бързо се изтегля на север, за да спре евентуално нападение на маджарите.
Интуицията не му изневерява. Ромеите убеждават маджарите да нападнат България от север, като обещават да ги въоръжат и прехвърлят с флота си през река Дунав. От Италия за командващ войските на империята е повикан известният военачалник Никифор Фока.
Още с пристигането си Фока променя плана на войната. Новото решене е едновременно със заминаването на византийската флота към устието на Дунав, за да прехвърли маджарите на десния бряг, да изпратят и сухопътна войска към българската граница. В 895 г. от Цариград под командването на патриция-друнгарий Евстатий потегля византийската флота по Черно море към устието на Дунав, а едновременно с това сухопътната войска командвана от Фока достига българските граници, без да навлиза в територията на страната.
Щом разбира за движението на ромеите, без да подозира за голямата опасност, която го заплашва от север, Симеон повежда войските си срещу Фока, но когато се изправят един срещу друг до сериозен сблъсък не се стига. Ромеите предлагат преговори, на които квестор Константинаки представя от името на императора колко несигурни се чувстват в успеха си и дори разкрива плановете за действията си по суша и море.
От всичко това виждаме, че нито Никифор Фока има задача да нападне България, нито пък Константинаки е изпратен да сключи мир, а просто да прикрият плана на императора си за съюза с маджарите и по тоя начин да се даде възможност на флотата без пречки да изпълни задачата си при устието на Дунав. Целта е Симеон да приеме привиден мир и да остане неподготвен за планираното от маджарите нападение.
Но Симеон добре познавал ромейската лукавост и с основание започва да го подозира, че в мисията на Константинаки се крие някаква хитрост и измама. Затова той заповядва да хвърлят императорския пратеник в затвора, а една част от войската да се пренасочи към Дунав за да загради пътят на византийската флота по с дебели въжета и вериги. Симеон си мислел да я задържи, докато се разправи с Никифор Фока, без все още да разбира същинската цел.
Докато българските войски са на южната българска граница, адмирал Евстатий пристига благополучно с флотата при устието на Дунав и навлиза навътре в реката, където на уреченото място го чакат маджарите. В самото начало опитът с прехвърлянето се оказва несполучлив. Корабите се натъкват на устроените препятствия и само след геройския подвиг на Михаил Варкалас, който заедно с други моряци успяват да прережат въжетата и веригите за да прехвърлят съюзниците си. Маджарите са предвождани от сина на вожда Лиунтин и двамата главатари Арпад и Козан, навлизат в страната и започват да плячкосват и разоряват и пленяват българското население.
Веднага, след като научава за нападението, Симеон тръгва на север, като оставя не малка част от войските си по южната граница, за да предотврати евентуална атака от Фока.
Двете армии се срещат неочаквано в Северна Добруджа. Маджарите имат числен превес и още, докато не са се организирали, нападат и разпръскват българската войска, която се обръща в организиран бяг на групи по 50 души. По низшите командири умело командвали подчинените си подразделения, но преследващите избивали всички, които им попадали в ръцете или искат да се предадат. След няколко дни, с новопристигналите войски Симеон подготвя нов отпор на маджарите. С усилен марш под ръководството, но самият владетел се отправят против неприятеля, обаче и второто сражение се оказва несполучливо.
След двата неуспешни сблъсъка, българският владетел е принуден да отстъпи в крепостта Дръстър. С това на практика предоставя страната в пълно разпореждане на жадните за плячка и своеволие. Започва мащабно опустошение на българските територии, в един момент дори им дошла идея да нападнат и столицата Преслав, но не им стигнала смелост. Доволни от заграбеното в Североизточна България, започват да се връщат обратно в земята си. Но преди още да напуснат България, по предварително определени точки на р. Дунав, започват да събират плененото българско население.
След което се обръщат с молба към императора да изпрати хора, които да изкупят плененото от тях българско население. Просбата им е изпълнена веднага. Лъв VI изпраща търговци на роби, които да извършват покупката. Срещу тях се изправя Борис I, който напуска манастирската обител и оглавява армията, за да помогне на сина си. Маджарите се изтеглят северно от Дунав, след като Симеон сключва примирие с ромеите през лятото на 895 г. Съгласява се с исканията на Лъв VI, включително да освободи всички византийските военнопленници.
С компромисите си българският владетел неутрализира всички непосредствени заплахи за държавата, след което планира ответно нападение срещу маджарите, а от друга страна, да направи невъзможен какъвто и да е бъдещ техен съюз с Византия. План, който може би е възникнал още, докато е бил затворен в Дръстър. За целта той се споразумява с печенегите като техни източни съседи за общи действия и съвсем умишлено задържа византийския пратеник Магистър Лъв Хиросфакт, за да забави преговорите за освобождаване на военнопленниците. Изпраща му писмо:
„По-миналата година твоят цар се показа достоен за учудване, като съобщи за слънчевото затъмнение и времето му; той показа не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата му, но така също и колко време ще трае месечното затъмнение. Казват, че той знае и много друго по течението на небесното движение. Ако това е истина, то той знае и за пленниците; а като знае, той би могъл да каже дали те ще бъдат пуснати от нас или задържани. И тъй обади едно от двете и ако познаеш нашето вътрешно мнение, то като награда както за предсказанието, така и за пратеничеството, знае господ ще получиш пленниците.”
В това писмо Симеон поставя едно условие, в което колкото иронизира византийския император Лъв VI Философ, който е бил известен като учен човек, толкова и да направи мисията на императорския делегат трудно изпълнима. Но Лъв Магистър, както изглежда, в самото начало не разбрал намерението на българския цар, побързал да му отговори по следния начин:
“Ти, най-човеколюбиви от князете, по-рано извести за онова, за което си и известил. Обаче ние не съобщаваме чрез жива реч, защото речта, която се предава от една на друга през преводач, е най-несигурна; а с движението на писалката предсказваме, какво ти ще изпратиш ромейските пленници, по никой начин няма да ги задържиш и по-добре — ще ги предадеш, и то не за дарове и откупи. Ето ти предсказанието и ти ще изпълниш тъкмо това.”
Симеон пък му отговаря:
“Никак не позна, Лъве Магистре, бъдещето и тайното, като ни написа това, което си и написал. А твоят цар и метеоролог никак не знае бъдещето. Наистина имах наум, имах — знае господ — да изпратя назад пленниците. И тъй няма да ги изпратя, защото ти не позна бъдещето и лъжовно си помислил, че няма да бъдат изпратени, па и награда за предсказанието не може да получиш.”
Накрая се намесва и самият император, като написва следното писмо:
“Ако да имаше граматици, които да могат добре да четат, най-човеколюбиви от князете, ако да разполагаше с хора, които да умеят да турят запетая там, където трябва, то ти, като четеш писмото ни, щеше да признаеш, че ние, като познахме бъдещето, обяснихме ти го чрез него.”
Тук Лъв Магистър стоварва цялата вина не върху Симеон, макар и да е знаел добре, че Симеон сам е чел, а може би и отговарял на писмата му, а върху граматиците и то не защото искал, както мислят някои, да покаже, че Симеон не познавал добре техния език. И наистина, докато Лъв Магистър се мъчил със своите писма да въздейства върху българския цар и да му доказва по разни начини, че той трябва и е длъжен да върне византийските пленници, Симеон успял да постигне очакваните резултати от тайните си преговори с печенегите за съвместни действия против маджарите.
През пролетта на 896 година Симеон използва като повод грабителски поход на маджарите над техни съседни славянски племена и настъпва срещу градовете им със своите съюзници – печенегите. Преди битката Симеон назначава три дневни пости на войниците си, за да се разкаят за предстоящите грехове и да търсят помощта на Бог. Българи и печенеги организирано нахълтват в Ателкуз и за назидание започват да избиват поголовно, включително и беззащитните маджарски семейства. Населението изпада в ужас, принудено да търси спасение в бягство. Започва организирано преследване разпростиращо се чак по бреговете на река Южен Буг в днешна Украйна. Симеон им нанася такова съкрушително поражение, че когато техните орди се връщат и заварват земята си опустошена и ограбена, те повече не могат да останат в Ателкуз и окончателно се принуждават да се изселят в областта Панония между Средния Дунав и Тиса.
На връщане от похода си Симеон, горд с победата си, се среща в Мундрага с Лъв Магистър и му заявява:
“Няма да сключа мир, ако не получа всички пленници”, т.е. българските пленници, откарани в предната година от маджарите и продадени в робство. След този успех той най-накрая освобождава византийските пленници в замяна на българите, пленени през 895 година.
През лятото на 896 година под претекст, че не всички български пленници са освободени, Симеон отново напада Византия, като повежда войските си направо към Константинопол. Лъв VI с изненада научава и веднага заповядва на доместика на схолите, т.е. началникът на гвардията – Лъв Катакалон, да тръгне заедно с патриция и протовестиария Теодосий против българите. Катакалон набързо прехвърля източните войски през Босфора и се отправя към Тракия. Двете армии се срещат при Българофигон /дн. Бабаески, Турция/. Без да им дава възможност да се организират, Симеон на 7 февруари 897 г. влиза в сражение. Ромеите са съвършено разбити и повечето от тях загиват, в това число и протовестиарий Теодосий.
Симеон не се отказва от похода си. След като опустошава всички техни села по пътя си, се изправя пред стените на Константинопол. Ромеите са принудени да търсят убежище и да се затворят в столицата. Напразно императорът увещава българския цар да спре войната, като изтъква, че те са от една и съща вяра и затова няма защо да избиват хората си. Но Симеон не се задоволява на тия увещания, напротив, дори заявява, че:
“Тази империя е царство на прадедите му и няма да си отиде от стените на столицата, докато един от тях не победи другия”.
В тая критическа минута Лъв VI решава да сформира нова войска. Той въоръжава намиращите в Константинопол по това време пленници, арабски мюсюлмански, като им обещава свобода, ако отблъснат българите. Така и става, българите правят няколко опита да влязат в крепостта, но без резултат. Въпреки всичко войната приключва с мирен договор, според който България получава територии между Черно море и Странджа. Византия се задължава да ѝ плаща годишен данък, а българското тържище е върнато обратно в Константинопол.
Междувременно Симеон се намесва в междуособиците за наследството на починалия през 892 г. владетел на сръбското княжество Мутимир. През 896 г. той назначава за княз на Сърбия-Клонимир Стоимирович като член на управляващата династия и най-вече, защото от дълги години живее в българския дворец. След едногодишно управление /897 г./ Клонимир е убит от Петър Гойникович, който обаче признава върховенството на Симеон и му предлага споразумение за двадесетгодишен мир между двете държави. Започва период на активно проникване на християнството в Сърбия, в което важна роля изпълняват българските свещеници.
На 11 май 912 г. император Лъв VI умира и на трона се възкачва малолетният му седемгодишен син Константин VII Багренородни. Поради малолетството на императора управлението на Източна Римска империя поема чичо му Александър ІІІ, човек крайно покварен и предаден на пиянство. Бившата вече императрица Зоя е прогонена от двореца.
През пролетта на следващата /913/ година Симеон изпраща пратеници в Константинопол, за да подновят мирния договор от 896 г., но са изгонени от Александър, който отказва да плаща договорения данък. Тези събития подтикват Симеон да подготви нов поход към Константинопол.
Между това на 6 юни същата година умира Александър, главният виновник на предстоящата война, а на престола остава седемгодишният Константин. Управлението е връчено на надеждно регентство, състоящо се от седем членове, от които двама са от славянски произход. Начело застава патриарх Николай Мистик, но в столицата започват големи размирици, които достигат до кръвопролития. Причината е, че много от тях не признаят Константин VII за законен наследник на престола, понеже той е от четвъртия брак на Лъв VI с друга Зоя-Карбонопсина, известна под името “Чернооката”, който брак и цариградската църква също не признава.
Тогава се появява и друг претендент на престола Константин Дука и почти половината жители на столицата преминават на негова страна. Започва борба между властолюбивите привърженици на Александър и техните врагове. Патриаршията също се превръща в арена на църковни раздори, по повод споменатия вече четвърти брак. От ден на ден проблемът обхваща с пълната си сила цялата империя. В Южна Италия избухват бунтове, а на източните граници в Мала Азия в областта Източна Анатолия се очаква ново мюсюлманско нападение.
Симеон следи изкъсо събитията, запознат е както с неустойчивото положение на малолетния император, така и вътрешните размирици. В резултат, на което решава, че това е най-удобният момент, за да постигне целта си и усилено започва да концентрира войските си за поход. Намеренията му обаче не остават в тайна за Константинополския синклит /дворцовата управа/. В поредица писма Николай Мистик умолява Симеон да не предприема военни действия, но в края на юли българският владетел настъпва със значителни сили и достига до Константинопол, без да срещне съпротива.
По време на похода регентите успяват да потушат въстанието на претендента Константин Дукас, а самият той убит. Безредиците в Константинопол са овладени, и патриархът укрепва властта си като регент. Това кара Симеон да се откаже от войната и да започне мирни преговори с новия регентски съвет на ромеите. В тях българският владетел настоява Византия да продължи да изплаща договорения по-рано данък, Константин VII да се ожени за една от дъщерите му, а самият той да стане василеопатор /настойник на императора/, с което да придобие законното право да се намесва в управлението на империята.
Докато българските войски са под стените на Константинопол, Византия приема всички условия, дори се назначава дата и се определя място на тържествената церемония в предградието Евдом под стените на Цариград, където от 364 г. стават коронациите на римските императори. На самата коронация през месец август 913 г. оглавяващият империята патриарх Николай Мистик извършва специална молитва за Симеон, но вместо да постави на главата му византийската императорска корона „стема“, той го увенчава със собствената си покрита cъс злато-везан покров – кукол патриаршеска корона „епириптарий“ и патриаршеско було. Едва след церемонията Симеон разбира, че извършения ритуал е свързан с присвояване на титлата кесар, с която още в 705 г. е удостоен Тервел, но не и с изискваната от него василевс /август/ титла, която може да носи само ромейският император в Константинопол.
Малко след отпътуването на Симеон в Константинополския двор, по настояване на младия император, се завръща майката на Константин VII – Зоя Карбонопсина. Тя веднага отстранява регентите, а чрез заговор успява и да поеме властта от февруари 914 година. Недоволна и разгневена на патриарх Николай, задето е осъдил и отхвърлил брака й с Лъв VI, тя решава да си отмъсти, като веднага го изгонва от двореца. Новата управа се състои само от нейни любимци. Признатата на Симеон титла е отхвърлена, а планираният брак на сина ѝ с царската дъщеря отказан.
Регентството на Зоя се оказва гибелно както за църквата, тъка и за империята. След отстраняването на патриарха от двореца, уличните страсти отново вземат надмощие. Областните управители поради разпуснатото управление на Зоя си позволяват всевъзможни волности и злоупотреби, въстанието в Южна Италия започва да взема все по-големи размери, а на малоазийската граница война с арабите е вече факт.
От българска страна това също води до подновяване на военните действия и през лятото на 914 година Симеон отново настъпва в Тракия. През септември 914 г. превзема Одрин, без да се пролее и капка кръв, един от защитниците му, арменецът Панкратука, предава града. Зоя разбира за случилото се е изпраща при Симеон патриция Василий и протоспатария Никита с многобройни и богати подаръци, с което успява да го убеди не само да изтегли войските си, но и да изостави града. През следващите години Симеон воюва с Византия, но само на запад, около Драч и Солун, без да настъпва отново към Константинопол.
Византийското правителство не си губи времето и успява да сключи мир с фатимидския халиф ал-Махди в Африка при свидните условия – Византия поема ангажимента, ежегодно да му плаща данък от 22 000 жълтици, срещу което халифът се задължил да усмири избухналото в предната година /913/ въстание в Южна Италия /Апулия и Калабрия/ и изобщо да помага на империята с военна сила при всяка от заплашващите я опасности.“
Очаквайте следващата неделя продължението за Цар Симеон I Велики с още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Непокорният владетел: Управлението на Владимир-Расате е в кръв и вяра
[…] Българската история с Румен Петков: Непобедимият Цар С… […]