Българската история с Румен Петков: Петър Делян – водачът на българското въстание срещу Византия

През 1040 г., българските земи са разтърсени от мащабно въстание, водено от Петър Делян – потомък на цар Самуил. Недоволството на българите от византийското управление и новите данъци довежда до бунт, който прераства в сериозна борба за независимост.

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как Петър Делян не само успява да организира народното въстание, но и да се провъзгласи за цар, целейки възстановяване на българската държава. Въстанието му оставя дълбок отпечатък в историята, въпреки предателството и трагичния му край.

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„Петър Делян е син на цар Гаврил Радомир и внук на Самуил от брака му с дъщерята на унгарския владетел Геза – принцеса Маргьорита. След смъртта на Персиян II, Петър Делян бяга от робство на византиец в Константинопол. Стига до Моравск при устието на р. Морава и оттам преминава в гр. Алба Булгарика /Бяла България, дн. Белград/. Причината да избере далечния Северозапад за своите първи действия е, че в тази провинция най-слабо е установена имперската и военна администрация и дава най-добри позиции да започне истематичното и постепенно освобождение на западните и югозападните български земи. В случай на неуспех, може да се търси убежище в съседните страни Сърбия и Маджарско.

Византийският висш съновник Йоан Орфанотроф, брат на император Михаил IV Пафлагон, поради ненаситната си алчност, налага паричен поземлен данък, отнасящ се само за българите. Всеки българин, в зависимост от големината на притежавания от него движим и недвижим имот до момента се е заплащал в модии жито, просо и стомни вино /модий мярка за обем, равна на 8 и 2/3 литра/. Това е данък от времето на българския цар Самуил, който Василий II не променил. Изискването, което въвежда Орфанотроф от 1040 г. към българското население, е този данък да се заплаща със златни номизми. Тази заповед е посрещната с голямо недоволство от населението. За българския селянин е по-лесно да плаща данъка си в натура, отколкото с пари, които трудно може да придобие, защото земеделците се принуждават да продават своето производство на прекупвачи, които дават ниска цена.

Петър Делян използва грешката на цариградското правителство, посегнало върху твърде важно право на българския народ. Оглавява бунт в Белград, който е посрещнат с огромна радост от населението.

Бунтът прераства във въстание, което довежда до отхвърляне на ромейската власт в региона и провъзгласяване на Петър Делян за български цар под името Петър ІІ. Със събраните и организирани дружини от белградската област, Делян потегля на юг през Ниш и Скопие, като навсякъде избива всеки срещнат ромей. В освободените земи го провъзгласяват за победител и го посрещат с царски почести. Към въстаналите земи се присъединява и Навпактската тема, включваща в пределите си цяла Южна Албания, Епир и Югозападна Македония. Пръв, който прави опит да се противопостави на Петър Делян, е диррахийският стратег – управител Василий Синадин.

След като Скопие, който по това време е главен град на тема България, е превзет от въстаниците. Синадин набързо мобилизира всички местни сили, за да пресече пътя на Делян, който се стреми да превземе Солун и да откъсне областта Македония от центъра на империята, като обяви нейната независимост. Когато Василий Синадин стига в Дебър, се скарва с един от подстратезите си Михаил Дермокаит. От него той е наклеветен за измяна пред императора, който се намирал тогава в Солун.

Василий Синадин веднага е уволнен от длъжност, отведен в Солун и хвърлен в затвор, а на негово място е назначен неговият противник Михаил Дермокаит. Този раздор между византийските военачалници се оказва в полза на Петър Делян. Дава му възможност свободно да действа, осигурява му време по-добре да се подготви. Новоназначеният стратег-управител на Драч – лъжливият доносник, е не само неопитен администратор, но и жестоконравен човек. Нехуманното му поведение към българското население и войниците води до последици.

Като човек с ненаситна алчност за забогатяване, силно притеснява местното население. Още с встъпването си в длъжност започва да отнема всичко, което му хареса – коне, колесници, имоти… Народът въстава срещу новия управител и една нощ той тайно напуска града. Бунтът, повдигнат против представителя на ромейската власт, веднага се обръща във въстание с претенции да се отцепи от империята. Населението от драчката тема, което е в болшинството си българско, избира за цар Тихомир Зонара, човек от общността.

Образуват се два въстанически центъра, от които единият признава за цар Делян, а другият – Тихомир. Това раздвоение между българите е добре дошло за империята, тъй като не само отслабва отпора на народа, но и поражда неприязън в отношенията между самия народ. Петър Делян прави опит да премахне раздвоението по мирен начин. Той изпраща приятелско писмо до Тихомир, с което го кани да се присъедини в общата борбата против ромеите, както и да дойде при него със своите привърженици за споразумение. Петър Делян произнася подготвена реч, в която изтъква лошите страни на двувластието. Обявява царското си потекло с претенции да отстранят Тихомир и приключва с думите:

„Не може един храст да храни два папагала, нито пък една държава да процъфтява, ако се управлява от двама царе.”

Когато Петър Делян завършва речта си, насъбралите се започват да скандира името му. Обстановката екзалтира, събраните започват да замерят с камъни другия претендент и го убиват, за да се избегнат раздорите между въстаниците. Постъпката на Петър Делян не е съвсем свободна от лични егоистични стремежи, но все пак ясно показва доколко българският народ е привързан към рода на своя незабравим цар Самуил, когато тази същата привързаност към него не съществува в болшинството от членовете на последната царска фамилия.

След като отстранява Тихомир, подкрепен от населението на драчката тема, цар Петър ІІ Делян изпраща част от войската си в посока Преспа, за да превземе крепостта Василида, намираща се между Охридокото и Голямото Преспанско езеро, а с основните сили потегля към Солун.

Михаил IV Пафлагон получава известие за посоката на Деляновото движение, но след като не разполага с военна сила, решава да се оттегли в Константинопол. Целият си антураж от злато и сребро оставя на Мануил Ивац, като негов най-близък човек, да ги отнесе в столицата. Още след тръгването, довереникът му взима всичко и побягва при Делян. Новината за отстъпление на императора, увеличава още повече въодушевлението и въстанието добива все по-големи размери. Петър Делян изпраща част от войската си в Драч, за да довърши започнатото дело от Тихомир по крайбрежията на Адриатическо море.

След като завлaдява Драч и населението е привлечено на страната на Делян, се отправя към Тесалия и превзема гр. Димитриада, намиращ се на северния бряг на Пегасийския залив /дн. Воло/. Тук той отделя друга част от войската си под командването на воевода Антим и я изпраща на юг в Елладската тема с цел да разпространи въстанието в дн. Средна Гърция. Тази част прониква навътре в Елада, но като достига до стария град Тива е посрещната от управителя на темата Алакасевс.

Започва се сражение, ромеите понасят големи загуби и се спасяват с бягство. По същото време избухва въстание и в Навпактската тема, южно от Драчката. Повод за това е цариградски практор /бирник/ Иван Куцомит, който започва да събира данъци и си навлича гнева на населението, което го разсича на парчета и се присъединява към българите. Успехите на Петър Делян внушават страх в Константинопол. Императорският кръг започва да мисли за сериозно премахване на опасността, която от ден на ден все повече ги застрашава. В столицата на ромеите започва усилена подготовка за борба с българите, всички свободни войски се пренасочват към Солун.

В българския стан обстановката придобиват обрат. Увлечени от големия и бърз успех, българите започват да стават все по-немарливи, въодушевлението отслабва, а предпазливостта изчезва. Вторият син на българския цар Иван – Владислав–Алусиан, който по това време е на висок военен византийски пост и служба в североизточна Мала Азия, научава за голямото въстание на българите и че неговите съотечественици поради липса на лице от царски род, избират незаконнороден и самозван /фиктивен/ цар, който да ги управлява. Алусиан потегля от източните покрайнини на империята на запад, напускайки семейството си, като не споделя с никого намерението си.

Преструвайки се, че е близък човек на Василий Теодоракан и че отива в Солун при императора, Алусиан тайно от всички, през септември на 1040 г. бяга в лагера на Петър Делян. Първоначално Алусиан не се разкрива. Постепенно се сближава с ръководните лица. Разговорите води така, че винаги да става въпрос за баща му, възхвалявайки рода си. Опитва се да разбере дали въстаниците биха предпочели законния син пред самозванеца или понеже последният вече е застанал начело, ще го постигне съдбата на Тихомир?

Един от българите – негов съучастник в събитията на Томор го познава. Новината за Алусиан бързо се разпространява в лагера. Повечето хора преминават на негова страна като към законен потомък на българския царски род. По този начин между българите възниква ново разцепление. Едни приемат за цар Алусиан, а други Делян. За да се избегнат всички нежелани последици двамата се споразумяват, помиряват се и заживяват привидно заедно, но със скрито недоверие един към друг. Петър Делян предлага на Алусиан да поеме отговорна задача. Той му поверява 40-хилядната си армия, за да превземе Солун, като главен обект на въстаниците.

Алусиан, за да оправдае новото си положение, се залавя да изпълни тази мисия. Българската войска безпроблемно достига до Солун. Алусиан разчита единствено на неочакваното си появяване и на неподготвеността на неговите защитници. Веднага напада и в продължение на шест дена българите непрекъснато щурмуват града, като използват и метателни стенобойни машини. След като всички нападения по цялата градска стена са отбити, Алусиан решава да премине към дълготрайна обсада и по този начин да принуди града да се предаде.

Решението не е по силите му, защото няма предвиден ресурс. Солунският управител патриций Константин използва тази грешка и още на първия ден от обсадата, неочаквано отваря градските врати и напада българите с всичките си налични сили. Обсадителите, изненадани от ненадейното нападение, не могат да удържат щурма и побягват. 15 000 българи са избити и не по-малко попадат в плен. Алусиан с малцина души успява с бягство да се спаси в лагера на Делян. Това поражение на 40 000 българска войска под Солун, през октомври 1040 г., е силен удар за българските въстаници. Унищожението на такава голяма армия убива духа на народа.

Петър Делян е лишен от по-голямата си част от войската и трябва да пристъпи отново към събиране на нова, което е трудна задача пред настъпващата зима. След завръщането на Алусиан в Остров, между двамата воеводи няма единомислие. Делян има съмнение за измяна от страна на Алусиан, а другият потъва в срам от своето поражение. Тази неприязън е сдържана, но и двамата започват да правят планове да се отстранят от власт. Алусиан се оказва по-хитър. Със свои привърженици устройва гощавка и кани Петър Делян. След като се напиват, присъстващите се нахвърлят върху него, а Алусиан с кухненски нож му избожда очите.

Веднага след ослепяването на Делян през 1041 г., Алусиан поема командването на войската и предприема поход срещу ромеите, но и този път претърпява поражение и бяга. След като се убеждава, че няма военни способности, за да избегне срамът и презрението тайно съобщава на Михаил IV, който тогава се намира в Мосинопол /ок. днеш. Гюмурджина/, предвождайки поход срещу въстаналите българи, че ако получи благоволението му и други почести, ще му предаде себе си и това, което притежава.

Алусиан престава да се чувства българин и забравя всеки дълг пред Отечеството. Предпочита личните си облаги пред народните интереси. С цел да се оневини, се решава на предателство като предлага на императора и Иван Орфанотроф да му простят и да го реабилитират. Императорът на драго сърце приема предложението на Алусиан и му съобщава тайно, че е съгласен да изпълни желанието му. И така, през лятото на 1041 г., когато Алусиан излиза, уж да започне повторно военните действия, изведнъж напуска събраните войски и побягва при императора, който от благодарност за сторената услуга го издига в чин магистър и го изпраща в Цариград при Иван Орфанотроф.

Въпреки здравословното си състояние, Михаил IV се приготвя за война. В състава на византийската армия той привиква наемници, наричани варяги от много страни между, които и норвежкият принц Харалд Хардрад с негова армия. Наемниците/варяги съставят най-силната част от византийската войска, наречена Лейбгвардия на византийския император. Новите съюзници имат непозната по тези земи военна техника – много железни колесници, снабдени с колелета и въртящи режещи шипове, твърде пагубни за врага в сражение.

Начело на българите застава цар Петър Делян, който владее ситуацията и умело отдава заповеди. Когато предните вериги влизат в сражение и пускат колесниците си, слепият цар седящ на бял кон изведнъж се явява пред неприятелския строй. Много копия от колесниците политат към него, но конят от чувство за самосъхранение предпазва завързания с въжета към седлото ездач. Свидетелите изпадат в ужас. Изведнъж започват да се чуват изплашени викове:

„Сляп демон е начело на българската конница!”

При всяка нова поява, всички се обръщат в бягство. Харалд се връща в Солун, където заедно с Михаил IV прегрупират изплашената армия и потеглят към лагера на Петър Делян в Остров за решително сражение. Този път българите са разбити, а самият Делян попада в плен и е откаран в Солун. Императорът и Харалд навлизат в българските владения към Прилеп, за да превземат последния укрепен остатък от българска войска под командването на Мануил Ивац. Като средство за защита българите издигат в югоизточните проходи дървена дема/преграда, за да дадат решителен отпор на императора и да го задържат. Михаил IV обаче се появява по-рано от очакваното, разрушава недовършената дървената преграда, разбива и разпръсва българския отряд, а Ивац попада в плен.

Оттук нататък византийският император, без особена трудност, превзема и други крепости навътре в страната. Триадица и Бояна оказват последната съпротива. Българският народ, останал без цар и водители, е принуден отново да се подчини на властта на византийския император.“

Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.

Българската история с Румен Петков: Пресиян II – от ослепен княз до заговорник