Княз Пресиян II е една от последните значими фигури в българската история преди окончателното завладяване на Първото българско царство от Византия през 1018 г. Като син на цар Иван Владислав и легитимен наследник на трона, той отказва да приеме капитулацията пред император Василий II и застава начело на последните български сили в планината Томор.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как дори след ослепяването му, Пресиян продължава да търси начини за възстановяване на българската държава и участва в поредица от заговори срещу византийската власт. Тази история на непреклонна съпротива ни разкрива един малко познат, но изключително важен период от българската история.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Пресиян II е роден през 997 г. като първороден син и престолонаследник на цар Иван Владислав. След гибелта на царя в битката при Драч с византийците през февруари 1018 г., болярите един по един започват да се подчиняват на византийския император Василий II.
Майката на Пресиян – царица Мария, патриарх Давид и по-голямата част от българските боляри, включително непримиримият доскоро Кракра Пернишки, също капитулират пред византийския император. Причината е не само в стремежа да запазят своите привилегии, но и във факта, че след толкова десетилетия изтощителни борби с Византия, българите вече не разполагат с достатъчен военен капацитет, за да противостоят и те преценяват безперспективността на по-нататъшната съпротива.
Начело застава легитимният престолонаследник на българския трон – Пресиан II, който заедно с братята си Алусиан и Арон, отказва да приеме, че капитулацията пред византийския император е единственият изход. Заедно с двамата си по-малки братя и остатъци от българската войска се оттеглят във възвишенията на планината Томорица /тогава с българско наименование, дн. Томор, Югоизточна Албания/. Защото се оказа, че това е последното място, останало от българските земи, непокорено от ромеите. Заслугата за това има оказаната организирана съпротива в района от болярина Ивац с идеята оттук да обедини останалите български сили и да поведе контранастъпление срещу византийците.
Василий II също осъзнава опасността, която представлява непокорният български престолонаследник и отдава на ситуацията нужната значимост. След като завзема българската столица Охрид, войските му завардват планинските проходи и блокират всички подстъпи към Томор. Край Девол се струпва значителен византийски военен контингент, където самият Василий II нарежда изграждането на укрепени позиции и лично ръководи организацията на пълната блокада на планината Томор.
В продължение на четири месеца единствените останали непокорни българи остават обсадени, без възможност да получат подкрепа. През август 1018 г., след като получава гаранции от византийския император за живота си Пресиян е принуден заедно с братята си да се предаде. Българският княз и свитата му са приети от Василий II в гр. Девол.
На специално устроена церемония Пресиян е удостоен с титлата магистър, а след отвеждането му в Константинопол е назначен за стратег на темата /област/ Вукеларион в чиято територия е град Анкира/Ангора /дн. турска столица Анкара/. Същевременно в йерархията на ромейските стратези, тази област осигурява най-високопоставена и добре заплатена позиция, което показва високия статут на българина в империята.
Ивац не се предава, но постепенно е неутрализиран заедно с последните непокорни български боляри. Потушаването на съпротивата на Пресиан поставя и края на кампанията на Василий II за завоюването на българската държава. Веднага се стартира процес по установяване на византийска администрация и военни гарнизони във всички области на бившите вече български земи. Василий II вече не търси близост, а се стреми към отдалечаването на висшите български аристократи от центровете на тяхната власт. Синовете на Иван Владислав не правят изключение в това отношение. Византийските владения в Мала Азия се оказват „безопасен“ терен за ангажирането им в администрирането на тези региони, където бързо се издигат като опитни и талантливи военачалници.
За седем години Пресиян се издига не само като един от водещите ромейски аристократи, но дори започва да крои планове за узурпиране на абсолютната власт. През 1025 г. той е един от заговорниците срещу император Константин VIII, но влиза в конфликт със съучастника си – византийския аристократ Василий Склир. Скарването стига до въоръжена саморазправа между войските на двамата претенденти за престола. За държавна измяна Константин VIII налага наказания с цялата строгост на закона. Василий Склир заедно с някои от приближените на Пресиян, сред които бившият български ичиргубоил Богдан, са ослепени. На монах Захарий е наложено наказание – отрязване на езика. Всички те са изпратени на заточение в Принцовите острови в Мраморно море, а Пресиян е заточен на остров Плати.
Четири години по-късно Пресиян успява да напусне острова и през 1029 г. отново участва в заговор срещу новия византийски император Роман III Аргир, възцарил се благодарение на брака си с дъщерята на Константин VIII – Зоя. В комплота, както свидетелства арабският хроникьор Камдлин Халеби, Пресиян участва като „цар на българите“. В преврата участват и голям брой византийски аристократи, чиято подкрепа е осигурена от майката на Пресиан – Мария, която като бивша българска царица и византийска патриция зости, се ползва с влияние и уважение в Константинопол. Планът на заговорниците предвижда и брак на Пресиян с принцеса Теодора, както и възраждане на Българското царство. Заговорът обаче е разкрит. Пресиан е съден за измяна и ослепен.
Титлите и привилегиите му са отнети, а през 1030 г. насила е замонашен в манастира „Св. Мануил“ в Константинопол. Майката на Пресиан също е уличена сред заговорниците и е изпратена в манастир. Екатерина Българска, която е сестра на Пресиан, се омъжва за Исак Комнин и се превръща в първата българка, станала императрица на Византия. След възцаряването на Исак I Комнин и неговата съпруга Екатерина Българска, въпреки слепотата си, Пресиян застава начело на група български сподвижници. Успява да напусне пределите на Византия и да стигне до Унгарското кралство. Целта му е да се намеси в очакван маджарско-ромейски конфликт, при който да вдигне въстание срещу империята, а с помощта на сестра си да отцепи и възстанови България.
През 1978 година в словашкия град Михаловце е открит надгробният му камък с текст:
„Тук лежи княз Пресиан, роден в година 6506 /т. е. 997 година/ починал в годината…”
По нататък надписът не се чете, а това дава свобода за много тълкувания, но самото изписване на годината, а тя е от сътворението на света, т.е. по българския календар, показва, че всичко съвпада.
Друго доказателство са старите маджарски исторически хроники датиращи от това време. В тях се съобщава, че една от дъщерите на маджарския крал се е омъжва за сляп чужденец от знатен произход, защото той й е обещал да стане царица на наследеното от баща му царство. Име обаче така и не е упоменато. Тук логиката отново ни навежда към един и същ човек, защото как иначе да се обясни, че във времето на тази историческа личност, един сляп монах е погребан в гробница с надгробен надпис и в него е изписан като княз, със същата година на раждане.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Падението на Иван Владислав и краят на Първото българско царство
