Цар Самуил е един от най-забележителните владетели в историята на България, чийто живот и управление оставят дълбока следа в българската и балканската история. Роден в трудни времена и изправен пред непрекъснати заплахи от Византия, Самуил успява не само да обедини българските земи, но и да води успешни кампании срещу мощния византийски император Василий II.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как въпреки славните победи и разширяването на българската държава, трагичният му край след битката при Ключ през 1014 година бележи началото на края за Първото българско царство. Тази история разкрива не само стратегическите умения и храброст на цар Самуил, но и драмата на една обречена нация.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Самуил е роден през 958 г. и е четвъртият син на управителя на област Средец, комит Никола и майка Рипсимия. Преди да бъде провъзгласен за цар, заедно с тримата си братя комитопули, управлява България. Давид ръководи българските територии в Тесалия, негов управленчески център са Костур и Преспа. Вторият брат – Мойсей се организира в Струмица. Неговата цел е да охранява българското Беломорие. Арон – третият брат, се намира в Средец. Той възспира византийците да не преминат линията Одрин–Пловдив–София–Ниш–Белград. Четиримата братя се стремят да укрепят държавата и да върнат изгубените български територии.
Най-малкият брат Самуил управлява Видин, като негова задача е да изготви план за освобождението на изгубените български земи на североизток. След като се почувствувал сигурен в собствените си владения, Самуил се впуска нападателни действия срещу съседите. По цялата граница в Тракия, Македония и по Адриатическия бряг не представали опустошителните набези на българите. Но от 980 г. нататък Самуил съсредоточава ударите си към Тесалия и най-вече към крепостта Лариса. Всяка пролет, преди да бъде пожъната реколтата, той нахлува с войската си в плодородната равнина и заема позиции край града. Лариса е отбранявана от стратега и управителя на темата, лукавия военачалник от арменски произход на Елада – Кекавмен.
Всяка година, когато Самуил се приближава с войските си, Кекавмен бързал да признае властта му, докато бъде прибрана цялата реколта и градът се запаси добре с храна. След това Лариса отново се обявявала за подвластна на императора, който напълно одобрявал тази маневра. По този начин градът се превръщал в подготвен да издържи на продължителна обсада. Така в продължение на три години плановете на Самуил да завладее Лариса се провалят. Но през 983 г. Кекавмен е отзован, а новият стратег нямал умението да хитрува. При следващото си нахлуване в Тесалия Самуил е посрещнат с открита враждебност и унищожил посевите.
В резултат на това през 986 г. в Тесалия настъпва глад, а обсадената Лариса е изправена пред гладна смърт. Жителите и изпадат в бедствено положение и решават да се предадът. Самуил се отнася сурово с жителите, продава всички в робство, с изключение на рода на един от местните боляри – Никулица, за да премине на служба при Самуил. Сред пленниците е и една красива девойка от български произход, чиято красота след време ще озари българския дворец като царица. Това е дъщерята на управителя на драчкия протевон Йоан Хрисилий – Агата Хрисилина. Самуил я харесва от пръв поглед и се жени за нея.
Самуил отнася със себе си и най-светлите реликви на града – мощите на неговия епископ св. Ахил, за да украсят и осветят новата му столица Преспа. След като братята му загиват, а през 991 г. пленяват цар Роман, Самуил става едноличен владетел в едно от най-трудните времена в българската история.
Още като поема власта осъзнава, че може да се противопостави на ожесточението и на настойчивостта на Василий II, ако успее да присъедини към държавата всички славяни на полуострова. Самуил е наясно, че Василий II се стреми да възстанови империята на Юстиниан I, да унищожи българската държава и да покори всички балкански славяни.
Българският владетел остава верен на идеята водена от българските владетели за разширяване на българските територии. Първата негова цел е да превземе Солун, за да си възвърне земите от последните дни на управление на цар Роман.
Срещу войската на Самуил се изправя синът на солунския дук, Ашот, но още в първата битка е победен и пленен. Самуил съставя план за превземането на Солун и предвидливо разделя войската си на части, като подготвя и множество засади. Напада града с малък отряд, който има задача бързо да бъде разбит от дук Григорий. Дукът решава, че е победил и започва да преследва отстъпващите, но тогава се натъква на засадите, армията му е победена, а той самия загива в битката. След Солун Самуил превзема Тесалия, преминава отбраната на прохода Термопили и нахлува в Атика и Пелопонес.
Притеснен от тези събития Василий II изпраща пълководеца Никифор Уран да спре българите, а с по-голямата част от армията се отправя към Азия, за да се противопостави на нашествието от Фатимидите. Самуил се връща обратно, за да не допусне византийците да му отнемат част от земите. Армиите се срещат до река Сперхей. В този момент реката е придошла и армиите дълго стоят на двата отсрещни бряга. През нощта византийците откриват брод през реката и нападат българите, докато спят. Следва безмилостно клане, Самуил и синът му Гавраил Радомир са ранени. Едва успяват да се спасят. Никифор Уран пленява 12 000 българи и за известно време България остава без налични сили за борба с ромеите.
По това време /997 г./ достига веста, че плененият български цар Роман е починал в катакомбите на Цариград. България остава без законен владетел на българския престол. Изборът пада на най-близкия родственик на Симеон Велики от династията на Комитопулите. Самуил, който през всички тези години на война води българските войски, получава международно признание и с благословията на римския папа Григорий V, се провъзгласява за цар на българите. Воден е обявен за столица на България. Първото му решение като български цар през 998 г. е да предотврати евентуалния съюз на сърбите с Византия.
Предприема голям поход на запад, като навлиза в трите най-южни сръбски области Дукля, Требине и Захълмие, владени от княз Иван Владимир. Сърбите усещат опасността и се оттеглят в гористите планини. Самуил навлиза в опразнените градове, оставя част от войските си да ги охраняват, а с един боен отряд нахлува във вътрешността на страната и обсажда крепостта Улцин.
Оценявайки безнадеждността на положението, Иван Владимир се предава доброволно, за да спаси народа си от гибел. Сръбският княз е отведен в столицата Преспа и е затворен в подземието на Самуиловия дворец. След като българските войски, без особена съпротива превземат Котор и Далмация, се отправят към Дубровник, но не успяват да превземат града. Силната съпротива на тази крепост променя плановете на Самуил. Той се отправя да покори областите Босна и Рашка, но преди това изгаря всичките предградия и околни села на Дубровник.
Българската войска се отправя по Далматинския бряг и за кратко време покорява Сплит и Трогир и като опустошава всичко по пътя си достига град Задар. След кратка почивка в този град, Самуил потегля на североизток, навлиза в Босна /по горното течение на р. Босна/ и през Рашка без да среща никаква съпротива се връща в своята резиденция за да отпразнува Великден. В един от дните на Страстната седмица, в подземието на тъмницата, слиза голямата дъщеря на българския цар – Теодора Косара.
Известна със своето милосърдие, често навестявала затворниците, за да се погрижи за тях и да измие нозете им, както повелява Христовото смирение и подражавайки на Византийския император, който всяка година навръх Великден излизал от своя дворец и миел краката на седем случайни бедни просяци. В тъмницата княгинята неочаквано среща млад мъж с благородна осанка. След като се запознават, Косара се влюбва в младия княз. Тя моли баща си да я венчае за Иван Владимир и заявява, че по-скоро ще умре, отколкото да приеме друг жених.
Самуил се съгласява като преценява, че с този брак ще има възможност да укрепи властта си. Самуил освобождава Иван Владимир, назначава го за свой васален княз и му повелява да управлява областите Зета, Требине и Захълмие /дн. Черна гора/. По подобен начин омъжва и другата си дъщеря Мирослава Българска, за пленения при Солун в 996 г. Ашот Таронит /сина на солунския дук Григорий Таронит/. След сватбата го провъзгласява за владетел на Драч.
Докато Самуил се занимава със Сърбия, Византия, под ръководството на Никифор Уран в продължение на три месеца събира войски и ги съсредоточава в близост до българските земи.
Веднага след завръщането си от Азия, през първите месеци на 1001 г., Василий II съставя план, с който цели да ликвидира окончателно България. Стратегията е първо да се покори отново Северна България, след изоставянето ѝ при Борис ІІ, да се присъединят към територията на Византия покорените още от Иван Цимисхий крепости около Доростол /Дръстър/ и поречието на Дунав, а на края с цялата си армия да разгроми Самуил. Още същата година походът потегля.
За да замаскира главната цел, Василий II предприема своето настъпление през Пловдив. Там оставя Теодоракан да пази града към Средец, докато протоспатарий Никифор Ксифий със своята силна армия, предназначена за поход в Северна България, прехвърли Стара планина /най-страшната пречка за византийските пълководци/, за да започне действията против старите български крепости. След като превзема крепостите около Средец, се връща в Мосинопол /дн. Гюмюрджина/, за да изчака какъв ще бъде резултата от похода отвъд Стара Планина.
Походът се оказва напълно сполучлив. Византийските пълководци с лекота успяват да превземат оставените без гарнизони Велики Преслав, Малък Преславец, Плиска и ромейската войска се връща невредима.
През 1002 г. византийците се насочват към южните части на България с цел да си върнат Тесалия. Когато достигат крепостта Верея, управителят ѝ Добромир не се съпротивлява, а дори преминава на страната на византийците. Крепостта Колидрон също се предава без бой. Не е такова положението с крепостта Сервия. Управителят ѝ Никулица, успява да задържи дълго време армиите на противника, но без външна помощ врагът прониква в крепостта и българите се предават.
Василий II нарежда Никулица да бъде отведен в Цариград, където му присъждат титлата патриций. Целта е да бъде привлечен на византийска страна, поради добрите си качества, но Никулица успява да избяга и се връща при Самуил, за да участва в действията на българските войски. В края на годината българите нападат отново крепостта Сервия, но атаката не успява и Никулица е повторно пленен. Василий II продължава походите си в Македония и скоро стига до Воден. След продължителна обсада градът е превзет.
След сватбата на Самуиловия син Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал Геза, настъпват приятелски отношения между двете страни. Това не продължава дълго, защото Геза неочаквано умира, а противниците на унгарския престолонаследник – Гюла и Купан, са подкрепени от новия областен управител на завзетите територии от България, намиращи се отвъд Дунав-Охтум.
Когато синът на Геза Стефан се възкачва на престола, разтрогва брака на Гавраил Радомир с унгарската принцеса и унгарски войски навлизат в България от северозапад. От тези затруднения на българите се възползва Византия. През 1002 г. започва обсадата на Видин, който е блокиран от ромеите в продължение на повече от осем месеца, докато накрая крепостта пада след предателството на Видинския митрополит.
След превземането на града Видинската епархия е подчинена на Цариградския патриарх. Същата участ сполетява и останалите епархии от Придунавска България. С покоряването на Северна България, Василий II обезпечава своя тил и насочва военните си действия към южните покрайнини на Българското царство. Целта е да завладее югоизточните и южни български крепости и отново да закрепи властта си в Тесалия.
През 1002 г. потегля отново на война против българите. Премивайки през Солун, се озовава пред крепостта Верея, която след 996 г. е завзета от българите. Началникът на крепостта Добромир, женен за Самуиловата племенница, без всякакъв отпор, преминава на страната на императора и му предава града. Почетен е със сан антипат /проконсул/.
Следващата крепост, която също без кръвопролитие преминава в ръцете на Василий II, е Колидрон. Защитникът ѝ Димитър Тихон, отказва да предаде града, но предлага на императора да му позволи да се оттегли заедно с войската си. Императорът се съгласява и му позволява да отиде при Самуил с цялата си войска. Падането на крепост Колидрон е резултат от личните споразумения между Василий II и Димитър Тихон.
Силен отпор ромеите срещат при нападението на крепостта Сервия /дн. Селфидже/. Нейният отбранител – воеводата Никулица, юнашки издържа наложената му обсада и храбро се противопоставя.
Въпреки усилията, императорът превзема крепостта, а самият Никулица попада в ръцете на неприятеля. След като изселва българското население от тази важна крепост, Василий II оставя ромейски гарнизон и заедно с Никулица заминава за Цариград, за да го почете с титлата патриций. Никулица не иска да се прослави като изменник на отечеството, бяга от столицата и тайно се връща при Самуил, за да се отправят отново към обсада на Сервия. Императорът силно разгневен, набързо се явява отново под Сервия, освобождава я от обсадата, принуждава Никулица и Самуил да търсят спасение с бягство. Никулица попада на ромейска засада и е отведен окован във вериги, като пленник в Цариградската тъмница.
Василий II се отправя в Тесалия, за да назначи свое управление и да поправи разрушените от Самуил крепости. Тези, в които е имало войска, той ги отнема от българите чрез обсади. При всяка завзета крепост, българското население е изселвано в областта Волерон, намираща се между долните течения на Марица и Места, по брега на Бяло море. След като оставя във всички тесалийски крепости силни гарнизони, императорът на връщане се явява под Воден, една от най-важните български крепости в Югоизточна Македония, която защитава пътищата от Солун за Битоля и Преспа за Охрид. Крепостта Воден е разположена на висока и отвесна скала с водопад на Островското езеро.
Вадата тече скрито под земята и осигурява вода на жителите от крепостта. Василий II прави опит да завладее и това укрепление без кръвопролитие, но жителите не желаят да се предадат. Воден пада след дълга обсада, като привършват хранителните провизии. Императорът оставя силен гарнизон, изселва българите във Волерон и се отправя за Солун. Воденският защитник – воеводата Драгшан, кoйто е пленник на византийците, моли за позволение от императора да го остави в Солун като патриций, вместо Никифор Уран. Императорът се съгласява при условие, че се ожени за дъщерята на първия от епитропите на църквата „Св. Димитър“. В последствие от нея има две деца.
С течение на времето Драгшан прави два опита за бягство при Самуил, но все му се разминава. При залявянето след третото бягство е набит на кол. Със завладяването на първокласните крепости Воден, Верея, Колидрон и Сервия, Василий II отново осигурява властта си в Тесалия. Това му дава възможност да насочи военните си действия в Придунавска България с цел да завърши окончателно покоряването ѝ . През следващата 1003 г., Василий II се отправя към главната придунавска крепост Бдин /Видин/.
Градът е добре защитен и укрепен. Откъм реката един от корабите притежава възможността да изстрелва гръцки огън и ограничава приближаването на плавателни средства. Самуил решава да се възползва от ангажиментите на императора като събира добре въоръжена войска и изненадващо навлиза във византийска територия насочвайки се към Адрианопол /Одрин/. Целта му е да накара византийците да се откажат от обсадата на Видин. На 15 август, в деня на Успение Богородично, когато в Адрианопол се провежда ежегодния голям събор, българите нападат неочаквано града, завладяват го и като заграбват голяма плячка, се връщат. Самуил не продължава към столицата на Византия, защото не иска излишно да рискува, отдалечавайки се твърде много от българските територии.
Василий не се хваща на тази уловка. Жертва Адрианопол и упорито продължава обсадата на Видин, който впоследствие е принуден да капитулира. В същото време унгарците побеждават войските на Охтум, Владетелят на Морисена е убит при превземането на столицата му от войските на унгарския крал. В така създалата се обстановка българите започват постепенно да губят контрол над Северна България. Василий решава веднага да се възползва от създалата се ситуация и през лятото на 1003 г. се насочва на юг, подкрепен от унгарски войски. Армиията на Самуил и тази на Василий се срещат в Скопие, очи в очи, разделени от буйните води на р. Вардар. И тук българският цар допуска същата грешка, както при р. Сперхей. Ромеите намират брод, разбиват българската армия и превземат Скопие.
След това ромейският император се насочва към здравата Пернишка крепост, управлявана от Кракра, който се слави като опитен воин и умел стратег. Византийската армия щурмува няколкократно крепостта, но понася тежки загуби и е принудена да се оттегли. Василий се завръща в Цариград, преминавайки през Филипопол. След поражението на императора при Перник, българите успяват да си върнат Скопие.
През 1004 г. Самуил се възползва от несигурността на Византия да воюва и отново напада Солун. Не превзема града, но пленява византийския военачалник Йоан Халда. Загубите за българите са твърде значителни и след толкова години война, армията няма откъде да получи попълнения. След тези военни неуспехи на Самуил много от военачалниците и управителите му напускат България.
През 1005 г. назначеният за управител на Драч Самуилов зет арменецът Ашот Таронит и съпругата му Мирослава се добират до византийските кораби, които осъществявали блокадата по море на града. Ашот обещава да предаде града, ако бъде почетен с титлата патриций. Императорът потвърждава писмено, че ще изпълни искането му. Така Драч и областта е предаден на византийците. Ашот е почетен с титлата магистър, а дъщерята на Самуил – Мирослава получава титлата зости.
От 1006 г. нататък сраженията между българи и византийци продължават, но вече на местно ниво, без да се влиза в големи сражения.
При тези обстоятелства през 1009 г. край Крета се стига до сблъсък между главните сили на противниците. Ромейските войски придобиват надмощие, разбиват българската армия, но Василий II се отказва от преследване и не успява да се възползва максимално. Въпреки неуспеха, нападенията на българите в района на Солун и Халкидическия полуостров продължават. Положението не се променя до 1013 г. Василий предприема непрекъснати походи, като методично притиска българите дори и през зимата, но не постига желаните резултати.Развръзката на войната идва на 29 юли 1014 година. Решен да спре непрекъснатите нападения на византийците, Самуил построява мощна преградна стена /дема/ при днешното село Ключ и остава в очакване на армиите. Василий II прави много опити да превземе стената, но с неуспех и загуби на много бойци.
Войските на Византия са готови да се оттеглят, когато пълководецът Никифор Ксифий, заедно с неговия отряд тръгва да търси път, като прави обход и по тоя начин с хитрост да се направи възможно преминаването на демата. Василий ІІ остава в Ключовската клисура, като не престава да прави опити да строши преградата. Отрядът на Ксифий заобикаля по стръмни и почти непроходими места непроходимата Беласица, която се намира южно от с. Ключ и на 29 юли 1014 г. неочаквано с вик се спуска по височината в тила на българската стража, която отбранявала Ключовската преграда. Изплашени от тая изненада, българските войници напускат позициите и побягват.
При с. Макриево ромеите нанасят решително поражение и пленяват 15 хиляди български войници. Самият Самуил е ранен, но престолонаследникът Гаврил Радомир го спасява като го качва на седлото на собствения си кон и го отвежда в укрепения град Прилеп, отбраняван от Ивац. В Прилеп царят прекарва няколко седмици, след което през Битоля и Лерин е отведен в Преспа.
След поражението при Ключ Гаврил Радомир бързо успява да организира оцелелите български сили и да неутрализира по-нататъшното настъпление на византийците. Василий ІІ нарежда пленените 15 000 български войници да бъдат ослепени. На всеки 100 е оставен един с едно здраво око, за да води другите по пътя към дома. Когато ослепената войска достига Преспа, гледката поразява Самуил и той получава сърдечен удар. На 6 октомври 1014 г. умира. Погребан е в двора на средновековната православна преспанска базилика „Свети Ахил“ на Малото Преспанско езеро на едноименния остров.
Мощите му са открити гръцкият археолог проф. Николаос Муцопулос през 1969 година в саркофаг в руините на средновековна базилика на остров вети Ахил, Мала Преспа.
В момента костите се намират в хранилището на музея на византийската култура в Солун. На тях се гледа като на инвентар от археологически разкопки и буквално са поставени в чувал, за това и не са изложени за разглеждане. Днес Гърция е готова да ни даде костите на последните трима владетели на Първото Българско царство – Цар Самуил, синът му Цар Гаврил Радомир и Цар Иван Владислав. В замяна Гърция иска византийски исторически свитъци.
Но за съжаление май ни липсва политическа воля, дипломация и компетентност.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Роман – царят спрял византийците при Траянови врата
