Управлението на цар Петър I е едно от най-продължителните и значими в историята на средновековна България. След смъртта на великия му баща – цар Симеон, Петър поема властта в изтощена от войни държава.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как неговият миролюбив характер контрастира с агресивната политика на предшественика му, но въпреки сключения с Византия мир, царуването му е изпълнено с вътрешни борби и външни заплахи. Разпространението на богомилството и нарастващото влияние на външни врагове поставят на изпитание стабилността на българското царство, което по време на неговото управление търси ново място на Балканския полуостров.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Петър е вторият Симеонов син от брака му със сестрата на болярина Георги Сурсувул. Неизвестно по какви причини Симеон не бил разположен към най-големия си син Михаил и още приживе го подстригва за монах, изпращайки го в манастир, а за наследник на престола определя Петър.
Петър поема властта твърде млад и в трудни години, когато страната е изтощена от продължителните войни с Византия. По характер и темперамент съвсем не приличал на баща си, той не обичал кръвопролитието и дори мразел войните. Една част от болярите, начело с настойника на царя Георги Сурсувул, искат продължаване на войните и довършване на Симеоновото дело – превземане на Константинопол. Други пък искат мир и стабилизиране на огромната държава.
Не се изминали и три месеца от Симеоновата смърт и правителството на Петър, под влиянието на вуйчо му, предприема военни действия срещу Византия в Макеония. Целта на тази мисия не е да отвоюват територии, а да внушат страх в ромеите, за да преподпишат мирния договор с договореното при Симеон. Но когато разбират, че император Роман няма намерение да тръгне на поход против тях, обсаждат крепостта Виза в Тракия. Намеренията на царя са по-скоро да постигне добри позиции за мирни преговори. През лятото на 927 г. цар Петър І и Георги Сурсувул изпращат в Константинопол монаха Калокир, който занася хрисовул, известяващ решението на българите да сключат мир, който да бъде скрепен с брачно споразумение.
Роман Лакапин приема на драго сърце монаха и веднага изпраща на кораб монасите Теодосий Авука и Василий Родоски в Месемврия /дн Несебър/, да продължат преговорите и да доуточнят условията на мира.
Като причина за тая бърза и крута промяна във външната политика на България, можем да търсим в страха да не би околните народи — хървати, маджари, сърби и други, които, щом узнаят за смъртта на Симеон, могат да тръгнат на война, а най-вече да се съюзят с ромеите. Другата причина е, че по това време българското население е подложено на глад. Нашествие на скакалци опустошава посевите и силно изтощава държавата.
След месец български пратеници, оглавени от Георги Сурсувул пристигат в Константинопол, за да се срещнат лично с император Роман Лакапин. Когато българските пратеници виждат царската невеста са пленяват от нейната хубост и веднага, след като договарят клаузите относно мира, изпращат послание на Петър в Преслав да дойде веднага. От Цариград е изпратен мигистър Никита, родственик на император Роман, да посрещне и придружи Петър до столицата. Когато цар Петър І пристига, Роман Лакапин го посреща с прегръдка и целувка, качва го на една триера и заедно се отправят към Влахернския дворец.
Голямата българска делегация е приета тържествено във византийската столица от императора Роман Лакапин. Сключен е мирен договор, който за 36 г. слага край на ожесточените противоборства между двете държави. Уреждат се границите в Тракия и размяната на пленници. Византия се задължава да плаща годишен данък и дава патриаршеската титла на българския архиепископ Димитрий. По този договор Византия признава и автокефалия на българската църква.
Потвърждава се титлата на българския владетел “цар /василевс/ на българите”, но по специална формулировка, при която отпада частта “С властта ми от бога дадена”, което според ромеите означава, че титлата му е дадена по благоволението на Византия. Също така официално е призната патриаршеската титла и на досегашния български архиепископ Леонтий, но Българската патриаршия остава под каноническата зависимост на Константинополската патриаршия. Още една съществена клауза на мира е брачният съюз на между Петър и византийската принцеса Мария /внучка на Роман Лакапин/.
Бракът на Петър І е постижение, тъй като българския владетел се сродява с управляващия император. За първи път се сродяват владетелски родове на империята и българското царство. Макар да получава името Ирина /Носеща мир/, заради ролята си в установяването на трайния мир между двете държави, новата царицата използва рожденото си име Мария докато царува и с него е изобразена на печатите си.
Бракосъчетанието между българския цар и Мария е извършено лично от константинополския патриарх Стефан II заедно с протовестиария Теофан на 8 октомври 927 г. в църквата „Света Богородица“ до Живописния извор /Балъклъ/. След това с тържествена процесия целия сенат съпровожда младоженците до мястото за коронации на императорите – Евдом.
По тоя случай е сложена богата и разкошна трапеза и когато всичко по сватбените обичаи било извършено, протовестиарий Теофан заедно с Мария отпътуват за Велики Преслав. На третия ден след венчавката император Роман дава великолепна гощавка на пристанището което е разкошно украсено със сирийски килими.
На самото пристанище ги очаква закотвен императорският дромон /яхта/. Там обядват императорът, цар Петър, Константин Багренородни и Христофор заедно със своите свити. На тая гощавка Петър предлага третият император Христофор да бъде прогласен за втори, Роман се съгласява и по тоя начин тъстът на българския цар става на мястото на законния император Константин Багренородни, който сега бил оставен на трети план. Това била втора крачка на Роман с цел да осигури престола за своя род.
Когато Петър се завръща в столицата веднага провъзгласява Мария за българска владетелка. Това обаче не се харесва на част от българската аристокрация. Срещу цар Петър се обявяват настроените за война боляри ръководени от по-младите Симеонови синове Иван и Боян. На първо време те отказват да изпълняват дворцовия церемониал, като започват да носят одежди според българските обичай, с което насърчават и другите симпатизанти, за да се отличават.
Така през 928 г. Симеонови велможи, предвождани от Иван, създават съзаклятие за сваляне на Петър от престола. Заговорниците обаче са разкрити, а предводителят им – хвърлен в тъмница и принудително замонашен. По–късно е предаден на Византия в рамките на размяната на пленници между двете страни. Иван обаче предлага услугите си в полза на Византия, получава имение в Мала Азия, жени се за арменка и става част от византийската аристокрация.
Две години по-късно /930 г./ и първородният син на Симеон – Михаил, напуска манастира и като успява да привлече българското население в района на Долна Струма, вдига въстание. Но в хода на метежа неочаквано умира при неясни обстоятелства и подкрепящите го българи масово преминават на византийска територия, като признават и властта на византийския император. Той им дава земя за поселение и те се настаняват завинаги в областта на град Никополис, близо до днешния град Превеза на Артския залив.
Тези вътрешни междуособици отслабват държавата. Управлението на цар Петър е съпроводено от появата на ереси. Най-известната от тях е учението на поп Богомил, наричан още Йеремия.
Религиозното движение, разновидност на павликянското, е насочено срещу официалната църква и социалната несправедливост. Учението на Богомил не е нова религия и не дължи своя произход на някакво отцепване от православната църква. Представлява обединяване на сирийски, песийски и гръцки възгледи с християнски елементи. За богомилите не е трудно да накарат народа, който неотдавна се е отрекъл от езичеството, да приеме едно учение, което подобно на стария славянски мит за богове вярва в два вида висши същества, т.е. добри и лоши божества.
При това учениците на Богомил са не само твърде почтени, но привличат много последователи със своята нравственост. Те имат миролюбив характер, въздържат се от гръмки викове и смях, с бледи лица, защото не консумират месо. Това им придава вид на светци. Те не се отделят от църковната общност, макар че смятат своето учение за най-добро. Самите те никога не се наричат богомили, а просто християни.
Където са малко, посещават православните църкви и затова трудно се различават. При управлението на цар Петър І, Св. Иван Рилски поставя началото на отшелничеството, което също намира последователи.
Съседните държави се възползват от липсата на военна сила от времето на Симеон. Около 930 г. плененият сръбски княз Чеслав бяга от Велики Преслав. С подкрепата на Византия той вдига въстание и освобождава Сърбия от българска власт. През 30-те и 40-те години на Х век от североизток печенегите започват да нападат България. От северозапад се активизират войнствените маджари, които предприемат походи срещу Византия и достигат до Солун и Източна Тракия.
През 943 г., след като получават съкрушителен удар от германския император Отон I, главно се насочват към Балканския полуостров с надежда да намерят широк простор за удовлетворение на претърпените несполуки. Техните нашествия опустошават западните български земи. Петър І не съумява да се справи с тях и се задължава да им плаща данък.
През април 958 г. те предприемат отново голям поход. Първоначално навлизат в Тракия и като я опустошават, на Великден достигат чак до Константинопол. Срещу тях се изправя пълководеца Пот Аргир и ги разбива. Маджарите отново нападат Тракия през 962 г., но са посрещнати от патриций Мариан Аргир където отново са разбити.
През 963 г. на около 40 годишна възраст ненадейно умира българската царица Мария-Ирина Лакапина, която е залогът за мира между двете съседни държави. Отношенията коренно се променят, Византия отказва да вярва на Българските обещания. Като гаранция веднага след смъртта българския цар е принуден да изпрати, като заложници на мира в Константинопол, синовете си Роман и Борис.
През пролетта на 966 г., когато българските пратеници отиват в Константинопол, за да приберат плащания по договора от 927 г., т.н. ежегоден данък, новият византийски император Никифор II Фока, тържествено празнувал в столицата победата си над арабите и превземането на град Tapс. Когато му казват, че българите са дошли и изискват обичния данък, той се изказва на висок глас:
“Ужасно нещо са постигнали ромеите, ако те, които покориха с оръжие всяко противодействие, трябва да плащат данък, като най-долни роби на един беден и при това мръсен скитски народ.”
След което се обръща към баща си Варда, които също е на тържеството:
“Какво значи българите да събират данък, който те изискват от ромеите? Нима ти, без да знаеш, си ме родил роб? И аз, божественият ромейски василевс, трябва да бъда подвластен, плащайки данък на най-бедния и мръсен народ?”
След което с пренебрежение заповядва да набият пратениците и отново да ги вкарат в залата. При второто им вкарване на всеуслошание ги прогонва с думите:
“Идете и обадете на вашия княз кожодерец, облечен в овчи кожух, че най-силният и велик ромейски василевс скоро ще дойде в страната ти и ще ти даде напълно данъка и като най-жалък роб да се научиш да признаваш за господари ромейските повелители, а не да искаш данък от тях, като от неволници.”
След като пратениците се връщат в българската столица Петър І, за да се подсигури поне от една, се принуждава да сключи предложения му вече мирен договор с Маджарите. За да не закачат българското население, съгласно договора, маджарите имат свободен пропуск през българските земи на път към Византия.
След такъв смел и решителен отказ Никифор не е очаквал, че от българска страна незабавно ще последва война. Но той решава да изпревари събитията, като предприема поход в Тракия, за да принуди Петър да сключи мир. Целта му е да измени условията на мира от 927 г. Затова в същата 966 г. той събира отборна войска и през юни потегля към българската граница, като предварително осъзнава, че не е в състояние да води война на три фронта. Армията му навлиза в българска територия и завзема много погранични крепости, без да среща какъвто и да е отпор. Когато достига до “тъй наречения Голям окоп”, т.е. до Еркесията, се замисля.
Тъй като за първи път идва на българска територия, той видял нейните гористи планини и скалисти места и не сметнал за благоразумно, когато поведе ромейската войска през тия опасни места, да я предаде на българите да я изколят като добитък, защото си спомнил, че ромеите често са попадали в клопките на българите и са се подлагали на гибел. Затова решава да не навлиза в мъчнопроходимите и твърде опасни проходи. Но за да оправдае своето с нищо непредизвикано нападение, изпраща на Петър писмо, в което настоява да не позволява на маджарите да минават Дунав и да опустошават ромейските владения. Петър отказва:
“Когато маджарите воюваха против нас, ти, поканен да ни помогнеш, не пожела. И сега, когато принудени, ние сключихме с тях договор, ти считаш за справедливо да искаш от нас да нарушим договора, да вдигнем против тях оръжие и да започнем война без всякаква уговорка.”
След отказа Никифор ІІ Фока започва да води открита политика за унищожаване на България. През 967 изпраща при княза на Киевска Рус-Светослав I Игоревич сина на протевона /управителя/ на Херсонес-Калокир. Той е млад и амбициозен аристократ, доказал се с дипломатическите си умения в мисията при немския император Отон I. Никифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла патриций. Чрез посредничеството на Калокир князът на Киевска Русия получава 15 кентенария злато /100 000 златни монети/ с ангажимент да нападне България. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.
През 968 г. Светослав потегля с 60 000 армия по суша и с лодки по Днепър и Черноморския бряг. През лятото на същата година достига до устието на Дунав. Два пъти по-малобройната българска войска е разбита и преследвана до Дръстър. Киевските руси /дн. украинци/ завладяват 80 града от двете страни на Дунав /днес в южна Бесарабия и северна Добруджа/, избиват над 300 български боляри. По договора за взаимопомощ с българите, печенегите нахлуват в земите на княжеството и блокират столицата Киев. Това обстоятелство принуждава Светослав да се оттегли бързо, за да защити столицата си, но в Преславец /край днешна Тулча/ и други завладени градове оставя свои гарнизони.
През 969 г. цар Петър отново търси помощ от Византия. Императорът разбрал, че е сгрешил и разтревожен от успехите на княз Светослав, който видимо се бил насочил към Константинопол, Никифор ІІ Фока възстановява добрите отношения с България. Двете страни сключват споразумение за военна взаимопомощ срещу русите. Договарят се и за брачен съюз между двамата малолетни синове на императора и две български принцеси, но сватбите така и не се осъществяват. На 10 декември узурпаторът Йоан Цимисхи убива Никифор ІІ Фока и така властта преминала в негови ръце.
През лятото на 969 г., след като прогонва печенегите от Киев, Светослав се завръща в България и след голямо сражение превзема столицата Велики Преслав. Той принуждава българите да му се подчинят. Цар Петър І не издържа на напрежението, получава апоплектичен удар и се оттегля от властта в манастир, където умира на 30 януари 970 г. След смъртта му е канонизиран за светец.
Управлението на Цар Петър се свързва с вътрешни борби между аристокрацията, разпространение на богомилството и настъпление на външни врагове. Всичко това отслабва държавата. Едва към края на живота си Петър разбира, че византийците използват 40-годишния мир не само, за да се запознаят със слабите страни в управлението на българското царство, но и да подготвят унищожението му.
Цар Петър І е най-дълго управлявалия владетел в българската история.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската история с Румен Петков: Битката при Ахелой – триумфът на Симеон Велики
[…] […]