Българската история с Румен Петков: Въстанието на Травъл – забравената битка за Тракия

През 1084 г. в Тракия избухва въстание, което поставя под въпрос властта на византийската империя в региона, водено от българския военачалник Травъл.

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как този бунт обединява павликяни, българи и печенеги срещу репресиите и политиката на принудителни преселения, наложена от император Алексий I Комнин. Въстанието на Травъл се превръща в символ на съпротивата и стремежа към свобода, оставяйки ярка следа в историята на българските земи.

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„По решение на византийския император по българските земи започват да се изселват български родове от едно място на друго, както и от районите на Мала Азия, Армения и Сирия. В Северна Тракия и Пловдив са заселени големи общности от павликяни. Целта на тези принудителни преселения е да се отслаби позицията на българите, като етносна група, и да се осуетяват стремежите им към отвоюване на национална независимост.

Павликяните са религиозна общност – еретици, съгласно преданията са „…хора войнствени и жестоки, нямащи страх от смъртта …“. По отношение на религията павликяните имали самочувствие на „истинските християни“, единствените верни последователи на Христос и апостол Павел.

През 1081 г. император Алексий I Комнин започва война с нахлулите на Балканския полуостров /днешна Албания и Македония/ италиански нормани, ръководени от граф Робер Гискар. 3000-на армия набрана от българските земи, в това число и пловдивски павликяни, се включват като наемници в императорската армия и участват в сраженията с нашествениците. През есента на 1082 г., след като на войниците не е изплатена поредната заплата, павликяните самоволно напускат боевете и се завръщат по домовете си. Вследствие на това Византия търпи поражение в битката при Драч. След края на военните действия Алексий I Комнин издава заповед да се преследват и избият дезертьорите по жесток показен начин.

Докато Алексий I Комнин избива павликяни, Травъл от Пловдив още при пълнолетието си постъпва на военна служба във византийската армия. Издига се до личен оръженосец и доверен слуга на император Алексий I Комнин и след като напуска Константинопол заедно с най-близките си съмишленици, се завръща в Северна Тракия. В пловдивско той и свитата му се укрепят в изоставената крепост Белятово. Към тях се присъединяват Татуш от Дръстър /Силистра/, Сача от Вичина /при днешния румънски град Нуфъру в Дунавската делта/ и други български и печенежки водачи.

Император Алексий I Комнин се опитва да го склони към подчинение като в писмен вид чрез куриери му дава обещания и гаранции, че няма да има последствия, ако се предаде. Укрепявайки се в Белятово, Травъл започва ежедневно да извършва дръзки набези към Пловдив. Срещу въстаниците императорът изпраща войска под ръководството на великия доместик /командващият сухопътните сили/ Григорий Бакуриани, създателят на Бачковския манастир и неговият помощник Алексей Врана. В завързалата се битка въстаниците не само не отстъпват, но постигат победа над ромеите. В хода на сражението загиват и водачите на ромейската войска. В продължение на две години Травъл и хората му са управници на земите от Пловдив до Средна гора.

През 1086 г. Алексий I Комнин изпраща нова войска под командването на Татикий /покръстен селджукски турчин от арабски произход/. В новата армия се включват и френски рицари на византийска служба. Двете войски се срещат на север от Пловдив, но в продължение на три дни стоят една срещу друга, без да встъпят в сражение. Печенегите не издържат, смятайки това за военна хитрост и без да се съобразяват с обещанията си, започват да се оттеглят на север.

Травъл с намаления личен състав не е в състояние да удържа положението и също се изтегля на север, заемайки крепостта Секуристка до Белене. Византийската армия смята, че това е капан и не се решава да ги преследва. След оттеглянето на Травъл павликяните, които остават в Пловдивско, се превръщат в обект със специални грижи. Те получават земи и привилегии при условие, че приемат източното православие. През 1115 г. с византийска подкрепа построяват и нов град наречен Алексиопол. Въпреки всичко, този користен план не постига желаните резултати, българската и павликянската общност с течение на годините постепенно се българизира.

След тази развръзка в Източна България започват непрекъснати опустошавания от узи, печенеги, кумани, а Югозападна от норманите. Нахлуването на печенегите /1114 – 1115/ допълнително усложнява живота на населението по българските земи.

Богомилите под ръководството на Василий Врач и Лазар предизвикват широко недоволство срещу византийското владичество на гръцкия архиепископ Теофилакт Охридски. Появява се отшелничеството като за кратки срокове придобива широки размери. Прохор Пчински /около Куманово/, Гаврил Лесковски /около Кратово/ и Йоаким Осоговски /около Крива паланка/ се превръщат в истински духовни водачи на измъчвания български народ. От проповедите им са повлияни широк кръг хора, включително представители на аристокрацията, което мотивира император Алексий I Комнин да предприеме решителни мерки срещу разпространението на ереста.

Алексий и неговият брат Исак Комнин канят най-официално Василий Врач в императорския дворец, разигравайки своеобразен театър. Посрещат проповедника с думите „свети отче“, заявявайки че искат да се запознаят с учението и да станат последователи на „прочутия духовен учител“. След като Василий Врач излага своите религиозни схващания пред византийския император, се отваря завеса, зад която е скрита многобройната публика чула изповедта на учителя. Сред слушателите е и самият вселенски патриарх. След като са разобличени, ересиархът Василий Врач с неговите сподвижници са хвърлени в тъмница. Последвалият процес против еретиците е едно от най-мащабните и коментирани от съвременниците обществени събития в тогавашната Византийска империя.

Някои от привържениците на учението под заплаха от смъртно наказание се отказват от своите вярвания. Други биват затворени и катехизирани дълго време. Василий Врач не само, че не се отказва от учението си, но проявява забележителна твърдост, поради което е публично изгорен на кладата пред многохилядна публика на хиподрума в Константинопол.

Лишен от духовни и благородни водачи българският народ изгубва вярата за своето скорошно освобождение. През нашите земи в периода 1096-1147 г. преминават отправените към Ерусалим I-ви и II-ри кръстоносни походи организирани от френския папа Урбан II за освобождението на Светите земи от мюсюлманско господство.

По пътя си божите войни нападат и опустошават българските селища, които се намират по линията Ниш–Белград–София–Пловдив–Цариград, оставяйки населението без храна и провизии. Византийската държавност се оказва безсилна да организира защитата на българите срещу чуждите нашествия. Възползвайки се от слабостта печенегите, които по това време живеят в Заддунавска България, нахлуват на големи орди, за да плячкосват населението, което живее в устието на р. Дунав и Добруджа.

Виждайки безсилието куманите, които живеят на изток от тях и власите по планините, започват също да грабят безсилното българско население. Много кумани и печенеги дори решават да се заселят в Мизия. В последствие тези варварски племена почват да преминават проходите на Стара планина и да нападат българските селища в Тракия. Унгарските крале започват да се титулуват за крале на България и Маджарско. Голяма положителна роля за поддържане духа на българите изиграва запазената самостоятелна Охридска архиепископия.“

Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.

Българската история с Румен Петков: Бунтът на Лека и Добромир в Средец и Месемврия