Цар Иван Асен I, познат още с прозвището Белгун /мъдър/, е ключова фигура в историята на България. Неговото управление бележи началото на възхода на Второто българско царство след векове на византийско господство.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как с мъдри решения, стратегически военни действия и силен дух, Иван Асен I не само възстановява независимостта на България, но и я утвърждава като водеща сила на Балканите. Историята на неговото управление е урок по лидерство, устойчивост и национална гордост.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Цар Иван Асен I /често срещано и като „Йоан“– рожденото му име/, е известен още и с прозвището си Белгун /мъдър/. След като съпругата му Мария попада във византийски плен при обсадата на Ловеч, при отвоюване на независимостта, но преди да получи короната през 1186 г. встъпва в брак с 13-годишната Елена. От втория си брак има двама сина – Иван Асен и Александър Асен.
Царуването му започва в сложна външнополитическа обстановка, 1189 г. Фридрих I Барбароса застава начело на германските рицари от Третия кръстоносен поход и повежда армията си към Константинопол. Иван Асен І решава, че немският крал може да узакони статута на България и поради тази причина той на два пъти му предлага военна помощ срещу Византия. В замяна Барбароса е трябвало да положи на главата на българския владетел короната на „византийските императори“. Монархът отказва, а конфликтът с Византия се урежда по мирен път. По-важното е, че отново се вижда амбиция за равенство и дори превъзходство над Византийската империя, подобно на това при Симеон.
Като отговор на Асеновите решения, през пролетта на 1190 г. Исак II Ангел е решен веднъж завинаги да унищожи българите. За целта събира цялата си налична ромейска войска и се отправя към българската столицата. Сухопътните части са прекарани на кораби до Анхиало и оттам по суша потеглят на север. Придвижването става бавно заради тежкото въоръжение. Армията се придвижва с приготвените от известния Архимед метателни машини, тарани и всичко, което може да разрушава кули. Другата част от армията продължава с флотата към устието на Дунава, за да нападне в българите гръб. Но като минава през източните проходи на Стара планина, императорът с изненада вижда, че новата българска власт е издигнала много нови укрепления около градовете и сега те са защитени много по-силно отпреди.
Защитниците не излизат за открит бой, а се защитават от крепостните стени. Това е причината за два месеца императорът да не успее да постигне нищо съществено. За това той решава да съхрани силите си, като не напада българските градове, а направо да удари столицата. Ромеите достигат до Търново, но добре укрепеният град задържа обсадата. Защитата е водена от самия Иван Асен І, а моралът на войниците е много висок. При Исак II Ангел е точно обратното, бойният дух на войската е доста нисък поради липсата на военни успехи, тежки загуби и особено факта, че заплатите на войниците са неизплатени.
Асен решава да се възползва от обстановката и изпраща агент. Заранта във византийския лагер пристига ранен и окъсан българин, който заявява, че е беглец от Асеновата армия и че иска да съобщи нещо важно на императора. Характерна черта на византийците е, че много обичат предателите и затова императорът го приема на драго сърце. Дезертьорът, кланяйки се и лазейки в нозете на византиеца, заявява, че българският цар очаква още днес да пристигнат 30 000 кумани, които вече са преминали Дунава и настъпват с ускорен ход, за да ударят византийците в гръб. Смутен от тази вест, императорът заповядва веднага да вдигнат обсадата и моли предателя българин да го преведе през планината по най-прекия път на юг към Крън и Верея /Стара Загора/. Дезертьор се съгласява.
Византийската армия се разделя на три части. Начело на авангарда, застава протостратор Мануил Кумица, а след него поемат главните сили, предвождани лично от императора заедно с цялата императорска свита и обозът. Последен се приижда ариергардът, воден от севастократор Йоан Дука. След като получава информация на къде се отправят византийците, Асен разбира, че планът му ще сработи и заповядва на армията си, която до това време се намира в крепостта при село Царева ливада, да изготви предвидените засади. Византийците достигат Тревненския проход, но българите укрити оставят авангарда да премине необезпокояван за да го изолират от предстоящото сражение.
При река Тревненска край местността Черепи вир византийците разбират, че са в засада и започва битка лице в лице. В районите на връх Мъхченица, Йововското дере, и хълма Килимявката българите, които са застанали на височините, обсипват византийската армия с камъни и стрели. Сред византийците настава паниката, командирите им не могат да се организират, силите им се пречупват и започват неорганизирано отстъпление. Българите започват да избиват всеки изпречил се на пътя им ромей. Исак II Ангел бяга от сражението по стария римски път Дискодуратере-Августа Траяна и успява да застигне авангарда на византийската армия при крепостта Крън.
Ариергардът, воден от Йоан Дука, вместо да се притече на помощ на войската, водена от василевса, като разбира за нападението, избира обходен маршрут и преминава Стара планина през връх Ковачка – връх Кръстец, и слиза в Мъглиж. Развоя от тази битка е невероятна катастрофа за византийците. Българската армия пленява императорското съкровище, включително и златния шлем на византийските императори, короната и императорския кръст, който съпровождал винаги византийските императори по време на война, атрибути, които се смятали за най-ценните притежания на византийските управители.
Тези трофеи по-късно се превръщат в гордостта на българската съкровищница и са изнасяни в столицата Търновград по време на официални церемонии. Тази решителна победа категорично потвърждава силата на новообразуваното Второ българско царство. През 1193-1194 г. цар Иан Асен І завзема Сердика и селищата по Горна Струма, а на следната година и важните крепости Сяр, Струмица, Амфиполис и много други градове и села по Долна Струма и Беломорието. През 1195 г. по негово настояване са пренесени мощите на Св. Йоан Рилски от София в Търново.
През 1194–1195 г. Иван Асен I разбива нахлулите войски на Бела III и от унгарска власт са отвоювани Нишко, Поморавието, Белградската и Браничевската области.
След като се прибира от военните походи разбира, че родственикът му Иванко, има любовна връзка със сестрата на царицата, докато е сгоден за друга жена. Цар Иван Асен I го вика при себе си за обяснение. Болярина Иванко отива на срещата въоръжен с меч и дворцовата стража го допуска с оръжие в покоите на царя като негов роднина и един от водачите на въстанието.
Започва разгорещен разговор по повод неприличното му поведение, който прераства в свада. Цар Иван Асен І посяга да извади меча си, но Иванко го изпреварва и го пробожда смъртоносно. На излизане стражата отново го пропуска безпроблемно. Иванко веднага тръгва за Константинопол, където е приет. Въпреки че убийството не е панирано, не е и случайно, Иванко го извършва със самочувствие на участник в заговор. Преди това водачът на заговорниците Исак Комнин насърчава властолюбивия царски роднина да отстрани владетеля Иван Асен І, като в замяна му обещава подкрепа от Византия и четири годишната си дъщеря Теодора за жена.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската историята с Румен Петков: Цар Петър IV – бунт, предателство и свобода
